Борислав Геронтиев дава автограф след срещата с шуменци

Гост на шуменци в края на седмицата беше Борислав Геронтиев, един от съгражданите ни с безспорен принос за националната култура. С ръкопляскания почетният гражданин на Шумен беше посрещнат в регионалната библиотека „Стилиян Чилингиров”.

За „шуменския софиянец от Градище” говори Антонин Горчев, председател на дружеството на писателите: „Още като прави първите си стъпки в поезията, Борислав Геронтиев става митична фигура в Шумен.  След като завърших университета във Велико Търново и дойдох в града, присъствах на литературните сбирки. На всяка една от тях чувах името му, защото работеше във вестника на Шумен /вестник „Шуменска заря”, 1964-1969 година б. р./. Едни от първите си стихотворения публикувах във вестник „Студентска трибуна”, когато Борислав Геронтиев беше негов главен редактор. Когато по-късно се видяхме, той очакваше да му разказвам за Шумен. После стана главен редактор на вестник „Пулс”. Нашият земляк издаде над двайсет книги поезия, проза, публицистика. Огромно удоволствие е да четеш неговата сладкодумна реч”.

Антонин Горчев припомни, че всяка година през месец май в Шумен се провежда Националният студентски литературен конкурс „Боян Пенев”, създаден по идея на Борислав Геронтиев и организиран за първи път преди 41 години. Другото му голямо дело е учредяване на дружеството на писателите в Шумен, когато приобщава литературните творци и става негов председател. Носител е на националната награда за поезия „Иван Пейчев”.

Кратък филм ни върна към родното му място. Песента на кавала ни води по пътя за Градище. Няма я някогашната чешма. „Къде се загуби тая вода?…” – пита той. Също като детството му, което тича в спомените. Кукувицата се обажда от върхарите, а писателят й казва: „Тук съм, аз съм, дойдох си”. Негови връстници в Градище припомнят, че това е единственото село в региона, което не си е сменяло името. Така им казал Борислав Геронтиев. Проверил, че още преди три века старото име на селището било Граде. Та нали малко по-късно писателят ще направи своята изповед за надграждането в живота.

Мъжете си спомнят, че Борислав винаги е бил в центъра на компанията, духовит, инициативен. Градишчани казват: „Много ни е помагал. Както ние не го забравяме, така и той да не ни забравя. На 12 август има юбилей, става на 75 години. Да е здрав и да продължава да пише”.

Във филма брат му Недялко Ботев, бивш шеф на Дирекцията на полицията в Шумен, говори за семейството: „Когато баща ни почина, аз бях на 14 години, а брат ми – на 17 години. За един ден той трябваше да се превърне от дете и юноша в мъж. На мен Борислав ми стана и брат, и баща. Той ми е показал пътя в живота. Имаше момент, когато трябваше да реша как да продължа дните си. Даде ми мъдър съвет. Казвал ми е, че човек трябва да живее живота си достойно. Този съвет съм го предал на младия Борислав Геронтиев – сина ми. Мисля, че той достойно носи неговото име. Отношенията с брат ми са били много мъжки, много искрени. И да уточним. Недялко Геронтиев Ботев са моите три имена, а брат ми носи фамилията на прадядо ми Геронтиев. Много си обича селото и от дете събира сведения, за да напише книгата си за Градище. Захранен е с песните на майка ми. Неговата голяма му любов е фолклорът”.

Борислав Геронтиев – младши и баща му Недялко Ботев

И ето го оня вълнуващ откъс от мемоарната книга на писателя – раздялата на селското момче, четвъртокласник, с майка си на шуменската автогара. „Държах се мъжки, докато мама си купи билет и застана пред зейналата врата на автобуса. Тогава мъжеството ме напусна и плачът се отприщи. Това не беше детски плач…Това беше плач без памет… По-късно разбрах. Тогава съм оплакал селското си детство и с детския си плач съм разплакал вродения човешки страх от неизвестността”.

Драматичната пауза  след прочетения откъс преодоляхме с автора, който сподели: „Работоспособността си отдавам на две неща. Работя и в делник, и в празник, на сън и наяве. А второто нещо е, че непрекъснато общувам с млади хора. Правя го и на двете работни места. Моя вътрешна необходимост е да давам път на младите хора. Тончо Жечев ми повтаряше мисълта на Петко Рачев Славейков:

Да остаряваме, но да не овехтяваме!

Като си говоря сега с младите, усетих нещо ново. Моят дядо беше бахчеванджия,  градинар, най-добрият в селото. Той имаше проблеми със сушата и кишата, със живота и смъртта. Те бяха извън неговите възможности. Цялата му година беше подредена по дни. Това изчезва в нашия живот – сигурността на човека. Не говоря за политики! А съм роден през 1943 година. Хората като мен си бяха планирали живота до гроба – пенсия, отпечатани стихотворения, творчески волности…. Но дойде 1989 година! Настъпи големият момент, на който някои му казват „адаптиране”. Много малко от приятелите ми успяха да се адаптират – да могат да работят. Преди за тях имаше синекурни /безгрижни б. р./ списания, за да пишат; почивни станции, оградени с въженца за творческите съюзи. В прехода много хора от пишещите изпаднаха в мизерия, унижения, буквално измряха от глад. Може би тоя страх от неизвестността, израз на който е детският ми плач на шуменската автогара, ме е карал да мисля поне с два хода напред. И най-важното, което разбрах от моето семейство: единственото най-важно е човек да запази достойнството си”.

Борислав Геронтиев припомни, че „вятърът на промяната” идва, когато е главен редактор на младежкия вестник за литература и изкуство „Пулс”. Осъзнава, че е човек на номенклатурата, който трябва да отиде в небитието. Писателят Дончо Цончев му казва: „Ти няма да пропаднеш, защото си себе си”. И по ирония на съдбата писателят прави най-голямото си кариерно развитие след 1989 година. Два пъти е генерален директор на БНТ в периода 2005 – 2011 година с прекъсвания. Вторият път предложението е направо натиск. Защо ли са се втренчили толкова упорито в него? Най-накрая един от управляващите казал: „Защото на нас ни трябва човек, който да върши работа!” А това пак е свързано с тази вярност към труда и хората, кодирана в селския му корен.

Шуменци слушат с огромен интерес Борислав Геронтиев

Борислав Геронтиев каза: „Когато след трийсетата си година дойдох тук,

Животът ми в Шумен беше надграждане

Шумен не ми е променил същността, но ме вкара в други светове. Не знам как е сега. Тогава се усещаше, че Шумен е град на духовността. На 17 години останах сирак. Вече ученик в града, се набутах с едни юнаци – писатели, поети, художници, по-големи от мен. С тях започна първият ми университет. През 1965 г. излязоха списанията „Юность”, „Иностранная литература”… Тогава започнаха да се публикуват американските писатели Стайнбек и Фокнър, немски автори като Хайнрих Бьол. Все модерната за това време литература. Георги Узунски беше специалистът по Фокнър. През 2005 г. – 40 години по-късно, когато напуснах телевизията, първото нещо, което ми се е искало да прочета беше историята с Минк, герой на Фокнър. Беден и унизен, този селянин гръмва с пушката си жестокия богаташ, след което влиза в затвора за 40 години. Тогава разбрах защо искам да прочета Фокнър. Защото напуснах БНТ с огромно омерзение! Чувствах се като този Минк тогава. В държавната телевизия усещах в умален вид държавата. Но я усещах върху себе си. С два чифта очила съм, но там свободата на словото не можах да я видя. Не казвам, че я няма, но явно имам някакъв проблем с очите…”

Борислав Геронтиев сравнява ситуацията с времето, когато е бил главен редактор на вестниците „Студентска трибуна” и „Пулс” в периода 1970-1990 година. Обажданията за цензурата са били от ЦК на БКП и от ЦК на ДКМС. Проверявали са две основни неща в изданията: дали нещо не е добре написано за Партията или за Съветския съюз. В тая тотална несвобода Геронтиев си намирал своите свободни пространства.

Какво е да си журналист днес?

Той отговаря: „Все едно всеки ден стъпваш върху заровена мина. И нямаш уредите на сапьорите. Сега моите колеги, журналистите, са свободни да пишат, каквото им разреши техният чорбаджия. А  чорбаджиите са безкрайни. Всеки вестник, радио, телевизия имат освен чорбаджия още рекламодатели, спонсори и др. Свободата на словото остана в социалната мрежа. Умре ли някой, първото нещо, което се пише е: „Най-после пукна!” В момента всичките атаки към мен са от вестниците „Сега”, „Капитал”, „Дневник”, защото подозират, че парите за европроектите, за които работя, са свързани с техните противници. Скоро излезе статия за „социалните отдушници”. Точно чрез тях Радой Ралин стана заслужил деятел на културата. Според Николай Хайтов, той нито един ден не е оставал без държавна работа. Едва когато през 1988 година нахлуха вестниците на перестройката от СССР и разбрахме как са живели нашите братя-интелектуалци там, започнахме да се изживяваме като репресираните – изпращани в лагери”.

Заради статията „Отворете прозорците, моля!” по повод вмирисан студентски стол за хранене го привикват в ЦК на БКП, защото настройвал студентите срещу социалната политика на партията. След два месеца е поредното национално съвещание, на което говори Първият. Геронтиев си спомня: „Живков не четеше. Беше наслада да слушаш как говори по ботевградски. Но в своя стил казва на Начо Папазов: „Ти мислиш, че като смени белите покривки в столовете, реши проблемите”. Наказаха много началници, а мен ми направиха забележка, защото съм пускал във вестника хвалебствени статии и съм заблуждавал обществото, че всичко в студентските столове е наред. Това беше най-голямото ми изпитание в моя професионален живот”.

Спомените от литературната бохема нямат край

Накъде отива светът, накъде отива културата? В какъв свят ще живеят нашите внуци и правнуци? На тези въпроси писателят отговори така: „Най-смущаващото е, че всеки ден на нас ни се четат морални проповеди от неморални хора”. И тук дойде ред на оная скандална история, свързана с поредната награда годишна държавна награда „Свети Паисий Хилендарски”, учредена през 2000 година, връчвана лично от министър-председателя на България. Най-авторитетната, а и с най-голямо финансово покритие – 10 000 лв. Няколко години Борислав Геронтиев бил председател на комисията, която определя носителя. Имало кандидати на славата, които сами се предлагали. Но ето случаят, когато веднъж заради наградата министърът на културата спешно търси Геронтиев: „Бате, идвай бързо, че става тежко! Премиерът се обади”. А при премиера рано сутринта бил един от тези проповедници, категоричен, че той трябва да спечели наградата. Министър-председателят се обажда на министъра на културата, вдигат се на крак секретарки, творчески съюзи. Самовлюбеният творец дори взема препоръки от Военната академия и Военномедицинска академия. И понеже не е отличен, след два дни сутринта  ругае българските интелектуалци по телевизията, че „лъскат обувките на властта”. По този повод писателят обобщи: „Това ме кара да мисля, че

Не са много хората у нас, които мислят с главите си

Не че преди 1989 г. демагогията я нямаше, но тя идваше от определени места. Сега едни хора ни се представят за апостоли – хора с някакво божествено начало. Второто, което ме притеснява, не са младите хора, а децата на емигрантите, които останаха без родителски грижи в България. Обсипани са с всякакви екстри, но това са потребители, които нямат уважение към възрастните, към труда, към учението…”

Няма как на такава литературна среща да не стане дума и за Иван Пейчев. Борислав Геронтиев бил главен редактор на вестник „Студентска трибуна”, когато за първи път отива при него. Заварил поетът да лежи на легло по пижама, чист и приветлив, а пред него  – виното и цигари „Трезор”. В ъгъла е Христо Фотев на малка масичка, който също пие и пуши, но очите му не се отделят от Иван Пейчев. След три дни по телефона Иван му се обажда: „Бориславе, самотен съм”. Журналистът отива при него. След дни обаждането се повтаря. Геронтиев уточнява: „Не ми е звънял, за да му нося пак вино и цигари. При него виното никога не свършваше. Винаги с този напевен рефрен ме търсеше: „Бориславе, самотен съм”. Когато се обаждат на Иван Пейчев, за да му съобщят, че го предлагат за „Димитровска награда”, той пита жена си: „Ана, да я получи ли тази награда, или да им е… майката?” А тя започва да плаче: „Ние няма какво да ядем, а той се чуди?” Геронтиев си спомня и друго за гениалния поет. Винаги му говорел за Пенюгата, който му уредил жилище, храна и др. Много по-късно разбрал, че става въпрос за Пенчо Кубадински. Пенюгата и поетът били заедно на строежите в Димитровград.

Защо Борислав Геронтиев ни разказва това? Той каза: „Когато си изговаряме миналото, трябва да го изговаряме цялото. Имам чувството, че огромна част от хората в България са родени на 11 ноември 1989 година. Ако отворите вестник „Литературен фронт” от 1945 година, там се говори от сутрин до вечер за „двете култури” – упадъчната буржоазна и новата, сътворена от полуграмотни деятели с рабфак /работнически факултет/. Наскоро Михаил Неделчев издаде книга за двете култури. Тя е 1:1 с написаното преди 70 години, само са сменени местата на някои хора. Едните са упадъчните поети като Любомир Левчев, а другите са от светлата ера на промените. Мишо Неделчев е образован, при това литературен историк! Аз за това харесвах хора като писателя Ивайло Петров, който ходеше на лов с хора от ЦК на БКП, но в същото време пишеше книгата си „Хайка за вълци”. Най-скъпата оценка за творчеството ми е от него. Каза ми: „Ти се стремиш към разни постове, но пишеш това, което мислиш”.

Защо последната книга на Борислав Геронтиев се казва „Село без черква”? Отговорът му беше: „Аз съм роден на 12 август 1943 година, четвъртък, в 10,30 часа. В нашето село е нямало черква и са ме занесли след 16 дни, в събота,  в село Лозево. На другия ден започва да бие камбаната, която имахме макар и без черква. Тя съобщила, че съм кръстен. След няколко дни умира цар Борис. От тогава до днес, когато чуя, че бие камбана, знам, че не бие за мен! А по-мъдри от мен хора, щом чуят, че бие камбана, мислят, че бие за тях…”

За кого бие камбаната? Иносказателно и мъдро пита творецът, но отговорът е за калени и смели мъже.

Спомените се редуваха със стихове и откъси от книги на Борислав Геронтиев. Спонтанно взе думата племенникът му – адвокат Борислав Геронтиев. А писателят разказа как някой доброжелател от София видял името му на кантора в Шумен, но не знаел, че това е племенникът му. Ето ти конфликт на интереси! Шеф на БНТ, а има частен бизнес. Писателят обяснил роднинската връзка. Лично се успокоил, защото  в Истанбул имало ресторант „Ламбо”. Някога Стефан Данаилов трябвало да опровергава, че няма бизнес в Турция.

Юсе Хюсеин и съпругът й – приятели на писателя от с. Градище

Най-щастливи на тази среща бяха писателите и журналистите в Шумен, земляците на Борислав Геронтиев от село Градище, интелектуалците – съвременници на някогашния духовен център под Илчов баир. Представители на културни институции, общински дирекции, млади творци не видяхме. Новата ни културна история се нуждае от нов прочит, а политическото задкулисие задушава не само медиите, но и творците, останали верни на житейските си принципи.

Валентина МИНЧЕВА

Коментари

коментар

Отзиви

Моля, напишете вашия коментар
Вашето име