Защо след 20 години непрекъснати реформи в здравеопазването българите са сред най-болните хора в Европа, а смъртността в България е почти двойно по-висока в сравнение с останалите страни? Защо разходите за здраве постоянно растат, а от резултатите не са доволни нито пациентите, нито медиците?
Какво трябва да се направи и къде трябва да се насочат усилията, за да се решат проблемите – по тези въпроси разговаряме с д-р Юлия Димитрова, специалист по физикална и рехабилитационна медицина и по икономика на здравеопазването, директор на МБАЛ – Шумен от 2012 до 2015 г. При нейното ръководство болницата постигна стабилни финансови резултати и работеше без задължения към доставчици и към персонала.
– Д-р Димитрова, в последните години като че ли основната цел на здравните реформи беше да се осигури печалба от всички медицински дейности, включително и от болниците. Видяхме обаче, че това не работи. Къде е сбъркан този модел?
– Необходимо е цялостно преструктуриране на системата за здравеопазване, така че от една страна да се подобри качеството на медицинското обслужване и от друга, да ни приобщи към европейските системи на здравеопазване. И един от решаващите критерии за оценка на здравната реформа трябва да бъде не печалбата, а удовлетвореността на населението и на здравните специалисти от работата на системата. През последните години
разходите за здравеопазване непрекъснато растат, но не го подобряват в същата степен.
А те не го подобряват, защото редица здравни стратегии нямат анализ на съотношението между разходите и ползите. Важни административни решения – като промени в броя на лекарите, лечебни заведения, изследвания, болнични легла, апарати, персонал, фондове и др., се вземат без доказателства за ефективност, защото такива не се търсят или не се желае те да бъдат намерени.
– Като че ли най-проблемното звено в българското здравеопазване останаха болниците, и то държавните и общински болници. Все не може да се намери вярната формула за тяхното финансиране.
– Организацията и структурата на здравеопазването, в това число начините за финансиране на болниците са основен проблем не само у нас, но и навсякъде по света. При нас болничната помощ представлява около 20% от използваната от населението медицинска помощ, но консумира над 70% от разходите за здравеопазване. Това е така, защото болничната система в страната се ориентира към скъпоструваща и високо-доходоносна дейност. Системата на финансиране на
болничната помощ в България е силно отворена и нерегулирана
– всеки юридически субект, изпълнител на болнична помощ, би могъл да влезе в нея, но и всеки ползва предимно публичен ресурс. Българската здравна система е толкова либерална, че тя не обвързва вложените пари с резултатите от дейността. Затова политическата реформа трябва да бъде насочена не към изкуствено орязване на разходите, а към реформа на самата структура на болничния сектор.
– Въвеждането на пръстовите отпечатъци трябваше да свърши тази работа, но не виждам хората да са станали по-доволни от болничното обслужване.
– Да, въведеният начин за идентификация на пациентите се оказа не само неефективен, но и затруднява работата на лечебните заведения, при това им носи допълнителен финансов разход. Решението трябва да се търси в развитието на електронно здравеопазване. Трябва да се изгради национална здравно-информационна система и да се осигури достъп на гражданите до системата чрез електронен идентификатор. Това е базата, на която ще стъпи развитието на електронното здравеопазване с неговите основни съставни части – например електронно здравно досие, електронна рецепта, електронно направление и т.н. Освен всичко друго, финансовите процеси ще станат по-прозрачни, ще има повече възможности за анализиране и контрол, а всички участници в системата ще са удовлетворени от взаимоотношенията.
– Досега здравното министерство обвиняваше болниците във фиктивни хоспитализации и чрез въвеждането на лимити, се стремеше да регулира приема на пациенти. Освен че се появиха листи на чакащи, друго май не се случи. Какъв е генералният начин да се реши проблема според вас?
– Причините за повишеното търсене на болнични услуги трябва да се търсят не във „фиктивните хоспитализации“, а другаде – в разширените индикации за хоспитализация и в недобрата нормативна уредба. По принцип тя трябва да гарантира решения за проблемите на пациента в извънболничната помощ и да дава достатъчната възможностза диагностика и изследвания още там.
Трябва да се разбере, че контролът върху разходите в здравеопазването е само метод за тяхното оптимизиране, а не самоцелен стремеж за тяхното намаляване. Необходими са множество промени, за да имаме една достъпна, ефективна и качествена медицинска услуга, която ще гарантира здравна сигурност на всеки български гражданин и ще даде възможност на системата да се подготви за всички предизвикателства, които ни очакват – демографската ситуация, застаряването на населението и произхождащите от това по-големи разходи, свързани с оказването на здравни грижи.
Не би трябвало да има лимити за болничната дейност
– с това се нарушава правото на достъп на пациентите до медицинска помощ и на практика даже плановите пациенти се влошават и усложняват докато чакат да ги хоспитализират.
Според мен е необходима генерална промяна на здравноосигурителния модел в посока демонополизация на НЗОК, задълбочена представа за бюджета на здравния фонд и премахване на лимитите за лечебните заведения за болнична помощ.