Йордан Радичков - младши

„И библиотеката – сцена за млади“ е новият проект, който популяризира младите таланти на България.  Той събра в регионалната библиотека „Стилиян Чилингиров” няколко поколения шуменци, които дойдоха за среща с Йордан Радичков – младши, автор на сборниците с разкази „Малка човешка мелодия”, „Игра на гъски” и „Двеста линейки на час”.  Младият автор е роден през 1989 г. –  истинско дете на прехода, експресивен и прям с публиката, готов да сподели на глас творческите предизвикателства на времето, в което живее.

Във визитката му четем, че е възпитаник на Софийски университет „Св. Климент Охридски” – бакалавърска степен „Българска филология” и магистърска „Творческо писане”. Освен че пише разкази, Радичков – младши прави критични анализи в онлайн изданието Dnevnik.bg и е копирайтър в рекламна агенция Noble Graphics; сред създателите и главен редактор е на онлайн платформата за култура и изкуство TimeArt.bg, а също така е културен мениджър и организатор на събития при Urban Art Foundation (Фондация за градско изкуство).  Носител е на Наградата за най-добър къс разказ от международния литературен фестивал Ubud Writers and Readers Festival.

Какъв видяхме ние в Шумен младият Радичков? Забавен и нетърпелив още в началото на срещата, щедър на усмивки, дори когато говори за трагичните случки в разказите си. Признава, че в книгите темите са многополюсни.  Каза ни: „Искам да гледам право в очите нелицеприятната страна на живота. Аз съм на 28 години, но се опитвам да задавам въпроси. Много от случките са истински“.

Признава, че много хора като чуят фамилията му Радичков, имат големи очаквания от него. Но колко знаят и четат големият Йордан Радичков – дядо му? Творчеството му се изучава със специално внимание в Софийския университет и по ирония на съдбата се пада на изпит на внука, който като студент не се афиширал със същата фамилия. Едва му писали тройка!

Шуменци на среща с Радичков – младши

Първият сборник с разкази Данчо отпечатал като студент в издателството, в което баща му тогава бил директор, включвайки го в поредицата „Нова поезия и проза“ за млади автори. Книгата е със заглавието „Малка човешка мелодия“ – името на един от разказите. Случайна среща запознава  младия писател с бивш професор по литература, който го разпитвал за занаята му, отбелязал мъдро: „Виж, момче, има много талантливи славеи по света, но не на всеки му е дадено да се чуе песента“.  Това впечатлило младежът, който взел тоя „лаф“, преработил го и се родила абсолютно нова история. Сега е убеден, че и на най-студеното място на света ще се намери славей, който да пее. Подчертава, че красотата е в обикновените човешки истории. Признава заслугата на добрия редактор, който е открил за книгите си. На гърба на корицата им поставя някоя шегичка, за да провокира читателите, а те се чудят на кого е тази напечатана антиреклама.

Гостът чете непознати за връстниците си автори – образци в  литературната ни история.  От позицията на младата си генерация той констатира: „Българската литература е много подценена от Освобождението до края на двайсети век. За себе си преоткрих  писател като Николай Райнов. Има една книга „Цената на златото“ на Генчо Стоев, която моето поколение не познава. Аз я погълнах изцяло и бях изумен. Да изреждам ли колко много недочетени и непознати неща в класическата литература – руска, западноевропейска и т. н.“

Дали би писал книги за деца като дядо си. Той отговори: „Аз нямам деца и съм предпазлив сега да пиша за малките, защото ако ще пиша, искам да им дам най-хубавото, най-цветното, най-оптимистичното. Но аз не ги познавам. Как да пиша за децата?! А колкото до творчеството на дядо ми, горд съм, че той е създал такава литература, която е на световно ниво. Той е бил безумно влюбен в Гогол, а от българските автори много е обичал Елин Пелин и Йордан Йовков.  Майката на дядо Данчо е чела две книги през живота си: „Под игото“ и „Записки по българските въстания“. Аз лично имам малко спомени от него, защото бях в осми клас, когато той си отиде от този свят. Не мога да коментирам защо не е получил Нобелова награда за литература…“

Дарина Полихронова ни разказа за гостуването на Йордан Радичков в математическата гимназия „Нанчо Попович“ в Шумен през 1972 г.  На въпроса „За кого пишете Вашите книги?“ той отговорил: „За никого. Изпитвам потребност да излея всичко на белия лист, защото знам, че щастливият човек книги не чете“. Това преобърнало нагласата на всички – учители и ученици, за отношението на „големия Радичков“ към литературата и живота.

А неговият внук коментира: „Добре се е измъкнал! Аз съм дълбоко нещастен човек и затова пиша. Дядо ми беше либерален и всички, които искаха, ползваха неговите текстове – самодейци, художници, режисьори… Аз нямам амбиция да правя книги, които да станат филми или пиеси. Влюбен съм в късите разкази, които дават възможност да се пише за различни неща. Аз съм много нахален  автор – издавам по книга през последните три години. Историята на всеки разказ подсказва какъв да бъде стилът ми. Гледам повече да слушам сърцето си, тръгвайки от конкретна идея.

Автографи за шуменските почитатели

Дали е в Берлин, Бургас или Шумен, младият Йордан Радичков уважава читателите си и се интересува от тяхното битие в тоя луд свят, който препуска с „двеста линейки в час“! И защото не спира да пътува, ще срещне още много интересни хора – нещастни, мъдри, чешити, скрити таланти или верни на страстта си да ловят гъски в ледената зима, ако това е тяхната житейска игра. А в тази топла вечер беше при нас и срещна разноцветни като есента читатели – истински ценители на Йордан Радичков.  Внука му ще преоткриваме тепърва в литературния си делник.

Валентина МИНЧЕВА

Коментари

коментар

Отзиви

Моля, напишете вашия коментар
Вашето име