Никола Илчевски с книгите си. Снимки Валентина Минчева

В тази книга много се пие и много се псува, защото е „Записки от селската кръчма“. Доста чашки е обърнал авторът Николай Илчевски на една маса със своите герои. Разбрал е, че „на село ракия се пие, както се пие вода в Африка – от изгрев до ново зазоряване“. Това са истинските хора на българското село от времето на прехода, с които той е общувал. Интересът към сборника с автентични разкази е  голям, издава се за четвърти път. Не се разпространява в книжарниците, а само по интернет, за да не се оскъпи изданието.

В регионалната библиотека „Стилиян Чилингиров“ дойдоха много хора за среща с автора. Николай Илчевски е дипломиран журналист и агроном, магистър по лозаро-градинарство от Аграрния университет в Пловдив и специализант на „Гласа на Америка“ във Вашингтон, в областта на управлението на медии и медийна реклама. Има 30 години стаж в медиите, от които 9 години е бил главен редактор на радио, телевизия и три вестника /“Пловдивски новини“, „Отечествен глас“, „168 часа“/. Автор е на документалния филм „Моят Пловдив“ и на книгите: „Десет приказки, които разтърсиха света“, „Ръководство за полово зрели безделници“, „Коляното на стоножката“, „500 патогонизма“, „Хубавата Ив Анка“, „Пловдив най най най“, „Металургия на думите“, „Часът на клюкарката“, теория и критика на онанизма“. Общият тираж на продадените му заглавия е над 20 000 копия. Не членува в писателски съюзи. Живее и работи най-често в Пловдив.

Николай Илчевски и Владина Цекова.

Владина Цекова стана отново посредник между новата литература и шуменските читатели.  Призна си, че ни чувства като роднини. С Николай Илчевски се запознава преди година в хижа „Плевен“, където се намира библиотеката на най-високото място в България.

Гостът говори за рода си: „Макар да съм от село, аз съм с потекло на болярин. Зная си кръвта, зная си дядовците и бабите по имена. И когато пиша, гледам да не опетня тази моя родова памет. Всичките ни мъже са били зидари. Само аз в рода започнах да зидам с думи. И както  на дядовците ми къщите са е станали на 160 години, искам така да редя думите, че като минават край моя зид хората, да виждат, че те са професионален градеж. Като се наядох малко на писане с предишните книги, дойдоха тези разкази. С книгата исках да изследвам думите на хората в българските селца, които са умъртвени вече…“

Вълнението просълзи автора. Той си пое дъх, след като за трети път мъката му заседна в гърлото – 600 села са изчезнали от България! Илчевски продължи: „Те не са изчезнали. Стоят непокътнати със затворените училища и читалища. Виждал съм училищни дневници от 1925 година.

ПЛАЧА, КОГАТО ОБИКАЛЯМ БЪЛГАРИЯ

Едновременно съм отчаян и възторгнат. Но в селата, в които светят нощем само три крушки,  са останали хора от такъв здрав корен, че си даваш сметка какъв народ сме били, как сме изтърпели толкова години робство, за да не се затрием и да знаем кои сме. Трябва да отидете в катедралата „Нотр-Дам дьо Пари“ /парижката „Света Богородица“ – б. р./, за да разберете кой е Кольо Фичето,  където е направил дренаж на сградата. Ако отидете в селото на Джон Атанасов, ще видите в каква скромна къща се е пръкнал човекът, акуширал на съвременния компютър.  Коя надежда крепи старите хора в селата около Ивайловград, които стоят пред дома си и чакат някой да мине? Или да заспиват сами с нетърпение да изгрее слънцето? Като оная 90-годишна стрина Злата, при която ме заведе моят чичо. Как живее сама в селото, я питах. А тя отговори: „Не съм сама, сине. Аз съм под Господ“.  Тя имаше две крави и едно магаре и всяка вечер четеше библията, докато вареше мляко на печката“.

Публиката в библиотеката.

В сборника са 88 автентични истории от селата, които Николай Илчевски е записал за десет години. За комфорт на някои от героите си е сменил имената. И допълва: „Животът е такъв велик сценарист, че няма нужда писателите да си смучат от пръстите. В същото време животът е цветен, но и умопобъркващо сложен и оптимистичен, че е голямо светотатство един писател да го преиначава“.

След още една сълза и въздишка, респектиран той сподели: „Рядко съм срещал публика, която да не шуми като вашата. Тишина – мълчи и да чака да й кажа някаква мъдрост. Аз съм просто един събирач на истории. Може би журналистиката ме научи да не гледам обещаните хоризонти и петилетните планове, а да се взирам в очите на хората и да хващам мислите им в момента. Всеки човек е уникален и когато напуска този свят, изчезва една галактика. Няма лоши хора, няма малки хора. Нас ни поставят в един чувал и като мишки ни тръскат, докато загубим равновесие и обидно започва да боли от чуждите колене. Това е играта – да ни овълчат и да се гледаме като канибали един друг. Всички сме създадени по божие подобие. Ежедневно в новините ни заливат с проблеми, разрешаването на които не зависят от нас – всякакви световни конфликти. Така ние не можем да се радваме на своя труд, на своя живот, на децата си“.

В апартамента си в центъра на Пловдив Николай Илчевски се чувствал луксозен затворник и си купил къща на село, където написал разказите си. Там няма телевизор, а прозорец с хранилки за птиците. Разбира предимствата на селския живот с чист въздух, два естествени водоизточника и улица – безплатен паркинг. Светът става все по-пренаселен, глобалното управление принуждава хората да живеят в клетки. Няма истински домати и чушки в града. Затова пък селянинът яде храна, която знае как я произвел.  Пие чиста вода от кладенеца. Сам си прави вино и ракия от овошките в двора. При това само левче за литър, а не по 10 лева за бутилка в супермаркета. На село е истинският вкус на живота.

Писателят призовава: „Не продавайте бащините къщи! Не може едно парче мушама за маса да струва повече от квадратен метър земя на дядо ти. Адвокатите изкупиха земеделската ни земя, която преди век е хранила всяко семейство на село. Не може да емигрираме по света и да ставаме пролетариати в чужди държави. Аз съм щастлив баща, защото моите дъщери останаха тук“.

Боли го  за младите български емигранти, но вече вижда, че някои от тях се завръщат.

„Моята писалка е моята документална камера“ – казва авторът във „Въведение в селото“ на книгата си.  Ето как сравнява съществата от двата полюса на света: „Докато гражданинът слухти в зверилника на големите трудови колективи, селянинът спи своя следобеден сън и припърдява с мирис на кисело зеле и прясно свинско“. Ако пък чуете героят му Тошо Сушата, „всички в градовете са идиоти“, защото се радват на прогнозите за хубаво време. И селянинът вика: „Ало? И в библията пише, че като не вали, това е божие наказание“. Наказание е, Тошо, защото язовирите пресъхнаха и сме на воден режим.

Друг чичо е още по-бесен и смело ще каже:

„НАШЕТО СЕЛО ГО УБИ ДЪРЖАВАТА

Закриха училището. И селото изтече. Тогава разбрахме, че училището е важно колянце между поколенията. Мислех, че е грешка на времето. Може нарочно да са го направили. Може и да са я продали тази държава на някакви други“.

Истинска находка е за писателя Марин Отшелника, който се изповядва: „На жена случих. На държава – не.  След като аз, простия, мога да се подредя така, че да съществува с двете си ръце, че и за нея да отделям, защо държавата, която е много по-умна и силна, не може да се изправи на краката си?…Затова резнах тока. Идва ми да отрежа и водопровода и да обявя двора си за остров… Хиляди, хиляди копелета, чиновничета… Ибах я държавата!“

Има село Жабокряк. Според местния историограф, името дошло от факта, че в него останало само блатото с жабите. „От 30 години е нямало нито една сватба. И не е плакало нито едно бебе! Ни човек, ни звяр се задържа тук“.

Авторът научава комични битовизми за селско пиене – стил на живот. Дядо Пацо си крие стъклените бутилки с ракия, вързани за телове в адската каша под клекалото в дворния серник.

„А НА СЕЛО РАКИЯТА ТРУДНО СВЪРШВА“,

както четем в разказа „Великите селски запивания“. Пийват и старците – бабата и дядото в село Малко Забутино. Всеки следобед си наливат от оня „светъл кехлибарен карамел“, който грейва като слънце – истински пърформанс!

Да знаете какво събитие е варенето на ракия и какво „огромно алкохолно петолиние“ е празнуването на Трифон Зарезан в село Ръжево Конаре. „Истинска партитура за селска оргия“. Невероятна загадка е за селяните Ракиената инкасаторка – героиня на друг разказ.

Затрогващо е признанието на селския доктор пред Илчевски: „Пич, нито се развивам професионално тук, нито лекувам някого. Имам чувството, че ме търсят, като им доскучае… Аз повече бутилки съм изпил, отколкото рецепти съм написал в това село“.

Много любопитен е

„СЕЛСКИЯТ ЕРОТИКОН“ НА ОПИТНИТЕ И МЛАДИТЕ

Защото всяко време си има хубавите неща. Една от историите чухме  на срещата с писателя в Шумен. Цитираме откъс от въведението в темата „Жената и Мъжът“: „… Жената, когато ти се дава у вас, в спалнята – ей така, като отмаляла сланина, не е сладка. Това не е жена. Това е тесто. Мачкаш, докато ти олекне, но не е онова, от което ти щръкват ушите. Затова обичахме да се къпем доскоро на дупките на реката… Е, голям кеф! Луд ставаш. Твоята жена е, но се държи като чужда…“

Пред нас Николай Илчевски обясни записаната изповед на Христо Чопара – мъж с тяло на примат и с душа на поет, така: „Това е разказ за семейните хора, възбудени от водата, дошли за ласки край реката. Но в селото има и вдовци, които искат да видят женски крак или гърда, но не за да правят ония неща пред екрана с порнофилмите, а за да им дойде мерак да живеят. Да не се отчайват. Да си припомнят оная радост от живота, която някога са имали“.

Писателят обобщи, че в книгата му има много смях и много философия. Историите в нея са весели и много мъдри. Той каза: „Аз понякога се разплаквам, когато говоря за моите герои, но те са корави хора. Те са по-весели от мен. Един от любимите ми е Мита, която работи в железарския магазин на село. Тя е в  него с клиентите от 9 до 19 часа. Вкъщи мъжът й е сложил водоустойчиви контакти по оградата. Разполага с удължители с шофьорски  лампи, които влачи до всеки корен домат или зеле. Копае до полунощ, намазана с репелент срещу комари. Мита заравя краката си в почвата, където ухае на хумус и е хладно. Радостна е, защото мъжът й в кухнята наглежда манджата, докато гледа телевизия. И са щастливи. Това са възрастни хора, изтрезнели от хормоните, които се чудят какво чудо да си направят един на друг. Да им е хубаво и на  двамата…“

Писателят с читателите в Шумен.

Но да се върнем към селската кръчма. На нея той е посветил разказа „Вечер в селския прякорен Вавилон“. Там е „глъч, дим, смях и тракане на чаши“. Посетителите са с прякори – Пеньо Овена, Тошо Тигъра, Митьо Бръмбара… С характерната си образност  Николай Илчевски пише: „Истинският мъж вика утрото, забоден в жена си, но през целия ден работи и мечтае за мръсната си извънбрачна среща в хоремага. Където с разкопчана риза и мътен поглед обладава своята любовница „Вечерта“. С ракиена ерекция и полюции от съмнителни подвизи… После селото утихна. И се върна в държавата си, в която нищо не се случва“.

Писателят е обиколил за година 40 да града и села в страната, после ще представи сборника си в София. Според него

ХУБАВИТЕ НЕЩА СЕ РАЗКАЗВАТ СЪС СМЯХ, А НЕ САМО С ПЛАЧ

И добави: „Нашите села са пълни с философи и неакредитирани академици. Те не престават да се шегуват със света, защото са разбрали преди големите писатели, че смехът и иронията са най-голямото лекарство срещу апатията“.

Мисията за Николай Илчевски е изпълнена, когато стига до умовете на селяните. Баба купува три книги от „Записки от селската кръчма“ – за себе си и за децата си. Мъж иска също три, за да даде на децата си, защото те не го слушат, когато им говори, но се поучават, когато друг им казва истината. „С тази книга искам българщината да пусне корени у вас“ – обобщи авторът.

Като оня козар – бивш начален учител в някакво село, в което закрили училището. За 10 години толкова много книги прочел из кориите, колкото не е виждал, когато е бил даскал. Авторът пише: „Поръча да му донеса няколко мои книги. И си ги купи насред храстите! Купи! Дадох му автографи в гората. Беше ми много неудобно от тази „търговия“, но козарят ме успокои със сърдечна длан на рамото: „Сигурно вземам повече от теб месечно. Колко е 50 кози по 20 лева?“

Николай Илчевски си тръгна очарован от Шумен и ни обеща нови книги и нови срещи. А ние още четем записките от селската кръчма, за които той ни гарантира, че са 98 процента автентични. Наистина, „българската селска вселена е безкрайна“…

Валентина МИНЧЕВА

Коментари

коментар

Отзиви

Моля, напишете вашия коментар
Вашето име