Проф. Петър Стоянович

Едно събитие остави трайна следа в културния живот на Шумен тази седмица. В регионалната библиотека „Стилиян Чилингиров“ публична академична лекция изнесе проф. дин Петър Стоянович на тема: „Централна Европа като империя, буфер и общност. Нейните естествени връзки с България и задължения към общото ни историческо и духовно наследство”. Каква чест и признание за шуменската общественост, избрана за публика на хабилитационния труд, с който гостът придобива академичната титла професор! С него той изследва времето между абдикацията на княз Александър I и възкачването на българския трон на княз Фердинанд и е на тема: „Междуцарствието, кризата и битката за българския трон (1886-1887)”.

И защото проф. Стоянович е член на секция „Съвременна история” на Института за исторически изследвания на БАН и преподавател в катедра „Журналистика и масови комуникации” на Шуменски университет „Епископ Константин Преславски”, съвсем резонно беше да видим в залата университетски преподаватели, учители по история, ученици от хуманитарната гимназия „Йоан Екзарх Български“, общественици. Дори съвсем обикновени хора, провокирани от темата и лектора, като Сидер – продавачът на овошки. Мъжкото приятелство възниква на пазара, който Стоянович посещава през трите години, докато е  гостуващ лектор в ШУ „Епископ Константин Преславски“. А той със сигурност ще чете лекции още четири години, както обяви доц. Юрий Проданов – ръководител на катедрата по журналистика, имайки предвид подписания с вуза договор.

Проф. Стоянович с приятеля си Сидер, с когото нищят световните теми на кооперативния пазар

Нарушавайки академичния канон, лекцията на Петър Стоянович се проведе не в университета, а в библиотеката, за да стигне до повече хора актуалната тема на научния му труд.  Във визитката му четем, че е завършил 91-ва немска гимназия в София, германистика в СУ „Климент Охридски“, история във Виенския университет, където става доктор по философия.  Бил е началник на кабинета на външния министър Надежда Михайлова, лидер на Движение „Гергьовден“, безпартиен министър на културата в редовното правителство на Пламен Орешарски.  Днес е на работа в БАН, съчетавайки преподавателските си ангажименти.

Отстоявал е целенасочено своето политическо и професионално кредо, но и времето е работило за Петър Стоянович!  Правнук е на Иван Стоянович – Аджалето, известен журналист, създател на първата българска телеграфна агенция, депутат и царски съветник.  Дядо му, на когото е кръстен, е бил тютюнев експерт, завършил „Държавни науки“ в Германия. Баща му Иван Стоянович беше кинокритик и писател, майка му Ани Бакалова – актриса. Такъв интересен мъж като Петър Стоянович се радва основателно на пъстър личен живот, който не убягна от медиите. Но ето още една важна подробност за изследователя на княз Фердинанд – ученият отбива военната си служба като редник в поделение, наследник на 8-ми артелерийски Туджански на Н. В. Цар Фердинант I полк в Стара Загора.

Няма как немската дисциплина да не се отрази на характера на Петър Стоянович, който успя в рамките на един академичен час от 45 минути да представи научния си труд.

Какво му е дала Виена

и европейските странствания, разбрахме от историческото му препускане през вековете. А той е попил не само тънкостите от трапезарията на своята аристократична хазайка във Виена или от кръчмите на Стара Европа, за които преди година и половина разказваше от кулинарната си книга в същата зала на шуменци. Духовни аристократи като него могат да си позволят да се шегуват със себе си и с величията на всяка историческа епоха.  По-важното е, че елегантното му чувство за хумор улесни възприятията ни в края на работната седмица.  А неговата реч е образна и артистична колкото в кулинарните му рецепти, събрани в „книга за любовта и мерака“.

Петър Стоянович не е главозамаян от предстоящата си професура. Затова от трибуната на този малък „Оскар“ направи едно намигване към ореола на холивудските звезди и предупреди, че няма да благодари на майка си и баща си, на зъболекаря и жена си, а само на двама души в залата: проф. Георги Колев – ректорът на Шуменския университет и доц. Юрий Проданов, който досега се е вписал в биографията му като „нещо средно между Франц Йозеф и стандартен фюрер от SS /охранителния отряд от 1925 г. на нацистката партия в Германия – б. р./“. Бурен смях и ръкопляскания на публиката, която разбра, че няма да скучае с професора.

Проф. Георги Колев – очарован от лекцията на проф. Стоянович

Как Петър Стоянович е избрал темата на своя академичен труд? Той отговори: „Като българи ние обичаме да се вкопчваме в малки периоди на своята история. Нещо като периода между баба Илийца и дядо Йоцо, вместо да мислим къде сме сред останалите. Ние сме малко звено в по-голяма култура.  Дошло е време да намерим своето логично и адекватно място в т. нар. през XIX век европейски и световен концерт! В последно време българската политика имаше безспорните си успехи на Балканския фронт. Все пак ние трябва да подходим не със силата на оръжието и на историческите си претенции, а да си отговорим на въпроса: кому принадлежим духовно? Разкъсани сме между Изтока и Запада, Севера и Юга. Не можем да се освободим от желанието си да бъдем хем в Брюксел, хем в Будапеща. Затова с днешната ми тържествена и празнична лекция искам да се опитаме да зададем повече въпроси. Аз съм започнал да пиша този текст в началото на 1990 г., без да знам, че един ден ще присъствам тук пред вас. Тогава отидох да живея във Виена и голяма част от събитията и хората, за които ще чуете, съм срещнал там. Живял съм в градовете на бившата Австро-Унгария. Нямах пари и два пъти годишно пътувах с автобус от София до Виена. Така четири години се разкръсвах между Йозеф Рот и Швейк, виждайки нещата чрез маджарските митничари, словенските полицаи, сръбските надзорници по контролните пунктове. Този изстрадан опит беше начин да осмисля онова духовно наследство, към което, мисля си, в края на краищата принадлежим“.

Кои са границите на Обединена Европа? Петър Стоянович каза: „Империята не е от този свят. На земята тя е отражение на царството Божие“. Но под империя различните общества са разбирали различни неща. Френската империя е по-близка до езическия Рим. На немския Райх англичаните отговарят с Кромуел…. Държавната, обществена и духовна подредба е насочена не към власт, а към ред. Тя не се основава на заповед, а на авторитет. Този авторитет не идва от човешкото самоуправство, а само от Бог!

Тоталитарния дух на ХХ век се зачена от Френската революция, която обяви неограничения суверенитет на народа. Трябваше да се появи националния враг след век и половина. Империята трябваше да бъде разрушена пропагандно и физически… Червени и кафяви идеолози забраниха на хората да се радват пред Бога, защото трябваше да се неравни пред държавата.  В края на ХХ век идва залезът на безбожната национална държава.  Сегашното столетие ще има задачата да върне Европа на федералното и наднационалното, без да пренебрегва специфичното у народите.  Защото империята е завещала на ХХ век още едно важно нещо: убеждението за върховенството на съдебната власт над изпълнителната и законодателната! Това ще запази хората от груповия, класов и личен егоизъм. Утрешната Европа ще остане обединена от повърхностното единство на икономическия интерес…“.  Колко актуално в „зимата на нашето недоволство“ – ноември 2018 г.!   Гневът на хората срещу сегашната политическа система се чува както в центъра на София, така и по булевардите на Париж.

Но Петър Стоянович предупреждава, че под „брюкселската дантела“ стои незнанието за част от бившите империи на територията на Европа – незнанието за Османската, Руската, Хабсбургската империи. А незнанието за тях се проектира върху съдбата на много народи днес.  През 2001 г. се създава Европейски конвент под ръководството на Валери Жизкар д“Естен, но конституцията на ЕС не успява да постигне единство за най-важното.  Не записва най-важното:

фундаментът на Стария свят е християнският!

Още тогава става ясно отмирането на европейските жизнени сили. Никой не желае да каже на кое наследство се опират строителите на Обединена Европа? „Ние сме правилната Европа“ твърдят брюкселските влъхви“, анализира ученият Стоянович. И продължава: „Ако за момент Айденауер застане до Меркел, а Де Гол до Макрон, ще видим уродливото прераждане на бащите в телата на либералстващи чантаджии. В ония достолепни времена никой не си е представял Европа на емигрантските вълни, на насилените жени, на отказа от производство на криви краставици“.

Европейците не знаят докъде се простират границите на културния, верския и цивилизационния хабитат, според лектора. „И днес този въпрос е в плен на фалшивата политическа коректност. Османската империя се изгради върху един либерален за своето време фундамент. Наследството й налага задължителна европейска граница на Босфора, където преминава границата между християнството и ценностите на друга неевропейска власт. Погледнато по-глобално, земите от Одринска Тракия до Ирландия са белязани с европейско християнско наследство, макар историята да ги е дамгосала по различен начин. И за тяхното наследство трябва да се борим в Обединена Европа!“ – анализира той.

Втората граница на модерната обединяваща Европа е бившата Руска империя. Интересът към нея е интерес извън европейското, но най-вече граничното като история и морални ценности, според Стоянович. Наложената идеологема за Третия Рим е явно отрицание на наследството на Римската и Византийската империи, не е съпътствано с приемането на ценностите на европейската цивилизация. Самодържавието и последователната нетолерантност са в основата на руската държавна политика. За условна граница с ЕС може да се приеме границата между Руската империя и Австро-Унгария.

Наследството на Хабсбургската империя е същинското наследство на свещената Римска империя. Дунавската монархия е прототипът на една наднационална толерантна и същевременно единна Европа. Този прототип е непълноценен и неприложим в нашето време. Днешните дунавски народи още не са преживели загубата на Дунавската монархия, според историка. „От 1918 г. до днес хората там чувстват, че техните нови отечества не са постигнали истински спокоен ред. Австро-Унгария представляваше компактно петно на европейската карта. Дунавската империя спираше Германия и Русия – санитарен кордон за техните аспирации. Тя успешно изпълняваше ролята на буфер между Германия и Русия, затова беше дълбоко и искрено мразена и от двете суперсили. Дори заради валсираната разхайтеност на загиващия Стар свят. Съчетавайки на една трапеза австрийското зеле, унгарския гулаш, хърватската сливовица, монархията пречеше на сатрапите от Север и Изток да поделят добрата стара Европа. През 1919 г. насилствено беше разбит един болен, но при дадени условия способен да се възстанови организъм. В Централна Европа се родиха дребни и фалшиви държави, обречени на историческата гибел на реванша. Това стана 20 години по-късно, когато тази част изчезна от политическата карта на Европа, разделена между Хитлер и Сталин… В „Централните европейски щати“ живееха немци от Австрия, маджари, чехи, моравци, латини, сърби, хървати, българи, хървати… Още в средата на XIX век Райхстагът имаше равнопоставеност на националностите в империята, независимо от тяхната численост… Производните на тази империя попаднаха във водовъртежа на Хитлер, а после – в лапите на Сталин. Цял век европейските народи не познаваха войната в европейски мащаб. Войните през ХХ век станаха реални заради замяната на федеративната с наднационална власт от малки националистични, често икономически зависими държави“.

Идва ред на Първата световна война. Спорно е дали тя е резултат от разпада на Османската империя, разсъждава историкът. „Сигурно е, че размиването на Дунавската монархия доведе до Втората световна война! Отминалият ХХ век извърши

предателство спрямо християнския завет

защото разреши Бог да бъде изместен от колектива, класата и нацията. Изкуствено създадените Югославия и Чехословакия днес не съществуват. След Втората световна война държавите-победителки нямаше да разрешат на държавите в Централна Европа да се върнат  като стожер на региона. И до днес Германия е един своеобразен кастрат, оставен да се развива като либералничеща  дойна крава, без право да заеме естественото си лидерско място извън бизнеса и под непрестанната угроза да осъмне с обвинения с мустачки под носа.  Втората причина за провалената роля на Централна Европа е създаването на Съветският блок.  Третата е изкуственото съществуване на формации като Югославия и Чехословакия“.

Петър Стоянович акцентира на немскоезичния свят – фактор за духовната близост и образователната зависимост при строителството на съвременна България. От всички 66 редовни професори в Софийския факултет през 1928 г. немскоговорящи университети са завършили 35 от тях, руски университети – 12, швейцарски – 4, френски – 4.  Големите имена в хуманитаристиката са до един германски абсолвенти. Такива са архитектите, строителните инженери, техническите лица по това време у нас. Затова и службите в Лайпциг по това време изпращали каталозите си у нас на немски. И тук той говори за необяснимата абдикация на Германия и Австрия като икономически и духовен стожер в България и Източна Европа, въпреки „бойното ни братство“ в две войни! „Вижте какво прави една Франция в Румъния!“ – възкликна ученият.

Дали днешна България се стреми към възстановяване на централноевропейските си връзки? Той определи поведението на днешната ни власт през последната декада като липса на физиономия и

снижено нагаждачество към т. нар. правилен европейски курс

Видимо е, че без ЕС и НАТО „държавата ни ще предаде богу дух“.  „Брюксел е прекалено опитен и морално дискредитиран, за да откаже на балканската ни държава в замяна на поддържането на висока корупция и нарастваща недемократичност.  Че дори ни позволиха да играем „аватарни регионални роли на дипломатически посредници“. Харизали са ни костюма на партньор на ЕС на Балканите, който се перчи зад кулисите, стига на сцената никога да не създаваме проблеми на Брюксел, Рим, Париж и на нашия глас да може винаги да се разчита.  За администрацията в Брюксел ние сме обидно прогнозируем  подизпълнител…“.  И Стоянович напомни, че и в соцлагера Москва нямаше проблеми единствено с нашата държава. Съветските другари казвали: „Болгары – етот народ не вредный“. Резултатът бил „правешкият барон в душите на нацията“.

Професорът стигна до политическата логика на Рим и Париж, която се различава от хладната проза в Будапеща, Прага и Братислава. „Задава се необходимостта от буфер между Москва и Мала Азия. Западът се превърна в наръчник на изродени надежди. Смятам, че е на път създаването на общност от държави в периметъра между Адриатическо, Балтийско, Бяло и Черно море, обединена от здравия разум на новите демокрации, стъпили повече на истината, отколкото на политическата коректност, опряна по-скоро на Бога и традицията, отколкото на либералната безполовост. Това е проект, който може да спаси остатъците от Европа, ако дотогава някой глобален конфликт не ни отнесе окончателно. Смешно е да вярваме, че империята на Карл Велики ще се върне в наши дни, но съдържанието и посланията й ще ни помогнат да съхраним богатото европейско наследство и да проповядваме със свои думи неговото съществуване днес и сега. Това, което якобинци, фашисти и комунисти никога не успяха да разберат е, че няма реализация на царството Божие на земята, защото то не е от този свят. Важното е нашите действия да отразяват неговите потребности. Тепърва ще разберем дали отколешният отказ на Европа от Бога не предначерта трагичния й край. Както твърдят умерените скептици, не бива да очакваме много от края на света. В този смисъл на добър час!“.

Почитателите на професора – философ изпълниха залата на библиотеката. Снимки Валентина Минчева

Краят на лекцията завърши с бурни аплодисменти. А ние се сетихме и за една друга любопитна подробност от биографията на проф. Петър Стоянович.  От 2001 г. той е рицар на цивилния кръст за заслуги на Република Малта, а от 2014 – Велик офицер на Суверенния военен орден на хоспиталиерите на Свети Йоан от Йерусалим, Родос и Малта.  Тази привилегия отваря други врати на знанието.  Светлината е за богоизбрани.  Остана ни мъдростта на посветените и удоволствието от академичното слово.  Сред нас бяха и младите, които трябва да съхранят богатото европейско наследство, част от което е и шуменската летопис.

За здравето на професора и неговия труд гостите пиха по чаша вино. Жалко, че той рано ги напусна, изкушен от цигарите след толкова дълга реч. Но ни остави въпросите за християнска Европа и гражданските права, в защита на които и тази вечер протестират българи на площада…

Валентина МИНЧЕВА

Коментари

коментар

Отзиви

Моля, напишете вашия коментар
Вашето име