Поетичният дует Фьодоров - Горчев

По инициатива на Българската славянска академия на изкуствата в читалище „Добри Войников” в Шумен гостува Владимир Фьодоров, за да представи стихосбирката си „Такава е съдбата на хусаря”.  Срещата беше проведена с участието на дружеството на писателите в Шумен.

Владимир Фьодоров е автор на 14 стихосбирки, писател, драматург, изследвател на шаманизма по света, фотограф и пътешественик.  Той е главен редактор на вестник „Общеписательская литературная газета“.   Сборникът му е посветен на 200-годишната от Отечествената война на Русия срещу Наполеон.  Стихотворенията са в превод на Антонин Горчев, а книгата се издава от Славянската академия на изкуствата с председател поетесата Елка Няголова, която пристигна с автора.  Академията е учредена у нас през 2007 г. Международната творческа организация обхваща радетели на славянството в 19 държави, като има филиали в Латвия, Литва, Естония, Германия и др.

Най-сериозният й проект е антологията „Словоприношение”, в която са включени 194 водещи имена на поети от всички славянски езици. Освен снимки, биографии, стихове на авторите, в нея са манускриптите на творците /ръкописни текстове/. Това се прави за първи път у нас. В антологията са събрани  афористични мисли на тема славянство и роден край. Издадена преди година, тя е представена в почти всички европейски столици. Целта е чрез преводачески лаборатории, конференции, поетични фестивали да се поддържа духовността на славянските народи.

Книгата на български език

Елка Няголова каза: „Чрез изкуството славянските творци имат способността да пазят духовния си хемоглубин. Ние сме малко по-различни от другите народи. Осмислянето на страданието като вътрешна човешка колизия го има у тези творци. Само около 60 000 души говорят лужишки език в Германия, например. Това е езикът на лужишките събри /сорби/. Въпреки това те имат блестящо издателство, чудесен театър, вестници и списания на своя език. До момента академията ни е издала над 70 славянски поети, преведени на български език! Годишно около 35 български поети, художници, музиканти са представяни в другите славянски пространства. Прекрачването на една езикова бразда е проверка за самия автор. А освен това за него това е още една публика”.

Елка Няголова разказа за излизането от печат на книгата на най-обичания, според нея, български поет Ивайло Балабанов в Москва, където получава наградата „Летящо перо” на 3 март 2018 г. А на фестивала „Славянска прегръдка” във Варна става друго литературно събитие. Антонин Горчев се запознава с Владимир Фьодоров. Тази среща дава хусарското начало. Поетичният сборник на руснака „Такава е хусарската съдба” е преведена от нашия шуменски поет. Наистина трябва да имаш много романтичен поглед към съдбата на хусаря от днешна позиция, за да оцениш магическото във високата култура на тези представители на дворянството, които смело влизат в боя, освен че обичат жените до смърт, страдайки за поредната госпожа в далечна губерния на Русия…

Елка Няголова откри срещата

Не можахме да разговаряме с художника Валери Пощаров, илюстрирал българската стихосбирката, защото шуменски приятели го отвлякоха от залата. Ден по-рано премиерата на стихосбирката „Такава е хусарската съдба” се е състояла в Генералното консулство на Русия във Варна. Залата е била препълнена от хора, които „умеят да чувстват”. Вълнението е било голямо за автора и за Антонин Горчев, който за първи път е преводач.

А как са се родили хусарските стихотворения на Владимир Фьодоров? Той отговори: „У всеки мъж има по едно момче. И аз си представих с един романтичен поглед как младият хусар се завръща в родния си край през 1812 година. Стих след стих, получи се стихосбирка. Подарих я на много поети във Варна, но тя докосна душата на Антонин, който започна да превежда стихотворенията. Изказвам благодарност на вашия почетен гражданин за това, че поезията ми стигна до него. Защото и у него живее едно момче. Ние си пишем. Аз се подписвам ротмистър Фьодоров. Стихосбирката с преведените стихове излезе в навечерието на 140-годишнината от Освобождението на България”.

И тук Володя докосна най-родолюбивата ни струна. Той изследвал документи за хусарските полкове, участвали в боевете срещу Наполеон и в Освобождението на България. Поетът живее от 10 години в Москва, но е роден и израснал в Якутия, Сибир. По документи е открил, че 42-ри Сибирски полк е воювал за нашето Освобождение. Гостът каза: „Значи

мои роднини и земляци са се сражавали за България

Учудих се, когато разбрах, че нашият сибирски полк е попаднал в сложна ситуация и му помага хусарски полк, командван от генерал Александър Пушкин – син на поета Пушкин! На ваша земя са воювали и роднини на Лермонтов в Бургаска област. А в село Миндя, близо до Елена, има паметник на мястото, където са загинали 30 войници заедно със своя командир на батальон от якутския полк. Колко е малък света! За втори път съм във вашия град и много се вълнувам”.

Антонин Горчев разказва за творческото си приключение с поезията на руския си приятел. Володя пращал стихотворенията си, а той ги превеждал. После направили обратното. Фьдоров превеждал стихове на Горчев. Така се създало духовното им родство.

Дали преводачът е влязъл в кожата на автора на хусарските стихове? Всеки от нас за себе си се увери, когато десетина стихотворения бяха прочетени на двата езика. Поетичният дует ни доказа, че двамата заедно са преживели мечтите и погромите на руските хусари в личен и патриотичен план. Руският поет пише от първо лице като хусар. Така превежда и българският му колега.

Володя Фьодоров напомни, че хусарите не са живели повече от 30-35 години, защото професията им е да воюват. Затова във всеки хусарски полк право да се ожени имал само командирът, какъвто е примерът с генерал Александър Пушкин. Ако редови хусар се ожени, веднага подава оставка и напуска армията. Но от любовта никой не може да избяга… И ето първото стихотворение за любовта! А второто е направо поразяващо: „Я тебя любить не обещаю”. Разбира се, хусарското битие не може без дуели за дамата на сърцето, тъжни срещи с омъжената любима или разминаване с несподелената любов. Но за финал се връщаме на фронта, където хусарят воюва до смърт, а „небето ангелски тръби”.

Владимир Фьодоров се родил и живял в малко сибирско село на река Лена. Както и у нас, в съветска Русия започнала индустриализацията, родното му село се превърнало в селище със затихващи функции. Останала една къща с едно семейство, където се родил Володя. Една година родителите му не могли да го регистрират. После станал №1 в книгата за новородени. Върнал се след години на село и видял, че всичко е обрасло с черни храсти калина. Стотици български села имат същата съдба. Май всички сме дърво без корен…

Николай Калев предложи Славянската академия на изкуствата да издава поетични книги със стихотворения на два езика едновременно. Било много скъпо удоволствие за издателя. Елка Няголова потвърди, че и сега към поезията има култ в Русия. Тя добави: „Това е част от генотипа на нацията. На тях руснаците това им е необходимо. Там учениците продължават да учат стихове наизуст, пишат литературни реферати”.

Иван Карадочев отбеляза, че в оригинала на руската поезия структурният елемент, който я крепи, е мелодиката и ритъмът. В превода на български език доминира смисълът. С усмивка Елка Няголова каза: „Поезия е това, което се губи при превода… Но по-важното е, че

Българската поезия загуби своята традиция,

а руската запази традицията и темите си. В Русия има места, където се правят литературни четения на свободен стих – извън Пушкинската традиция. Истината е, че той не върви… Оказа се от едно изследване, че в руския език преобладаващите вокали в него по-често са „и” и „е” в сравнение с другите славянски езици. Това допълнително музицира стиха. Същото  го има при Ботев. „Настане вечер, месец изгрее…” Ние се отдаличихме от българската народна песен, от където идва тази мелодика. Няма по-висш израз от нея! Това е нашият код!”

Антонин Горчев, Николай Калев, Иван Карадочев, Николай Николов и Петър Синджирлиев на срещата

Доц. Младен Енчев насочи дискусията към темата за вдъхновението. Владимир Фьодоров дълго е изучавал документи за хусарите, хроники и романи за боевете на русите с Наполеон. Но ето каква поразителна история ни разказа той. Написал поема за любовта на двама по време на сибирска експедиция през XVII век. По заповед на Петър Първи към Арктика отплавали няколко отряда на царския флот. В един от тях имало жена – Мария.  Била дворянка от Санк Петербург, която тръгнала заедно със съпруга си, въпреки забраната жена да се качи на военен кораб. При бедствия на кораба до Яркутск мъжът получил гангрена на крака и умрял. След седмица починала и Мария. Според поета,  от любов по мъжа си. Погребали ги в един гроб на брега на морето. След публикуване на поемата, учените скочили срещу Фьодоров, защото нямало доказателства за тази история. След 20 години археолози правили разкопки в тоя район. Президентът на Якутия извикал поета и с вертолет отишли  до откритата могила, където бил гробът. При отворянето му намерили жена с френски пантофи, но било установено, че тя не е починала от любов, а от скорбут. А на мъжа кракът бил поразен в коста. Тогава всички признали, че поетическата версия на Фьодоров е истинска. За тази историята той написал пиеса. Вече е сниман и филм със заглавие „Първият”, чиято премиера ще бъде на 7 ноември т.г. във всички кина на Русия.

Русия е специална тема в българската история – сега и от векове. Нека оставим българската дипломация да защитава суверинитета и народността ни по достойнство. Ние сме европейци, балканци, славяни. Източни славяни! „Душевните ни граници” с Русия са преди хусарите да дойдат да воюват за нашето Освобождение.

И ако често се сърдим на управляващите, че не се вслушват в гласа на интелигенцията, питаме се защо в този обидно камерен състав се проведе срещата с Владимир Фьодоров в Шумен. Подобни литературни инициативи препълват читалищните зали в Търговище, Разград, Варна… Та ние имаме университет, чиято катедра по руски език само след месец ще отбележи 45 години от създаването си! Имаме паралелки с изучаване на руски език в училищата. Петък вечер била неудобна. А през учебните и работни дни през седмицата ще имат ли време? Нали в една такава вечер си говорим за поезията като духовен мост между народите; за кирилицата, която обединява славянството; за образователната ни система; за следващото поколение в културната ни памет, което трябва да поеме щафетата. И дали не се губим в глобалното село на планетата заради собствената си бездуховност?…

Валентина МИНЧЕВА

Коментари

коментар

Отзиви

Моля, напишете вашия коментар
Вашето име