След пет години Стефан Данаилов се върна на театралната сцена с постановката „Актрисата“ в Народния театър „Иван Вазов“. Месец след премиерата националното турне зарадва хиляди почитатели в страната, в което той си партнира с Аня Пенчева. Участват още: Павел Иванов, Кирил Ефремов, Иван Панев, Ненчо Илчев, Живко Сираков, Боряна Бабанова, Божидар Мицев. Пиесата е на известния британски драматург Питър Куилтър. Тя се поставя от самия Стефан Данаилов, а режисьор е племенницата му Росица Обрешкова. Музиката е на Иван Лечев.

Няма нищо случайно, че в този любовен тандем Ламбо е с Аня Пенчева – някога тръпка на младия актьор във Военния театър. Сега предизвикателството е творческо и житейско, а публиката е провокирана от първия до последния миг. „Актрисата“ е тя, защото като своята героиня Лилия Мартин има славата и признанието на зрителите, с които трябва да се раздели в последния спектакъл на живота си. Стефан Данаилов е само десетина минути на сцената – в началото и в края, неизбежно в своето скутерче по здравословни причини. Колко е останало от младите им пориви – само те си знаят.
Играта на целувки и спомени
тук е сценарий. Но други са очите на помъдрелите актьори. Едва ли само въображението може да възпламени този любовен дует. Важното е, че бяха искрени и ни накараха да им повярваме. Защото актьорът понякога трябва да играе себе си, макар по чужд автор.
С малко реплики Стефан Данаилов показва обаяние и сценичен мащаб. Та Мастерът е професор в Театралната академия! Много актриси са го харесвали, много са го искали, много са го имали в изкуството и в живота, но сега ТЯ го прегръща на сцената. Хуморът им помага да се заиграват с миналото си. Аня Пенчева има какво да надгражда в образа на актрисата, която слиза от сцената. Затова истински се разплаква в драматичната си изповед. Все някога и тя ще трябва да сложи край на кариерата си в… Народния театър.
Драма или комедия е написал Питър Куилтър? Все едно, това е пиесата на Аня Пенчева. Тя се среща на сцената със Стефан Данаилов след 35 години, след колкото се срещат героите Лилия Мартин и швейцарският банкер Чарлс.
Преди да се сбогува с публиката си, героинята играе във „Вишнева градина“. Актрисата е сама на авансцената и обявява: „Още малко. Не съм си подготвяла реч. Хубаво беше Чехов да бъде тук да ми подаде. Тази вечер е краят. И началото.
Защо избрах тази професия?
Да играеш в един измислен свят е най-добрият начин да намериш мястото си. Веднъж един журналист ме попита какво най-много ми харесва в професията. Отговорих му: „Да работя с колегите, да забавлявам публиката…“ Но това не беше истината. Обичам и почти се срамувам да го призная, обичам славата и аплодисментите… /Още един зрителски телефон пищи в залата. Дълга пауза/. И телефоните… /Прибавя Аня Пенчева, а публиката отвръща с бурни аплодисменти/. Тази професия ми дава сигурност и възможност да усетя емоцията в залата. За мен това е всичко. Но тази вечер във „Вишневата градина“ усетих нещо много по-различно. Усетих всяко дихание. /Отново мелодия на зрителски телефон я прекъсва. Тя прави драматична пауза, поучително се усмихва и влиза в тон с публиката/. Чувах един телефон… О, не! Чувах шума от птици. Странно в една вечер, в която получих толкова аплодисменти. Аз вече бях не толкова себе си – колкото бях актрисата. Беше вашият прощален подарък. Благодаря на всеки един от зрителите, че ми помогна да се сгрея под светлината на прожекторите. /Тук сълзите на Аня Пенчева тръгват спонтанно, а ние притихваме под звуците на нежната театрална мелодия/. Благодаря ви за топлината! Ще ми липсвате … много. Довиждане. Сбогом…“
Нестихващите аплодисменти заглушиха драматичната музика и гласа на актрисата.
И ето го отново скутерчето с швейцарския банкер-годеник /Стефан Данаилов/, който с хумор коментира заминаването с актрисата. А тя казва: „Той е любовта на живота ми!“ За поанта е другата истина, която героинята на Аня Пенчева ще разкаже на зрителите: „Актьорите ще си тръгнат, ще вървят към дома си превъзбудени… Аз имам нужда от някой, който да ми подържи ръцете, Чарлс. Остарявам…“
Пиесата свършва. В залата е фурор! Публиката аплодира и вика във възторг. Аня Пенчева повежда колегите си, общо девет души. Поклони, поклони, поклони… Но разбира се най-чаканият е Стефан Данаилов. Скутерчето тръгва по сцената. Все пак той се изправя, подпирайки се на стол, и се обръща към зрителите: „Благодаря ви, че отделихте от вашето ценно театрално време. Позволете ми от името на цялата наша трупа на Народния театър „Иван Вазов“ и от мен лично безкрайно много да ви благодаря, за това как ние тази вечер играхме и вие как ни гледахте. /Бурни аплодисменти/. Това представление хората го възприемат много леко, докато в даден момент става малко тъжничко. Те се смеят и т. н.
Вие сте първата публика,
която гледаше самото представление от самото начало до края като сериозна драма. А ние играем спектакъла вече дванадесет пъти! Това е много респектиращо. Благодаря ви от сърце! Защото най-прекрасно е, когато усещаш как салонът те следи и се вълнува заедно с тебе. Скъпи приятели от Шумен, благодаря ви, че дойдохте днес да се видим. Ние вчера имахме един провал във Варна. Заваля страшен дъжд. Две хиляди варненци трябваше да напуснат летния театър. Обещахме им, че отидем пак и ще играем за тях. Но тази вечер мина прекрасно благодарение на вас“.

Трупата получи цветя от Иван Иванов – депутат от БСП, проф. Георги Колев – ректор на Шуменския университет, общинските съветници на БСП в Шумен, колектива на ДКТ „Васил Друмев“ и директора Димитър Димитров.
Героинята на Аня Пенчева казва: „Ние, артистите сме най-самотните хора на света“. Това го знаят само те. Докато има цветя и аплодисменти, магията на театъра ще пребъде.
Валентина МИНЧЕВА