Няколко поколения шуменци преоткриват себе си като деца и родители на среща с Мадлен Алгафари. Снимки Валентина Минчева

Колко е хубаво, когато лечителят е артист. Терапията за наранените ни души е изкуство, което можеш да извървиш само с пилигрим като Мадлен Алгафари. А тя е такъв в пряк и преносен смисъл, защото е извървяла своето „камино“ в професионален и житейски смисъл. Можеш да й повярваш, да й се довериш и да поискаш помощ. Затова хиляди са нейните последователи. Владее перфектно четири езика и е дипломиран психолог и режисьор за драматичен и куклен театър. Има кариера в БНТ, която започва с предаването „Ку-ку“, за което работиха заедно със съпруга си Нидал Алганфари.

Малката зала на читалище „Добри Войников“ се оказа тясна за срещата с нея. Двойно повече столове осигуриха домакините, но шуменци прииждаха до последно и сядаха дори на подиума, за да я слушат. Някои останаха прави два часа. Закъснелите бяха в коридора. Вратата все пак се затвори. Над двеста млади и възрастни почитатели на психотерапевтката бяха в очакване на презентацията на последната й книга „Поправителен за родители“. Колко много майки и татковци, баби и дядовци доброволно се явяват на този изпит! А радостното бе, че имаше и бъдещи родители. Мадлен сподели с тях болезнените истини за нашето възпитание и ги преживя като дъщеря, майка, терапевт. Понякога правеше пауза, провокираше ни, дори пророни сълза, защото всички сме жертва на предразсъдъци и нрави, които са ни осакатили. Трябва да се явим на тоя поправителен като родители и деца чрез книгите й, на чийто страници е самопознанието от раждането до смъртния ни одър.

Книгата „Поправителен за родители“ е 11-тата от „хартиените й деца“, най-чаканата от публиката. Всяка среща на авторката с нея е разговор за тялото и душата. Мадлен признава, че е крайно претенциозна цел да събереш в една книга всичко за възпитанието, както са настоявали читателите й в страната. На 500 страници се е опитала да опише най-важното от практиката си. Благодарна е на своя проф. Валдо Бернаскони в Лугано, Швейцария, основал преди 25 години Института по неорайхианска аналитична психотерапия, където е учила. Споделя, че според футуролозите все повече ще има нужда от психотерапевти, защото депресията става все по-невидима, нямаме време да задаваме въпроси и бавно и самоотвержено се разболяваме. Без да знаем, че го правим!

Защо заглавието е „Поправителен за родители“? Това е своеобразен конспект за различните възрастови етапи на детето и за грешките, които допускат родителите. А драмата е, че те не знаят, че бъркат! „Всички грешим от неосъзнатост с цялата си любов на света!“ – казва авторката. Книгата е акцентирала на темите: бременност и раждане, детето до първата година, на възраст от 1 до 3 години, от 3 до 5 години, от 5 до 7 години, от 7 до 12 години, от 12 до 19 години, от 19 до 25 години, от 25 години нагоре… Днес имаме много детски поведения, държим се като деца, но не знаем това. Когато двойка съпрузи идват при Мадлен за консултация и мъжът, споделя, че жена му от пет дни мълчи и не му говори, това значи, че жената е на възраст не повече от седем години! В залата се чува смях, но дали няма между нас такива?… Възрастният човек трябва да разговаря, дори да е гневен и наранен. Авторката предупреди: „Тази книга няма за цел да вменява вини! Някои читатели се чувстват дефектни, когато я четат. Ами така е, защото ние наистина сме сбъркали. И терапевтите бъркат. Цели поколения вървят по инерция и бъркат. Не че няма правилни подходи в живота им“.

Шуменци с интерес слушат съветите на Мадлен Алгафари

Тя се спря на поговорките, които са по-стари от науката психотерапия. Мадлен Алгафари преподава психоантропология – дисциплина, която сравнява манталитети и психологии на народи от цялата планета, позовавайки се на неорайхианска аналитична психотерапия. Чела е лекции в Япония, Бразилия, Венецуела, САЩ, Израел, Европа. Тя каза: „Никъде на планетата не открих българската поговорка: дете се целува, само докато спи. Когато я споделих с колеги в чужбина, им падаха ченетата. Защото това е възможно най-перверзната поговорка. Това е страхът да не разлигавим детето. Когато някога прегръщах дядо си и му казвах: „Обичам те!“, на него му беше толкова неловко, че ми отговаряше: „Няма нищо, няма нищо…“ Поколения наред у нас са възпитавани да си скриват емоциите, а то е сто процента разболяващо! Ние трябва да изразяваме емоциите си. Другата поговорка е: бий дупенце, за да не биеш дупище. Преди две години излезе социологическо изследване, според което 68 процента от българските родители посягат на децата си. Водещ на телевизия ми каза: „Ами нали до третата година децата не помнят! Какво като го шляпна?“ Как да не помним? Ние помним от вътреутробния период. Раждането си помним. Кората на главния мозък до третата година на детето не е достатъчно развита, за да имаме фактологически спомен, да го свържем с място и образ, но имаме 100-процентов емоционален спомен. Ние

помним преживяванията си, докато сме в корема на мама

Дори нейните преживявания помним, докато е бременна! Ако не помнехме, сигурно нямаше да има психотерапевти. Какво прави психотерапевтът? Той работи с несъзнаваното. А ние, човеците, сме 5 процента съзнавано и 95 процента несъзнавано. И ни управляват тези 95 процента, което е също нашето „аз“.

Мадлен Алгафари акцентира на грешките, които родителят прави от любов, описани в книгата й. В нея има тестове за родителите. По този повод тя каза: „Когато съпрузите чакат дете, бременна е не жената, бременна е двойката! Майката е вътрешният свят, утехата, но дали ще можем да отстояваме времето си и парите в живота си, зависи от бащата“.

Психотерапевтката уточни, че работи с парадигмата медицина и психология. Тялото е вратата към душата, те взаимно се обуславят. Обобщава се всичко рационално от всички терапевтични направления – арттерапия, фамилна терапия, поведенческа терапия… Тя проследи най-големите грешки от раждането на детето до по-късна възраст. Първата грешка е отделянето на бебето от тялото на майката. Тази най-голяма травма се отнася за всички жени, родили в болница. „Ако само това не се случваше, планетата щеше да е по-добра! Това отделяне е сериозно и травматично. В момента, в който бебето не усеща пулса и миризмата на майка си, е в пълна депресия. А на това се дължат и послеродовите депресии на майката. Става тотална промяна на хормонално ниво. Дори после да има много мили и любящи хора около това дете, ако то не е поставено директно върху кожата на майката след излизането му от родовия канал, да си намери само зърното на нейната гърда, да усети нейната кожа, но не повито, а със своята кожа да я докосне т.е. кожа до кожа, това е най-травматичното нещо, което съществува в човешката история! А може би и най-престъпното. Разбира се, може да има и травми по време на бременността, ако бебето е нежелано, ако е имало намерение за аборт, у него вече има усещането, че може да бъде отхвърлено. Бебето няма все още развито мислене, но има химия – невропептидите, цялото общуване между майката и бебето, докато е в утробата, всяка емоция променя хормонално картината в тялото му. Тези невротрансмитери записват информацията в това човече в утробата. Още там то има вкусове. Вече има модерна диагностика, която показва, че когато майката яде нещо горчиво, бебето спира да преглъща. То харесва дадена музика, но когато не одобрява друга музика, започва да се бунтува в корема на мама. Важен е контактът между родителите и бебето, не между майката и бебето!

Бременна е двойката съпрузи, а не само жената

Бебето разпознава по-добре бащиния от майчиния глас, защото басите – ниските тонове, минават по-лесно през водната среда. По-високите нива на тестостерон в гласа на бащата се разпознават по-лесно. Ако таткото пее вечер приспивна песен на корема на майката, когато бебето се роди, ще заспи на секундата, защото ще разпознае гласа му“.

Мадлен Алгафари е категорична, че когато не са застрашени животите на бебето и майката, цезаровото раждане /секцио/ е противоестествено! Първата борба в живота на детето е да излезе от родовия канал на майката и това определя дали то ще е борбено същество после в живота си.

Грешките, които се допускат през първата година на детето започват с бебешкия рев, който е зов за помощ – то да бъде нахранено, преобуто и т.н. Кората на главния мозък не е развита по това време и то няма как да се глези. То не може да манипулира близките. То не знае още, че има „аз“ и „майка ми“. И когато то реве и не сме го гушнали, ние вече сме причинили смъртта му. За бъдещето му това означава: няма да мога да обичам, няма да мога да се доверявам, няма да мога да искам помощ, няма да мога да показвам чувствата си, трябва да съм войник и да се оправям сам, няма да мога да получавам любов! /Тук Мадлен Алгафари се развълнува и просълзи/. Тя каза:

„Има една единствена врата за любовта, за да може да я изпитаме: трябва да си позволим да сме слаби. Когато не си го позволяваме – живеем на автопилот. Бебето трябва да е у майка си, когато плаче, защото има нужда от нея. Ако не плаче, това означава, че е много спокойно или че е вече блокирано, има травма, тя може да е от вътрешноутробния му период. Ние всички имаме травми. Няма човек без травми. Те имат своя дълбок смисъл, те развиват защитни механизми, с които ние оцеляваме в живота. Идеята е не да имаме тотално нетравмирани хора, а да имаме осъзнатост, за да ползваме ефекта от травмите“. И за илюстрация Мадлен Алгафари разказа какво е преживяла, когато са я отделили от  двумесечната й дъщеря в болница „Пирогов“. Тогава бебето й получило преплитане на червата. Кърмата й спряла от стрес. Но по-старата травма на Мадлен е, когато тя самата е била на възраст три месеца и е оставена при баба си на село, защото нямало кой да я гледа.  Да, това била любящата й баба, но не нейната мама…

Когато детето проходи и проговори, кората на главния мозък започва да се развива. У него има воля, проявява се чувството на субект. Тогава можем да го отделим в собствената му стая. Тогава то ще плаче не от страха, че умира безпомощно, а от яд. Това е възрастта на другия модел – агресивния. Бебето проверява доколко има власт, доколко може да се наложи. Тук е майсторството на родителя да ходи по ръба. Спокойна сила и топла категоричност – това е рецептата срещу здравата агресия. В противен случай стигаме до българското „садо-мазо“, да се заяждаме и нараним или да се самосъжалим. Голямата драма в случая е, когато родителят не може да разбере: кога детето е значимо и право и кое да му се забрани. Мадлен Алгафари е категорична, че

до 3-тата си година детето трябва да се отглежда от майка си,

а не в детска ясла. Тя е против детските ясли. Но колко майки могат да си го позволят?… На място дойде примерът с малкия човек, който трябва да защитава от връстниците своите играчки. Детето не трябва да ги отстъпва, а да отстоява позицията си. Така ще бъде и в живота. Много е важно! А другарчето, което му дърпа колелото, ще разбере, че не може да се действа в живота с насилие.

„Целта на моята книга е да даде превенция и знание. Всички травми от детството могат да се лекуват. Затова сме ние психотерапевтите. По време на терапията се повтарят епизодите на раждането, първата годинка, следващата възраст. Разбираме коя мускулна група е стагнирана в определена възраст. Така че да се преработи и пренапише клетъчната памет“ – поясни Мадлен Алгафари.

Тя анализира „шутовската възраст“ на детето, което казва: „Няма пък!“ То се прави на интересно, иска да привлича вниманието на околните. Ако това бъде пресечено, след време ще му е много трудно да привлича аудитория, да бъде забелязано и самооценката му главоломно пада. Понякога децата умишлено се правят на интересни, за да провокират родителя и да видят, че той е силен и може да сложи граница. Но да е силен родителят, не означава да е силов! В тоя случай той трябва да е любящ и много убедителен. Ако един родител бие детето си, означава, че с нищо не го превъзхожда освен с физическата си сила.

И ето я онази детска възраст на 5-6 години, когато съзряват гениталите, започва мастурбацията. Има места по тялото, които носят различни усещания. Детето проявява интерес към другарчето от другия пол при събличане. Ако в тая възраст се насажда патриархалната максима, че „хубавото не е хубаво“, че това е „срамно, мръсно  и гнусно“, травмите остават за цял живот. Те се отразяват и на сексуалния живот в зряла възраст. Физическото удоволствие на тази детска възраст не е свързано само с еротичното удоволствие от ерогенните зони. Еротично удоволствие е да се омажеш с мармалад, да цопнеш в локвата – кален от главата до петите. Не случайно в секс-игрите на големите има подобен тип игри – мазане на тялото със сметана и т. н. Психотерапевтката каза: „Когато се забрани на детето удоволствието да яде с ръце, посланието е „хубавото не е хубаво“. Забраняват му физическото удоволствие. Когато порасне, то не може да се израдва на нещо, което е постигнало. То не може да изконсумира удоволствието като голям човек. А животът е за радване. На Запад е важно „аз“, на Изток е важно „ние“. При нас, българите, все още е валидно „какво ще кажат хората“.

Относно тийнерджърската възраст има мнение, че тя е от 10 до 23 години. Затова авторката говори, че днес имаме много удължено детство и все по-късно хората се женят и раждат. Какво пък да кажем за родителите, които не искат децата им да пораснат и постоянно ги управляват и се месят в живота им! Оказва се, че мама е по-важна от съпругата, че тати е по-важен от съпруга.

Много интересна беше темата за

здравата енергийна система на семейството

Мадлен Алгафари подчерта: „На първо място сме ние самите. След това е партньорът. На трето място са децата. На следващо място са приятелите, родителите ни… В България на първо място се поставя детето, а на трето място може да бъде риболовът, алкохолът и т. н. Родителят, който се саможертва за детето си, не е най-добрият пример, защото то има нужда да види родител, който знае как да направи първо себе си щастлив. Защото ако Бог е любов, а ние не генерираме радост, значи не му служим вярно. У нас винаги има едно непораснало дете. Връзката с него не трябва да се прекъсва, защото е много тъжно да убиеш вътрешното си дете. Тогава то се подценява. Ако го съхраним, по-лесно ще общуваме с децата си и няма да сме скучни възрастни. Затова и като големи хора ние можем да скачаме, да се радваме, да играем по своеобразен начин – значи ние се презареждаме!“

Много се лансира „третият пол“, който коментира психотерапевтката. Според нея, психичното здраве днес е майката, у която преобладава женското и бащата, у който преобладава мъжкото. Но във всяка жена има мъжка енергия и у всеки мъж има женска енергия. Като китайските „ин“ и „ян“.

По повод детския инат тя каза, че с поощрения се постига повече във възпитанието. След въпроси от публиката уточни: „С наказания не трябва да се създават неудоволствия за детето, а да му се отнемат удоволствия. Не да се наказва с вдигнати ръце, а да му се забрани да гледа детско предаване по телевизията, например. Много е важно родителят да бъде категоричен, когато казва „не“. Трябва да убеди детето си, че му забранява нещо, защото то е важно за него. Говорете му с благ и сериозен тон, а не заплашително. Енергията е супер важна! Ако то усеща, че му се говори с любов, ще приеме решението. В противен случай ще се бунтува и ще прави напук, защото не се е усетило обичано. У нас не се прави разлика между любов и уважение. Ние нямаме проблем с обичането, но не умеем да уважаваме. Трябва да разпитаме детето, да го предразположим и тогава да обявим забраната. Не се прави разлика между любов и одобрение. Много родители, когато не одобряват децата си, оттеглят любовта си. Това е супер жестоко, защото след време това дете ще бъде зависимо – ще иска непрекъснато да бъде одобрявано. Значи ще стане подлога на другите. Едно е да кажеш: „Обичам те, но не одобрявам двойката ти, защото знам, че можеш повече“. Друго е да му се накараш и да го накажеш. Тогава детето ще се чувства необичано. Тогава родителят е на неговата възраст. На детето му е взета любовта. Днешният човек е рационално най-интелигентното същество на планетата, но емоционално най-неинтелигентното.

Растенията са емоционално по-интелигентни от нас!

Казвам го абсолютно отговорно. От хората не се разбира, че гневът е емоция. Тя е в стомашно-чревния тракт. Омразата е чувство. Тя е в сърцето. Затова стомахът ни реагира, когато сме гневни. Когато не пуснем своя гняв дълго, той се трупа и става омраза. Ако изразя емоцията гняв по повод някакъв човек, аз никога няма да го намразя. Омразата е сбор от много неизразени емоции. Гневът е първият съюзник на любовта. Ако не мога да се разгневя на някого, значи, че не мога да го обичам. Това е важно и в партньорските отношения. Гневът означава, че страшно ми пука за този човек. Гневът ми не е срещу него, а срещу постъпката му. Ако аз покажа гнева си на детето, то разбира, че го обичам. Ако много пъти съм мълчала и съм злобна, аз съм отишла в полето на омразата. Истинският гняв е подплатен с любов“.

И в този „поправителен за родители“ авторката ни връща столетие назад. От педагогиката на Макаренко може да си вземем труда. Според възрастта си децата могат да се трудят. Залитане в другата крайност е детето да командва родителите. Мадлен Алгафари разказа за тийнеджърка, която заповядва на майка си да й пише домашните и ако оценката не е отличен, в дома им става страшно… Значи майката не си е научила добре материала от учебниците. В пубертета децата по-малко споделят, искат някаква своя лична територия. Родителите трябва да ги предразполагат, но не да ги насилват. Те искат да имат своя стая, свои тайни. Детето не е наше лично притежание, нито е наше продължение, то е отделна личност с напътстващи родители“.

Публиката ще намери отговори на много въпроси в книгите на Мадлен Алгафари, която е прибавила към някои от тях музикални дискове за медитация, тестове, стихове. Тя е сред първите дипломирани български аналитични психотерапевти, а през 1999 г. стана председател на Българското Неорайхианско дружество. Някои от инициативите й бяха свързани с образователното министерство. Участва в международни форуми. Провежда уъркшопове за дихателни практики и техники за релаксация, обучения и др. Гостенката ни припомни от всичко по малко, защото книгите й говорят повече, а и тя не е за първи път в нашия град.

Цветя от читалището – домакин

С бурни аплодисменти шуменци благодариха на Мадлен Алгафари. Повече от петдесет автографа тя даде за новата си книга, както и за други заглавия, които бяха предоставени в залата. Жалко, че когато всички си тръгнаха, вече в полупразната зала й бяха връчени цветята от името на читалище „Добри Войников“. Тогава дойде и изненадата на Тонислав Троев – ученик от СУ „П. Волов“, който изсвири няколко мелодии за гостенката на пианото. Тя възкликна от радост: „Чудесно! Защо не го направихте, когато всички бяха тук?“ После се просълзи и го прегърна, очарована от музикалния поздрав. И ни показа как трябва да се докосваме, когато имаме положителни емоции. Затова преди време написа: „Обичането е като дишането – още с раждането го умеем. Обичаме всеки, който ни се усмихне, който ни вземе в ръце и ни гушне, а после растейки, ставаме по-пестеливи на обич…“

Мадлен Алгафари с младия пианист

Докато музиката ни създаваше настроение, майки с децата си чакаха своя ред и задаваха въпроси на психотерапевтката. След Шумен тя продължи за други срещи с ученици, родители и педагози в страната. Защото терапията е доброволен път към истината, но само съзнателният човек може да го избере. Колко много шуменци бяха осъзнали нуждата от този „поправителен за родители“. Дано до следващата среща с Мадлен Алгафари сме пораснали и помъдрели.

Валентина МИНЧЕВА

Коментари

коментар

Отзиви

Моля, напишете вашия коментар
Вашето име