На рояла Михал Древноски

И най-големите културни центрове на света понякога са принудени да се справят стоически с кризите на цивилизацията. Някъде има атентати, другаде – свлачища и пожари, а в нашия Шумен – безводие. Двудневно, непланирано и внезапно като всяка управленска недалновидност. По улиците хората вървят с бидони от кварталните чешми до домовете си, търговци пренасят кофи с вода, за да не се усмърдят хранителните стоки по рафтовете, а минералната вода се товари в багажниците на личните автомобили денонощно – такава беше картинката до тази сутрин. „Като няма вода, има Шопен!“ – казва саркастично един от редовните посетители на шуменската филхармония на концерта в четвъртък.  И това все пак е „нещо“ в тоя тъмен като рог град, по чиито улици разчиташ на автомобилните фарове и неоновите реклами, за да не се препънеш в дупките на идеалния център…

Дали да тръгват към литературното четене в галерията или към концерта на класиците в общинската сграда? Шуменци се колебаят. Все някой от творците ще бъде ощетен. Десетилетия наред молим общинският ресор за култура да подреди афиша за месеца така, че да не пропуснем нито едно събитие. Разбиране няма. В един и същи ден и час духът на Шумен будува, а малко останалата интелигенция се чуди към коя зала да поеме. Няма как да променим чиновническото мислене, след като нито един от неговите представители не е от редовните посетители на тези събития, от които публиката се вълнува.

А в програмата на този „симфоничен“ четвъртък имаше сериозна провокация. Нашите класици отбелязваха 210 години от рождението на Шопен. При това с гостуващ от висока класа пианист – Михал Древновски. Роден във Варшава, живял като дете с музикалното си семейство в Италия, завършил музикалната академия в Лодз, където сега е доцент в класа на баща си Марек Древновски. Магистърската си степен получава в Женевската консерватория, представя се блестящо на европейските музикални фестивали. И забележете – играе главната роля на актьора-пианист в пиесата на Адам Ханушкевич „Шопен – живот, любов, творчество“ в „Нов театър Варшава“. Древновски е един от създателите и артистичен директор на Радио-симфоничен оркестър „New Art“.

Цветя за полския пианист на сцената в Шумен

Шедьоврите се раждат в мизерия /С  малки изключения/. Истината е в страданието – физическо и душевно, което ще отключи таланта към нови върхове. В тоя смисъл гениалността на Шопен е потвърждение в световната музикална история. Той ще свири за благородниците, но ще живее в бедност. Чрез изкуството си Шопен представя собствената си трагедия в оня неспокоен XIX век, когато рухват империи, а мечтата за република отнема хиляди млади животи в Европа.

Биографите на великия поляк казват, че от него не е останало почти нищо като архив. Голяма част от писмата и вещите му са изгорени през 1863 г. в къщата на сестра му във Варшава. Откриваме композитора най-добре в неговата музика. Истинският му наследник е пианото, за което той казва, че е „неговия оркестър и душа“.

Бащата на Шопен е французин, учител, роден в малко селце в Лотарингия, а майка му е дъщеря на разорени полски благородници. Двамата живеят в село Желязкова Вола на седем левги от Варшава. На 22 февруари 1810 г.  в 6 часа вечерта в къщичката им се ражда Фредерик-Франсоа Шопен. Имат още деца и семейството се мести във Варшава. Едва проходил, малкият Фрицек е привлечен от клавишите. Навършил осем години, свири пред полските князе и барони. Постъпва в лицей, явява се пред публика в консерваторията. Музикалната си дарба изразява с кратки композиции, които трогват дамите. Свири изискано и  Шуман предсказва: „Жените ще се намесят! Това е първото цвете, създадено от непорочната му душа“.

Когато на 17 години Шопен импровизира вариации по Моцарт, друг музикален педагог възкликва: „Шапки долу, господа, пред вас е гений!“

През юли 1829 г. неговият баща му дава малко пари и той заминава за Виена. Концертът е в Императорския театър на 11 август в 7 часа вечерта. Шопен свири Бетовен и Росини.  Наричат го „новата звезда на Севера“. Прави втори концерт, но този път изпълнява „Краковяк“. Музикантите го придружават до дилижанса, с който пътува до Прага и Лайпциг, където гостува в замъка на княз Клари.

Шопен

Идват първите нещастия за неговата поетична душа, които ще родят шедьоврите му. Първото име е Констанца Гладковска във Варшава. Шопен е на 20 години и решава да даде концерт на 17 май 1830 година, на който очаква тя да дойде. Включил е творби с народни мотиви. Фредерик й пише: „Нося писмата ти до сърцето си заедно с панделката“. Той е нерешителен човек, но знае, че в него има все пак нещо здраво и това е музикалният му инстинкт, който ще се окаже по-силен от интимното му страдание. Затова споделя: „Понякога съм толкова луд, че това ме плаши. Ще сложа творбите си в куфара, панделката и душата си под ръка и напред към дилижанса!“

На 11 октомври Фредерик изнася последния си концерт с участието на госпожица Гладковска, която пее каватина от Росини.  Тогава е неговият Концерт в ми минор, преди да замине за Виена. Точно този концерт №1 представи Симфониета-Шумен с участието на Михал Древновски.

След края на октомврийската вечер приятелите му пеят в негова чест и на раздяла му поднасят в сребърна купа пръст от родната земя. Той избухва в ридания. Констанца повече не го е видяла. След две години се омъжва за селски благородник.

Докато Шопен свири пред кралски височества във Виена, на 29 ноември 1830 г. избухва въстание във Варшава. Той вече е отегчен от приеми, балове, концерти. Композира активно родни мелодии с роден климат. За да е в крак с модата, този изискан и суетен мъж си оставя бакенбарди. Всъщност, един бакенбард от дясно, защото публиката вижда само него. Облича се изискано, къдрят косата му с маша. Но… Виена не предлага нищо интересно на Фредерик – навсякъде свирят само валсове и се смеят, а той тъгува по родната Полша…

На следващата година пристига в Париж. Не обича шума и тълпата. Представя се като пианист, който иска да създаде нов свят. Шопен е сигурен, че ще има съдбата на Вагнер, макар да го е предчувствал четвърт век по-рано от великия германец. Дебютният концерт на Шопен е на 26 февруари 1832 г. На първия ред е Ференц Лист. Фредерик вече е завъртял главите на много жени, но тъгата по родната Полша го изгаря. Един от неговите съвременници коментира: „Талант на болнична стая“. Друг допълва: „През целия си живот той умира“. През 1835 г. Шопен  свири в полза на полските бежанци в Париж. В Консерваторията са във възторг от неговата „Голяма блестяща полонеза“.

И ето следващото увлечение на Шопен – известната красавица Делфина Потоцка, за която Адам Мицкевич, също емигрант в Париж, казва, че тя е „най-великата грешница“. И тъй като платоничната любов, която композиторът търсел, изглеждала за Делфина комична и невъзможна, тя му се отдава, преди той да е помислил да й поиска това.

Затова пък идва голямата му любовна драма с Мария Водзинска от семейство на едри земевладелци, което се е преселило в Женева, за да изучи децата си. Тя му подарява роза, която до края на живота си той ще пази в плик. Мелодичният ритъм на неговата болка е в неговия „Прощален валс“. После идва една от най-мрачните му балади, защото годежът му с Мария е прекъснат.

И ето го големият му роман с Жорж Санд. Нейната неудържима страст разболява много поети, писатели, музиканти. С нея и децата й Шопен митарства осем години във френския Прованс, Испания, Палма де Майорка. Тя го учи да пуши цигари, макар че той има признаци на туберкулоза. Болестите и мизерията ще го съпътстват, но през цялото време ще го вдъхновява душевното страдание. Пише сонати, ноктюрни, мазурки, а в парижкия си апартамент продължава да дава уроци – единственият източник на доходи. Затваря се в стаята си, понякога плаче, пие по няколко капки опиум, трие слепоочията си с одеколон и продължава да коригира партитура след партитура. До съвършенство.

Дьолакроа обявява Шопен за най-добрия след Моцарт. Шуман казва: „Той влагаше цялата си душа в малките неща“. Хайне го нарича „Рафаело на пианофортето“.

С Лист са приятели. Полякът признава: „Обичам музиката си, когато я свири Лист“. Както унгарския композитор, Шопен познава възможностите на всеки от пръстите си. И досега се говори за „неговото туше“, „тембърът на ръката му“. Шопен казва: „Всеки пръст трябва да има своя собствена функция“. Той създава упражнения на рояла за независимост на пръстите. На учениците си демонстрира, че лявата ръка е техният диригент, а дясната трябва да свири по желание“. Шопен не е оставил свой метод, но това са красивите тайни на занаята на пианиста. Той никога не се е осмелил да композира опера. Обяснявал е: „Оставете ме да се занимавам само с музика за пиано. Нямам достатъчно познания, за да пиша опера“. Предпочита съвършеното пред бурните аплодисменти, каквито например, получава Росини по това време.

Най-добрият концерт на Шопен се е състоял в сряда на 16 февруари 1848 г., седмица преди абдикирането на Луи-Филип в Париж. После умиращият Фредерик се влачи в Англия и Шотландия, за да удовлетвори капризите на благородници. Парите от последния си концерт в Единбург завещава в полза на поляците.

Иска след смъртта му да изгорят всички композиции на чернова с изключение на метода му за свирене. Шопен издъхва на 16 октомври 1849 г. в 2 часа сутринта. Донасят любимите му цветя – теменужки. Правят отливка на лицето му. След неговата смърт Шуман въздъхва: „Душата на музиката премина над света“. Тринадесет дни подготвят погребението, на което оркестърът на Консерваторията свири „Реквием“ на Моцарт. Погребват го в гробището „Пер Лашез“, но без сърцето му, което изпращат във Варшава. Сега то се намира в църквата „Свети Кръст“.

Тържествеността е равна на живота на покойника. Фредерик Шопен е кавалер на Почетния легион. Този „музикант на душата“ не е постигнал много в любовта, но с каква любов свирят творбите му днес! А когато поляк свири Шопен, вълнението е върховно. Разбрахме го в сухата, но мразовита зимна вечер. На рояла Михал Древновски даде най-доброто от себе си за шуменци. И въпреки че залата не беше препълнена, публиката го аплодира бурно. Гостът направи жест  и уважи двата биса. Подари ни мазурка и ноктюрно от Шопен.

Станислав Ушев поздравява пианиста. Снимки Валентина Минчева

Много са ноктюрните му, написани в различни тоналности. Но това „ноктюрно във фа минор“ няма как да бъде забравено, защото е едно от най-гениалните неща, написани от поляка. И за да докажем това, ще припомним, че то е най-вълнуващият момент от филма “Пианистът“ на Роман Полански, а екранизацията е носител на няколко Оскара. Създаден е по биографична военна драма за полски пианист от еврейски произход по време на Втората световна война. И най-жестокият нацист може да бъде омилостивен и да пощади живота на пианист, спасил се от концентрационен лагер, ако офицерът е музикално интелигентен. Гротеска за всички времена на човечеството. Това е действителна история, а не художествена измислица, дами и господа!

Много ни се иска в концертната зала на общината да има повече хора от управляващите, за да оценят силата на изкуството  върху човешкия дух. В същата зала с ужасно осветление и счупени столове, овехтяла и срамно изоставена от 40 години в града на Владигеров! Но иначе с най-добрата акустика за музика в Шумен, както твърдят българските и чуждестранните виртуози. Точно в тази зала чествахме 210 години от рождението на Шопен. А той приживе е осъзнал: „Никой не може да ми отнеме това, което ми принадлежи“.

Валентина МИНЧЕВА 

Коментари

коментар

Отзиви

Моля, напишете вашия коментар
Вашето име