2015 г. Олег Ковачев показва двама рицари от далечната 1965 г., когато са снимали „Рицар без броня“. Снимка Площад Славейков

„Аз съм ваш съгражданин.  Благодаря ви, че сте на срещата с мен!” – така прекъсна ръкоплясканията на шуменци Олег Ковачев в регионалната библиотека „Стилиян Чилингиров”.  Това беше първият гост на инициативата на културния институт за срещи с творци с принос към националната и световна култура.  За родения в Шумен български актьор, режисьор, сценарист и оператор Олег Ковачев кратък филм представи Мустафа Мустафов – студент във факултета по журналистика ШУ „Константин Преславски”.  Първите кадри, естествено, са свързани с детската роля на Олег във

филма „Рицар без броня“

донесъл на създателите си много международни награди и направил популярен сина на режисьора и оператора Христо Ковачев още през 1965 година.  Детството е повод гостът на напомни, че майка му е от Шумен, а в залата бяха семейството на брат му, братовчеди, приятели. Къщата на неговия дядо вече е съборена срещу Трето основно училище и там е построен жилищен блок.  „Софиянчето” Олег, както някога го наричали в квартала, днес си спомня как по тази стръмна улица се е спускал с шейната през зимата и е брал череши през лятото.  За семейството на дядо му Иван Златев и майка му Жени си спомниха възрастни шуменци, между които и Нико Маеров.

Олег Ковачев с Нико Маеров

Някога част от творческия екип на общо 50 филма, от които 25 документални, Олег Ковачев създава неотдавна детското артстудио „Малки таланти ОК”.  Та нали откритията за големия екран стават точно в тези театрални школи, от които е тръгнал и той.  Кадрите от неговия

филм „Баладата за Гунди“

няма как да не трогне зрителите.  Шуменци помнят футболиста Георги Аспарухов, преди да стане любимецът на футболната публика за всички времена.. Ретроспективната лента ни върна към легендите на българското кино, с което сме израснали – Валери Петров, Апостол Карамитев, Невена Коканова, Григор Вачков, Герги Георгиев – Гец… Стотина творци на седмото изкуство трудно преборват идеологемите на времето, но творбите им стигат до световни кинофестивали и се завръща с отличия.  Какъв късмет за детето Олег от малкия екран, който ще последва пътя на баща си и до днес ще е щастлив с професията си на „кинаджия”, живял и творил заедно с иконите на българското кино.  За тях пълнихме киносалоните, говориха ни от екрана и ги обичахме като герои на нашето време.  Олег Ковачев ни разказа от първо лице, защото има шанса да се роди във време, когато киното е държавна политика, а на екрана си е партнирал с най-големите ни таланти.

Олег Ковачев се чувства щастливец. Снимка Валентина Минчева

Дали ще напише книга?  Длъжен е.  На нас каза: „Има неща от работните моменти в киноцентъра, които никой друг не ги знае, а са важни за публиката”.  Олег Ковачев още се колебае дали да направи филм за баща си – козарчето от Троян, който става известен режисьор и оператор.  Най-добрите от кинотворбите му много бързо ще бъдат забравени по време на прехода, но критиците злобливо ще повтарят, че Христо Ковачев е „придворният режисьор на Тодор Живков”, създал филм за бившия Първи.

Кога се лъже в киното?

Магията от екрана се постига с трикове.  Потта по работническото чело се прави с вазелин, военни димки предизвикват пушек, за да пушат комините на социализма. Глицерен в очите е разплаквал не един актьор в името на филмовата драма.  Ако това не стане, един шамар върши работа,  си спомня Олег Ковачев от работата си с режисьора Никола Рударов.  Че кой не лъже публиката на големия екран?  В ХХI век ефектите са с други средства, имаме 3D прожекции.  За днешните продукции гостът сподели: „Сериалите не ме кефят, но хората си ги гледат… Би ми се искало филмите да се правят по-бавно, по-качествено, а не бързо в името на бизнеса с цел икономии и печалба”.

Олег Ковачев предложи на публиката два филма: „Незавършен разказ с Калата” /биографичен филм за Георги Калоянчев/ и „Киното срещу властта”.  За срещата-разговор шуменци избраха втория – последната лента на режисьора за 12 български игрални филма с много трудна творческа съдба.  За кадрите от тези спирани и орязвани продукции си спомнихме всички.  Защото ако сега игрални филми се пускат в няколко кинозали на моловете, тогава ние ходехме масово и често на кино.  Документалният филм

„Киното срещу властта“

започва с истинската сеч на брадва върху рулоните с американски и западноевропейки  ленти. Защото съветската власт е осъзнала, че „докато народът е неграмотен, най-важните изкуства за нас се явяват киното и циркът”.  И тъй като в цирка възможностите за цензуриране не са много, мощта на държавната машина се стоварва върху киното!  Всяка власт е изкушена да контролира творците, напомня авторът на филма.

У нас сценариите са одобрявани от художествени съвети, партийни комитети и колективи, на събрания на военни и бивши партизани.  Героите са плакати, но се намира нещо свежо и човешко във филмовия разказ, които трудно се промъкват до екрана през тия 45 години.  Кинотворците са репресирани и лишени от работа, но фатална е идеологическата схема на възпитание.  Отровена е цялата атмосфера в изкуството и в… обществото.  В три категории попадат  тези пострадали творби: цензурирани, спрени и почти не показвани на публиката.  Свидетел на времето, Павел Писарев – директор на „Българската кинематография” в периода 1971-1976 година, казва от екрана: „Всяка влас се хвали с победилата си идеология. Както е и сега…”

Доносниците са били навсякъде – от работната площадка в киноцентъра до Съюза на филмовите дейци.  А когато една творческа интелигенция е разделена и противопоставена, тя се управлява по-лесно.  Дали моделът не е продължен в обществото ни?  Всеки може да се крещи и протестира, но гузните съвести на репресията от онова време днес мълчат, ще ни напомня Писарев.

Филмът „Една жена на 33” е свален от екрана с цел сплашване на масите, с много хитрости тръгва лентата на „Маргарит и Маргарита”.  Десетки автори са уволнени, много филми са заключени в чекмеджетата.  Знаят ли младите, че 20 години не е показван филмът „Лачените обувки на незнайния войн” на Рангел Вълчанов?  Най-ощетеният кинотворец от онова време.  През 1999 година той беше отличен с орден „Стара планина”.  Този класически филм вдъхнови БНТ да отбележи 100-годишнината на родното киноизкуство с формата „Лачените обувки на българското кино”.  Така през 2015 г. беше изготвен онзи емблематичен списък с 425 заглавия – игрални, документални, анимационни филми.  Защо говори за това Олег Ковачев, защо ние напомняме тази кинохроника на времето? Защото тя е част от живота на няколко поколения творци и публика – тя е част от нас.

Цензуриран като филмите, животът ни

не може да остане скрит и зачеркнат в новата ни история. Драмите от екрана са нашите драми – лични, професионални, обществени.  Това са нашите „Парчета кино”, както беше името на една рубрика.  Честността на кинотворците е честността към самите себе си.  Но държавата си отмъсти и на кинотворците.  В годините на приватизация продаде първо киносалоните, закри филмовите студия и уволни хиляди специалисти в тях.  Какъв скандал само с продадения на безценица национален киноцентър!  Над 30 пъти са съкратени субсидиите за българско кино днес.  Дали ни е доказала отново, че моралният избор е винаги губещ?…

След тази тъжна поанта шуменци за трети път изпратиха с аплодисменти филма „Киното срещу властта”.  Творческото удовлетворение беше за госта Олег Ковачев, а удоволствието остана за нас, неговите съграждани.

Олег Ковачев получи книгата „Някога на кино в Шумен” от Ростислав Бакалов

Днес в Шумен кино няма!

Затова гостът получи книгата „Някога на кино в Шумен” от Ростислав Бакалов – най-големият колекционер на киноафиши у нас.  В отговор Олег Ковачев каза окуражително: „Все пак не беше толкова тъжно да се работи в българското кино. Бяха произведени 2000 филма за 45 години. Младите не знаят какво значи да отидеш на кино. Сега те ядат пуканки в хола и гледат телевизия”.

Децата на режисьора са поели щафетата.  Синът му Боян Ковачев е звукорежисьор, играл във филмите „Ти, който си на небето” и „Кладенецът”.  Дъщеря му Неда Ковачева е кинокритик, изпълнила ролята на циганчето във филма  „Разговор с птици”.  Сега те са тръгнали по друг път, но носят духа на българското кино.  Тънка нишка на родословието ги води към нас, защото през 1906 година откритието на братя Люмиер идва в Шумен.  А сега дойде малкият рицар на голямото кино – Олег Ковачев.

Валентина МИНЧЕВА

Коментари

коментар

Отзиви

Моля, напишете вашия коментар
Вашето име