„А Ботев живя светкавично и епохално…но и гладен, презря робските окови на хляба, защото имаше само трима велики началници: една България, една поезия, една сабя!“
Ако руският народ има синове като Пушкин, Толстой и Достоевски… Ако Полша е дала на света Адам Мицкевич и Шопен, Италия – Мацини и Гарибалди, Унгария – Лайош Кошут и Шандор Петьофи, то България роди и откърми в китните дипли на Алтън Калофер своя най-велик и достоен син – великанът на българската революционна поезия Христо Ботйов!
С един замах, като мълния, Ботевата гениална мисъл сътвори само шедьоври! Те са безценни бисери в огърлицата на българската и в пантеона на световната революционна поезия…Недостижими образци на бунтовна поетична мисъл, като „Моята молитва“, „На прощаване“, „Хаджи Димитър“, на художествена проза, като „Смешен плач“, „Политическа зима“, „Народът“ остават ненадминати не само в България, но и в цялата литературна съкровищница на света. По образ и подобие на „Балканджи Йово“ и „Три синджира роби“, всяка от Ботевите песни изригва със страшна сила, вечни и безсмъртни като върховни литургии и божествени пророчества….
Да надзърнем ли в пожълтелите, златни страници на „Записките“ на Захари Стоянов и „Спомените“ на Никола Обретенов? В тях описанията на Ботевата смърт взаимно се прикриват и покриват.
В брой 1627 и 1628 от октомври 1926 г. на в. „Независимост“ Обретенов тревожно пита: „КОЙ УБИ БОТИЙОВА?“. И сам си отговаря: „На този въпрос не може с положителност да се отговори, освен с предположение…Когато комисията отиде на местото, аз ще покажа къде беше Ботев и откъде дойде куршумът… Ние не видяхме никакъв неприятел, никакъв черкезин, никаква пушка не пукна повече, макар Заимов да пише, че между нас и черкезите да имало престрелка до тъмнина…
„Черкезинът Джомболет в Челопешката гора на сутринта уби Перо, а Апостолов със светкавична бързина го свали от коня…Где е ударен Ботев, в гърдите или в челото?“. Захари Стоянов в своите записки пише: “Едни от другарите му очевидци казват, че бил ударен в гърдите, както показват и на окървавената карта…Други, напротив, свидетелстват, че куршумът го е ударил в челото?! Янко Боянов видял даже кръв по челото му, а Йордан Кършовски определено в бележките си говори, че Войводата е ударен в челото“.
Обретенов констатира: „Захари Стоянов повярва на Я. Боянов и Й. Кършовски, от които нито един от тях не бе при смъртта на Ботева и написа, че Ботев е ударен в челото…Когато след напечатването на биографията го запитах защо е написал така, той ми отговори „за по-голям ефект“!
Обретенов изповядва: „Освен картата, която извадих от пазвата на Ботева и която бе продупчена и окървавена, има и друго обстоятелство, което разказах на професора от нашия медицински факултет д-р П. Стоянов, който обясни, че куршумът е засегнал гръбначния стълб! Можеше ли куршумът да засегне гръбначния стълб, ако го беше ударил в челото! Можеше ли ний да го целунем по челото, ако то бе пробито и кръвта шуртеше…?!“
В крайна сметка, от всички описани версии, ето трагичният финал на 2 юни, според „Спомените“ на Н. Обретенов: „Всички четници, гладни и жадни, умрели за вода, отидоха към Крушовишкия извор… /След последното сражение Ботев и щабът му трябвало да вземат решение какво да предприемат в създалата се безнадеждна обстановка – четниците останали без патрони и без храна, а местното население не им помагало с нищо. Ботев явно е поддържал идеята да поемат към Сърбия, за да спаси хората си, но останалите от щаба настоявали да продължат борбата, б.р./ Когато цялата чета слезе от Вола и се отправи към извора, Ботев, Апостолов и аз бяхме останали по-назад, по причина на Перо, който ранен в коляното не можеше да върви, затова приседнахме край една малка скала… Ботев каза: „Моето мнение е, понеже от нигде помощ няма, затова, ако искате да ме последвате, да отидем в Сърбия“. Тогава Перо му възрази: „Ако направиш такова нещо, ще изгубиш всичко, което си направил досега, затова предпочети да те убият!“. Ботев стана прав, казвайки: „Чакайте да видя къде е четата“. Щом се изправи в целия си ръст, един куршум го удари в гърдите. Подхванат от нас, падна на гърба си, като само изхърка и не каза нищо, не можа да продума…“
При по-задълбочено изследване на горепосочените обстоятелства от „Спомените“ на Н. Обретенов пред нас убедително, като на филмова лента, се разкрива предумишлен заговор на тримата съзаклятници от щаба на четата, насочен срещу Войводата, проведен под формата на хайдушки съд: Перо Херцеговенеца, ревящ от болките в простреляното коляно, държащ в ръцете си заредена за стрелба пушка..Предварително застанали от двете страни на Ботев най-вероятните съучастници-съубийци Никола Обретенов и Георги Апостолов, готови във всеки миг да подхванат и разпънат на кръст, подобно на Христовата Голгота, своя вожд Христо Ботев.
Само като си помисля, тръпки ме изгарят от гневната закана на Перо Македонеца, жаден за мъст и разяден от кървящата рана в крака, срещу своя Воевода: Ти ще изгубиш всички, което си направил досега, затова предпочети да те убият! Тази зловеща констатация е ярко свидетелство за категорична закана за убийството на войводата, най-вероятно с единствения, смъртоносен куршум, изстрелян от упор в сърцето на Христо Ботев и Перо Македонеца!
В края на краищата дълбоко в мен остава убеждението, че злокобното убийство на Ботев, умишлено планирано и загадъчно прикривано, е извършено от гореописаните съзаклятници от щаба на четата. По неоспорим начин финалните реплики потвърждават тази злокобна версия за убийството на Ботев с думите: „Перо накрая с пръст на устата каза: Шшш-ът, да не се разправя никъде за смъртта на Ботева!?“…
Павел Панайотов
Б.р. Това е една от версиите за убийството на Ботев, а изследователите още търсят истината за смъртта му, като има подозрение, че той става жертва на свои. Подобно становище разглежда и Илия Стоилов в „Убийството на Ботев. Хипотеза на един юрист“ http://www.spiralata.net/kratce/index.php/istoriya/1248-ubiistvoto-na-botev