„Везба от самота“ – поетичният моноспектакъл на Ирина Абаджиева

И на 90 години актрисата Ирина Абаджиева напълни залата с почитатели.  Този път с книга.  Не стигнаха столовете в читалище „Добри Войников” за представянето на стихосбирката й „Везба от самота”.  Всъщност, кой ли ще повярва на нейната възраст, когато в очите й е още огънчето на вдъхновението, когато гласът безупречно интонира, а дикцията респектира и най-критичните актьори.  Тази обичлива и щедра актриса е спечелила хиляди почитатели, някои от които прави слушаха римувания й моноспектакъл.

„Легендата на шуменския театър”, както някога я нарекъл местен журналист, беше представена от няколко поколения творци и общественици, оценили присъствието й в театралната летопис на Шумен.

„Аз не съм поетеса. Аз съм актриса!”

Филмът за Ирина Абаджиева, създаден от киноклуб „Мадарски конник” преди година, ни поведе по житейската пътека на творческото й битие.  Първите й думи от екрана бяха: „Аз не съм поетеса. Аз съм актриса!”

Току-що проходила, Ирина рецитирала права на столче в дядовата си къща в село Звезда, Поповско. Там, където е родена на 6 август 1927 година – Преображение Господне.  Учителката й в първи клас е шуменка – първата й връзка града на българското театро.

След гимназията Иван Братанов и Богдан Глогински я включват в самодейния театър на Попово.  Дипломира се в театралния курс на знаменития Стефан Сърчаджиев.  През 1953 година с конкурс я назначават в театъра в Разград, където като помощник-режисьор започва работа бъдещият й съпруг. Така 12 години преминава от роля в роля, обикаляйки с трупата села и градове – с каруци и шейни.  Ето ти един жив очевидец на всеотдайните театрали, които с възрожденски дух приемат битовите неволи в името на Мелпомена.

Полугола, Ирина Абаджиева играе в пиесата „Барабанчица” въпреки разградския „еснафлък”, както тя разказва във филма.  Но пък й дават професионална категория! После е вещицата в пиесата „Тайната на черното езеро”. И си признава: „Една великолепна вещица бях!”

По семейни причини актрисата преминава в театралните трупи на Сливен, Търговище, Плевен.  От 1965 до 1989 година играе в Шумен – първата театрална сцена на България.  Над 120 роли на жени от класиката и съвремеността има в репертоара си. Приемат я в художествения съвет на театъра, когато Реджеб Садъков поставя „Преспанските камбани” от Димитър Талев.  Разпределят я в ролята на Султана. Как след ролята на Катето тя ще играе тази „характерна” свекърва?  Творческият стрес е голям. Колко е била убедителна героинята й разбираме, когато от екрана сече гласът на преспанката /Ирина Абаджиева/ – властната и непокорна Глаушица.  Павел Матев – председател на Комитета за култура, предсказва: „Ще бъдете отличена. Великолепна сте!”  За ролята на Султана актрисата е повишена с две категории наведнъж – за пръв път в историята на театъра.  „Аз се пенсионирах на висша категория!” – спомня си актрисата.  И прибавя незабравимите си партньорства с актьорите Иван Тонев, Богомил Симеонов, Цветан Георгиев, Ангел Ралев, Сашо Савов, Стефан Сотиров.

Ирина Абаджиева и сега съжалява за старата сграда на театъра с въртяща сцена и добра акустика.  С тъга възкликва: „Беше сцена – мечта! А новата голяма сцена ни погълна”.

Но животът не е само аплодисменти. Актрисата губи близки, гледа болната си майка, чупи крак, но и до днес запазва жизнеността и оптимизма си.

Какво може да напише една актриса? Моноспектакъл!

„Работих, чужди текстове учих, чужди съдби живях, аз съм една, различна бях, в различни характери живях и тъй не разбрах как изтекло е времето, остарях”. С тези стихове завърши филмът „Актрисата”, който публиката изпрати с възторжени ръкопляскания.

„Бръчиците огледалото хвърли… Явно вече зрелостта храни твойта самота”  – чете от стихосбирката й актрисата Стефани Лечева.  Нямала е късмета да си партнира с Ирина Абаджиева, но от залата е оценила незабравимото й театрално присъствие.

Журналистката от Радио Шумен Лиляна Тодорова е редактор на поетичната книга „Везба от самота”, издадена по идея на Нико Майеров.  Двамата печелят две битки за книгата на Ирина Абаджиева.  Първата, да я убедят, че стиховете й трябва да се издадат.  Втората е финансирането на книгата от общинския фонд „Култура”, за което актрисата не е съгласна.  Към дружинката на инициативата се присъединява Дияна Христова от шуменския театър, а членовете на киноклуб „Мадарски коннник” се включват в сценария и редакторската работа за филма.

Рецензията за стихосбирката е на Виолета Кънчева, която не можа да присъства на срещата, но прочетоха нейната оценка за „дневника в стихове” на актрисата:  „Ръкописът е нащърбен в ритмиката си, но има своите достойнства – неповторимост на преживяното, неподправеност на чувствата, понякога неумели, но свежи намигвания, внезапна образност – всичките тези белези на автентичност.  В този своеобразен моноспектакъл на Ирина Абаджиева влиза в ролята на бард на своя свят”.

В тая нова роля я вижда и Антонин Горчев – председател на дружеството на писателите в Шумен.  На представянето той каза: ”Много се чудих, когато четох книгата на Ирина. Това книга ли е, стихосбирка ли е? Тя самата казва: аз не съм поетеса, аз съм актриса. А какво може да напише една актриса? Една актриса може да напише моноспектакъл. Мисля, че това е най-точното определение за жанра на тая книжка.  Докато я четях, виждах Ирина над тертефчето. Текстът в книжката не се подчинява на законите на поезията, а на диханието, на емоцията, с която е написана. С тази емоция трябва да се чете и от нас”.

Лиляна Тодорова се обърна към актрисата: „Благодаря, че Ирина ме допусна до своя свят. Тя е невероятна със силата на духа си! Не вярвам, че е на 90 години. За мен тя е моето мъжко момиче, което гледа футбол, решава кръстословици, слуша симфонична музика, шие гоблени, плете терлички, шапчици, чорапки, пише стихове и никога не забравя своята голяма любов театъра!”

Стилиян Стоянов и Стефани Лечева ни прочетоха стихове от „Везба от самота”.  Каква самота! Та тя живее още със своите роли, спектакли, приятелства.  Като стиховете за „щастливото листенце”, срещнало след десетилетия актрисата с мъжа, който признава несподелената към нея любов.  „На пейка щом седна да си отдъхна, туй ще е краят” – пише актрисата.

Но везбата на нейния живот продължава.

Духът крепи тялото и ако искаш, до края на дните си можеш да останеш творец.

След последните аплодисменти, водещите я поканиха на микрофон, а Ирина Абаджиева отбеляза: „Никога не ползвам микрофон! Аз имам изнесен глас”. И актрисата отваря другата, жълтата книжка „Везба от самота” със стихове, останали непубликувани от дебелата й тетрадка. Там е детството на село, любимият й сезон – зимата, пъртината, мирисът на мамината гозба…  И усещането, че „от тишината заглъхват ушите…”

Сърдечна и щедра на любов, както някога с публиката си, Ирина Абаджиева с усмивка благодари на шуменци, които я уважиха на срещата.  „Много сте мили! Прегръщам ви!” Аплодисментите я заглушиха, но вълнението върна лентата на театралната й кариера. Актрисата разказа за първата си среща с киноклуб „Мадарски конник”, подчертавайки, че с читалище „Добри Войников” си има специална връзка.  И развеселена сподели: „Нямах време да ходя по халтури в културните домове на предприятията като моите колеги. Но по баирчето от театъра идвах до тук – в читалнята на читалището, където се подготвих за два рецитала. Сега пътеката ми е само до театъра… На 62 години се пенсионирах през 1989 г. В най-творческата зрелост! Трябваше да гледам мама и напуснах рано театъра. Сега по пейки не сядам. Предпочитам у дома да си чета, да бродирам, нещо да оставям след себе си…”

Ирина Абаджиева беше затрупана от цветя.  Раздаде ги на приятели и роднини. Когато се пенсионирала, започнала сама да си купува цветя, защото вече нямала аплодисменти с букети. Но станала алергична към тях. Каква ирония! Актрисата, която цял живот е получавала цветя на сцената, сега ги раздава на публиката!

Отпихме по чаша вино за творческото дълголетие на Ирина Абаджиева. Сред нея видяхме най-голямото й богатство – дъщеря, зет, две внучки и три правнучета. И десетки шуменци за автограф…

Валентина МИНЧЕВА

Коментари

коментар