Празникът на параклиса „Свети пророк Илия” в местността Станата край Нови пазар събра родолюбци от чужбина и града. Един от тях е Емил Гоцев, емигрант в Канада, дарител за построяването на храма, който на Илинден даде курбан в чест на 100-годишнината от рождението на баща си. Учителската фамилия Гоцеви е оставила трайна следа в летописа на Нови пазар, защото стотици са възпитаниците на двамата педагози. Всяка година Емил Гоцев се завръща от Канада в родината си. Отдавна се чувства гражданин на света. Работил е на петте континента, но и днес не спира да пътува със съпругата си Виолета. Поканихме го за интервю, защото биографията му е любопитна като човешко битие, а събитията, за които говори, ще събудят спомени у хиляди новопазарци.
-Господин Гоцев, Вие сте представител на два прехода. И по време на двата живеете интересно.
-Роден съм на 9 юли 1945 г., сестра ми Павлина – на 20 март 1950 г. Тя остана в България, аз обикалям света… Бях на 14 години, когато родителите ми ме изпратиха да уча в Първа английска гимназия в София. През 2014 г. чествахме 50 години от завършването на нашия випуск. Беше елитна гимназия, в която учеха децата на много известни фамилии на тогавашната власт. След това кандидатствах във Висшия химико-технологичен институт. Приеха ме и в София, и в Бургас. Исках да съм в специалността пластмаси, но се класирах за специалността цветни метали в ВХТИ-София и в специалността неорганична химия /силикати/ във ВХТИ-Бургас. Избрах бургаския институт. В трети курс се прехвърлих в специалността пластмаси.
-Тогава сте се увличали и по музиката.
-Да, бях барабанист в студентския оркестър „Албатрос” в Бургас. Като ученик бях барабанчикът на пионерската организация, свирех на субтромбон в духовата музика на основното училище в Нови пазар. Когато станахме студенти, връщахме се в града от всички институти и правихме оркестър за лятната ваканция. Иван Кирчев – Фотата свиреше на саксофон, Димитър Дойнов на акордеон, Митко Аврамов на кларинет. Славни времена!
-Къде ви разпределиха да работите слез завършване на института?
-В завода за соди в Девня, пак неорганична химия. Изкарах цели осем години – началник смяна, дежурен по завод и т. н. Сменната работа ми дойде много. Сметнах, че това няма да е перспективата ми, още повече, че владея английски език. През 1980 г. започнах работа в Геоложко проучвателното предприятие за нефт и газ във Варна. Търсеха инженер-химик по химическите процеси на сондирането, не геолог. Подготвях разтвора, без който не може да се направи сондирането. През 1981 г. Комитетът по геология беше основал Българска нефтена компания в Либия. През 1983 г. директорът Миленков дойде и ми разпореди веднага да заминавам за джамахирията. В същото време постоянно исках пари назаем от леля ми, за да мога да се издържам във Варна. Още е жива – на 90 години!
-Либия Ви е отворила парашута за професионална реализация.
-Там малко живнах, получавах 500 долара, а не 350 лева като инженер у нас. Успях да си купя лека кола „Лада”, хладилник, пералня… Това беше много важно, защото бях семеен от 1975 г.
-Студентска любов?
-О, аз се ожених на 30 години! Жена ми беше завършила техникум в Ямбол, дойде по разпределение в Девня като лаборант по контролно-измервателни прибори. Там стана заварката между нас. Реших, че жена ми трябва да е висшистка. Виолета завърши задочно МЕИ-Варна. Първата ми дъщеря Ивана се роди през 1975 г., втората Елица след пет години, точно при дипломирането на жена ми в института.
-Още в Либия попадате в частния бизнес.
-Докато бях в джамахирията разбрах, че либийската компания наема инженери с моята специалност с частен договор за много повече пари. Ориентирах се към либийците. Но през 1986 г. САЩ бомбардира Либия по времето на президента Рейгън. А точно тогава либийската компания ме прие и ме настани да живея в кампус в Триполи. Поради американската агресия либийците започнаха да съкращават чужденци. Върнах се в геоложкото предприятие във Варна, но вече с нов статут и не толкова беден. Заплатата обаче беше пак 350 лева и започнах да карам такси за допълнителни приходи. Две години шофирах и се видях с пари!
-И жена Ви беше щастлива.
-Със сигурност по-щастлива от преди това. През 1988 г. навърших 43 години и можех да съм финансово спокоен. Все още бяхме на квартира. Отказаха да ми дадат апартамент, защото не съм бил крайно нуждаещ се. И за да получа жилище аз, жена ми и баща ми работихме на строежа на днешната университетска болница – Терапията, както й казват сега. Участвахме в строителството, за да бъдем по-напред в списъка с чакащи за жилища. От содовия завод в Девня бонус ми беше само жителството във Варна, но ми взеха ведомствения апартамент, когато напуснах предприятието. Във Варна сменихме четири квартири – неудобства, мизерия, мухъл, страхотия… Последната беше в лозята. Най-накрая ми дадоха от общинския съвет етаж от къща в циганската махала до кино „Победа”. Хубава беше. В края на 1988 г. отново поднових частния договор с либийците. Събрах долари и си купих кола „Пежо 205”. Голяма радост!
-И докога?
-До 1994 г., защото започнаха съкращаване на чужденците отново. Но още през 1991 г. семейството ми се беше преселило в Малта. Редувах един месец работа в Либия, един месец отпуск в Малта. Голямата ми дъщеря завърши най-престижния американски колеж там, а малката – училището на ЕС в Малта. През 1991 г. малтийската банка ми даде заем, когато разбра, че работя в Либия. Купих си апартамент в Малта, който ползваме и досега. В периода 1994-97 година смених частната компания в Либия. През 1996 г. подадохме документи да емигрираме в Канада. На 27 август 1997 г. се преселихме в Отава. Малко по-рано бях вече изпратил Ивана да учи право в Монреал, след като завърши с отличие американския колеж в Малта. Сега е адвокат в престижна международна компания в Торонто, а малката се дипломира в две специалности – икономика и право, работи като финансов анализатор в компания в Монреал.
-Радвате се на четири внука.
-Филип, Самуил, Мартин и Дамян. Най-големият е на 13 години, а най-малкият е на 3 години.
-Жител сте на Канада, но никога не сте работили в Канада.
-Още през 1996 г. успях да сключа договор за работа с много престижната компания „Слим Бердже”, която правеше сондажите в Сибир. Един месец работех в Сибир, един месец почивах в Малта. Преселването ми в Канада не ми повлия професионално. После работих за компанията „Хари Бартън”, която осигурява сервиза за нефтените разтвори, циментиране на сондажи, изпитване на сондажи… След три години отидох за малко в Москва, а после ме изпратиха в Казахстан – инженер по проектиране. През 2003 г. се върнах отново в Русия. След година ме командироваха за 15 дни на нефтена платформа в морето край град Пърт, Австралия, после – в Сингапур. Три години работих в Бангладеш, където обслужвахме фирма „Шеврон”. Една година работих в Мианмар /Бирма/. После пак в Либия. За две години бях в Алжир и отново ме командироваха в Казакстан до ноември 2013 г. Край!
-Спряхте да работите окончателно?
-Да, на 68 години и половина. По време на цялото ми странстване се виждахме през месец-два с жена ми. Реално аз никога не съм се пенсионирал. Дори можех да работя още две години, но реших, че трябва да съм със семейството си. Животът е кратък, здравето е на първо място. Сега половината от годината сме с жена ми в Малта и България. За мен е много важно родословието. Издирих си братовчедите в Калифорния и Аржентина. Така беше поръчала майка ми Иванка, която почина през 2009 г.
-Колкото пъти се върнете в Нови пазар, винаги говорим за родителите Ви. Сега отворихте семейния архив. Всъщност, те не са новопазарци.
-Баща ми е родом от Трънско, майка ми е от Севлиевско. Срещат се като учители в село Красен, Добричко. Идват в Нови пазар през 1945 г. Година преди това баща ми е мобилизиран като кавалерист по време на Втората световна война, но не го изпращат на фронта.
-Родителите Ви се пенсионират през 1978 г. Баща Ви беше известен с педагогиката си в клас.
-Знам, знам… С пръчката влизаше в клас… Много строг! Такива бяха времената. Той си носеше военния ред и дисциплина по природа. Бил е учител по руски език в гимназията /СУ „Хан Исперих”/, Първо основно училище /СУ „В. Левски”/, Второ основно училище /ОУ „Н.Й.Вапцаров”/. По-късно преподава и военно обучение. Пенсионира се в Средното училище по автотранспорт, което вече не съществува.
-От ученичеството и студентството си до днес се връщате всяка година в Нови пазар.
-Абсолютно! Независимо на кой континент съм работил! Сега от месец май до месец септември с жена ми сме в Малта и в България. Запазих си апартамента във Варна, дори лозето от 1980 година там.
-А внуците Ви идват ли в България?
-В момента децата на Ивана са в Копривщица, защото съпругът й е от там. Българин, собственик на сладоледена къща в София. И той редува по шест месеца между България и Канада. Другите двама внуци са във Варна. На Елица съпругът й е от родом там, работи като юрист в Монреал.
-Целенасочено ли търсихте зетьове от България?
-О, не! Като пристигне българин в Канада, веднага намира българската общност. Внуците ми говорят български, английски, френски. Най-големият внук е на 13 години и даже започна да учи китайски.
-Добре се е ориентирал. Политолозите отдавна съветват: „Учете китайски език!”
– Има такъв предмет в частното му училище в Торонто. Светът се променя.
-Какво ви натъжава, когато си идвате в България?
-Несъответствието между природните дадености на страната ни и стандарта на живот на българите. Ние сме природен рай, но народът ни е беден. Защо? В Дубай от пустинята направиха рай, а ние от рая направихме пустиня… В Либия съм ял невероятно вкусни домати. В Канада всичко е импортно, вносно. Има ГМО в резултат на либерализацията в производството. Най-сладко е у дома. Все още има вкусни плодове и зеленчуци на нашите производители от селата.
-Какво ви дразни у нас?
-Безредието, нихилизмът. Животът е лесен с правила. Липсва дисциплина в обществото. Мислим, че в България е демокрация, но има много слободия… Затова и аз като много други мисля, че тоталитарните режими внасят ред и контрол в обществото. Самите българи вече искат силна ръка, защото чувстват несигурност.
-Кога сте най-удовлетворен?
-В ден като този, в който беше водосветът в параклиса на Станата. Част съм от дарителите, които нещо оставят. Дано има последователи.
-Строги бяха учителите ни някога. Гледаме архивните снимки и се сещаме за фамилиите Гоцеви, Йовчеви, Божилови… Формираха хора и личности.
-Аз съм благодарен на своите родители, но виждам уважение и на други към тях. Ние почитахме учителите си. Изгуби се авторитета към днешния педагог в България.
-Сега са изпуснати цели поколения. Има криза за учители.
-Образованието е ценност. Аз съм изучил децата си с много труд и лишения. Знам цената на престижните училища. Ученето е сериозно нещо – труд. За цял живот. Демокрацията не значи лентяйстване. Най-бедният народ сме в Европа, а може да имаме всичко с тази богата природа. Нещо трябва да се промени за по-добра перспектива.
Разговора води Валентина МИНЧЕВА