Фъртуната върти снега в пролетния 23 март, а Юрий Дачев пътува с автобус от София към Шумен и се пита: „Кой ще тръгне в тоя снежен ден на среща с мен? Кой ще зареже всичко в петък вечер и ще иска да ме слуша, вече уморен в края на работната седмица?”. Хваща новата си книга и за утеха чете по път в очакване на неизвестното… А зимата е точно като от детството му, от която помни с мириса на пепел върху снега от изгорели дърва и въглища. Обонянието му още пази прегрятата прожекционна лента и измитите с хлор мозайки в киното на квартал „Гривица”.
Кино днес в Шумен няма, но театърът е жив и шуменската публика го чака. Този път главният герой в представлението е той – българският драматург, сценарист, режисьор, критик и журналист – преподавател в катедра „Театрознание” на НАТФИЗ „Кръстьо Сарафов”, репертоарен директор и драматургичен консултант в Малък градски театър „Зад канала”, водещ на предаването „Рецепти за култура” по БНТ 2, за което през 2017 г. е отличен с Националната награда „Христо Г. Данов” в категория „Представяне на българска книга”. Много са специализациите му в чужбина.
С аплодисменти публиката в регионалната библиотека „Стилиян Чилингиров” посрещна Юрий Дачев. А филмът-ретроспекция отвори театрално завеси , за да припомни детството и ученичеството му. Звучи химнът на Шумен „От тука започва България”, архивните снимки, събрани от съучениците му, следва шуменската му биография. И между редиците чуваш как връстниците му се вълнуват, коментират, смеят на невинността си от избледнелите фотографии. Ето го Юрий в детската градина, началното училище „Девети септември” /днес „Княз Борис Първи”/, прогимназията на IV основно училище /днес „Сава Доброплодни”/, култовата Втора гимназия /днес гимназията с преподаване на чужди езици/. Видяхме го като пионерче – член на дружинния съвет, на абитуриентския му бал и първите театрални стъпки в училище – пиесите „Тарикати и поклоници” /1978 г./, „Човекоядката” /1981 г./ и др.
Как Мелпомена влиза в живота му? Леля Надя Георгиева го пускала всяка вечер в театъра, въпреки че представленията свършвали след вечерния час /20 ч., ако днешните ученици не знаят!/ Тогава идва професионалната тръпка на Юрий, който започва да „мъчи” с режисурата си в училище своите съученици. В киното на квартал „Гривица” други две лелки на пропуска го водели в стаята на кинооператора, за да гледа филми без билет.
Искрата е запалена. Съучениците на Юрий се включват в училищната самодейност. Учителите му пишат двойки, когато е неподготвен, но не са го разколебавали да прави театър. Затова казва: „Вижте,
аз съм щастлив човек
защото край мене винаги е имало хора, които дори да не са харесвали това, което правя, са ме оставяли да работя”.
Драматургията за деца и юноши вълнува шуменските театрали. Според Юрий Дачев, през последните години има млади автори на български пиеси, но оригинална българска драматургия за детската публика рядко се пише. И добави: „Пресъхна и киното за деца. Два филма има създадени за двайсет години. Поставих „Макс и Морис” – изключително много гледана пиеса в Малък градски театър. Там поставих и „Джуджето Дългоноско” и приказки по Николай Райнов. Нужни са ни оригинални български текстове за сцена. В София едни от най-гледаните спектакли са адаптациите по романа „Железният светилник”.
Учудващо за нас беше, че Юрий Дачев не е искал да учи театрознание. Мечтата му била да се занимава с кино и театрална режисура. Не успял да се подготви и не го приели. Дори бил последен в списъка на одобрените кандидат-студенти по театрознание! Е, пак е хванал последният влак. Това не е ли шанс?… Не съжалява за театрознанието. Признава си, че е много мързелив човек. Но едно лято останал безработен, написал пиеса, дал е на режисьорката Бина Харалампиева и му провървяло с драматургията… В живота му има много „случайности”, които са предопределяли съдбата му на творец. И то все хубави! Най-вече обкръжението от хора, които „да го ръчкат” за писане. И въпреки че има няколко документални филма, остава верен на театъра.
В навечерието на Международния ден на театъра – 27 март, актрисата Стефани Лечева и Диана Христова, заместник-директор на шуменския театър, подготвиха специален поздрав за госта. Те определиха работата с Юрий Дачев като „знакови срещи, които остават незабравими”. От името на трупата благодариха за всички пиеси, поставени от него на шуменска сцена, между които „Вчерашни целувки” и „Сълзи и спагети”. И го очакват, защото „има още спагети за готвене” и „не вчерашни, а днешни целувки”. Театралното меню беше поднесено с кошница на драматурга, който не успя да скрие вълнението си.
Когато пак стана дума за учителите в изкуството, професията, живота, Юрий Дачев каза: „Искам да ви кажа.
Най-прекрасните му учители са в Шумен!
Това, на което са ме научили те, не са ме научили нито в театралната академия, нито във Флоренция, нито във Виена и Лондон. Като усет към литературата, театъра, като толерантност човещина и любопитство към живота – това съм го научил от моите шуменски учители като Вяра Златилова, Райна Добрева, Маргарита Георгиева, Румяна Йовева. И не само те! Това е един от големите ми късмети. Искам да благодаря на още една моя учителка, но пред нея се провалих. Започнах да уча английски език на възраст пет години и половина в школата на читалище „Добри Войников”. Това беше Милка Гройс. Никога няма да науча този проклет език, трябва да ви призная! А самата тя беше театрал, актриса…”
Юрий Дачев призна, че още в детството си обичал да чете много пиеси. Роднина отбелязала, че това е признак за неговата инфантилност, защото всички деца обичат да четат пряка реч. Но тъкмо това е знак за влечението му към театъра и се включил в драмкръжока с ръководител Стефан Сотиров. Със смях добави: „Аз никога не съм искал да ставам артист, но срещите с актьорите след спектакъл като деца ни впечатляваха. В самодейността Дора Кабакчиева винаги печелеше първото място на художествените прегледи, а аз бях винаги втори като Нешка Робева със среброто на състезания…”
Как преодолява творческите си кризи?
За драматурга те никога не са спирали. Последната творческа криза била при писане на текста за адаптация на „Казаларската царица” /по романа на Иван Вазов – б. р./. Изпаднал в паника, когато видял на таблото в театъра разпределението на актьорите, а той не е завършил текста на пиесата! Как ще репетират?! Спасението му е в работата. Признава: „Тя не винаги е гаранция за успеха, защото да се създаде нещо добро, трябват толкова усилия, колкото да се направи нещо лошо”.
От позицията на своите 55 години Юрий Дачев се чувства удовлетворен. Факт е – галеник е на съдбата. Пред шуменци се изповядва: „Имал съм късмет в творческия си път, работил съм с хора, за които съм мечтал, имам късмет и в личен план. Провалите приемам спокойно”. Отдавна е казал: „Аз съм писач за кино и театър”. Съжалява, че много по-малко чете, отколкото иска. А четенето за него е по-голямо удоволствие от писането. Любимите му книги са романите и мемоарите.
Творец на прехода, през последните 30 години се е спасил от задължителните художествени съвети за нови пиеси и киносценарии. Избавил се е от оная художествено-творческа интелигенция, която е под партийната доктрина.
Сега изпитва
панически страх от липсата на културна памет
Плаши го неграмотността на неговите студенти. „Още по-страшно е, че незнанието не предизвиква страх и срам! А талантливите ни млади хора са в изобилие в театъра и киното”.
За истинския български театър днес Юрий Дачев е категоричен: „Мисля, че т. нар. „открити сцени” не донесоха нищо хубаво на българския театър. Съществуването на театри с трупи е нещо добро. В градове като София, Пловдив, Варна е добре да има една открита сцена, но в другите градове театрите трябва да имат свои трупи. В провинцията има много талантливи актьори, а някои от спектаклите ни се играят с десетилетия…”
Юрий Дачев се гордее, че е бил заместник на Емма Москова, бившият министър на културата /2000-2001 г. – б. р./. Разбрал е колко е трудно да се съгласиш с политиката на управляващите във времето. Признава, че властта е изкушение, примамка, подлъгва те за някакви планове…
Специално място в разговора с шуменци имаше Стоянка Мутафова, за която Юрий Дачев е написал три книги. Той каза: „Стоянка е един от най-интересните хора не само в моя живот, но и от тези, които крачат под слънцето. Тя е изумителна като талант, дух, прозорливост. На 93 години има по-ясен ум от моя! Стоянка Мутафова е уникална за българската култура. В друга страна тя щеше да бъде сюжет за сериал с това, което ми е разказала. Виждал съм как играе с високо кръвно налягане, с навехнат крак, с лошо настроение, но качи ли се на сцената е в стихията си!”
„Зимата на нашето недоволство” /Джон Стайнбек/ е новата адаптация на Юрий Дачев в Малък градски театър „Зад канала”, чиято премиера беше на 24 март. Предстои му да направи документален филм за Екатерина Каравелова. В театъра на Стара Загора поставя пиесата „Айфеловата кула”. Режисьорът Иван Ничев вече 12 години снима филм по пиесата му „Старите кучета” и скоро трябва да го завърши. И защото е пътуващ човек, гостът сподели, че се чувства добре там, където работи. Пътуването във всички измерения му е много важно, стимулира го. Това е неговата „инжекция” за живот. Колкото и да е мързелив по натура, от студентството си до днес продължава да плува. И това му личи, защото е в спортна форма!
Режисьорът поставя
„Зимата на нашето недоволство“
където темата за деградацията на американската култура от 60-те години на XX век кореспондира директно с ценностната система на днешния българин. „Зимата на нашето недоволство” продължава в днешната зимната пролет на България. Защото ние не гоним „американската мечта”. Ние искаме българската мечта!
Драматургът не прикрива суетата си /като всеки земен човек/, още повече в изкуството! След час разговор с шуменци Юрий Дачев на раздяла каза: „Срещата ми с вас е нещо, което ме радва и ще запомня! И моля ви, ходете на спектаклите на шуменския театър! Не от меркантилност ви призовавам, а защото е много важно артистът да се чувства нужен”.
А в книгата за спомен Юрий Дачев написа: „С благодарност и обич за една прекрасна вечер, която не можеше да е другаде, освен под покрива на това прекрасно духовно място”.
Валентина МИНЧЕВА