В деня на размисъл, когато трябва да определим своя вот за местна власт, предлагаме репортаж за една далечна, но много подредена държава. В Япония боготворят българите, смятат ги за изключителни таланти. Дали наистина това доверие е оправдано за нас, когато страната ни се тресе от политически и социални конфликти, недоволство и гняв към обществения ред? Как е в Страната на изгряващото слънце и можем ли да си направим живота по японски чист, красив, смислен? Втората книга „Уки, уки“ на Юлияна Антонова – Мурата ни дава истинските примери за дисциплина, работохолизъм, култ към здравето и природата. През месец май 2017 г. авторката гостува в Шумен със сборника „Моши, моши“. Книгата постигна небивал успех в цялата страна, който я провокира за нови разкази.
С японски бонбон ни посрещна Юлияна Антонова – Мурата в регионалната библиотека „Стилиян Чилингиров“. Така са започнали визитите й при българите у нас и в чужбина – Лондон, Бристол, Бат, Хамбург, Благоевград, Пловдив, В. Търново, Казанлък. В графика на сладкодумната разказвачка – бивш дипломат, ще бъдат Варна, Бургас, Стара Загора, Свищов. А следващото турне през пролетта на 2020 г. ще започне от Попово, когато тя ще пристигне с третата си книга за Япония.
Юлияна Антонова се обръща с думите: „Мили приятели, аз не съм писателят, който е дошъл в Шумен за среща със своите читатели. Когато пишех двете книги, исках да ви кажа едно: те са моите ежедневни уроци. Нещо ме впечатлява и за 3-4 минути пиша някаква история. А щом тя ме е докоснала, значи ще мога да докосна поне един човек в България. Идеята ми е да почувствате, че в оная далечна страна Япония живеят съвсем обикновени мили хора, каквито сте и вие. Аз съм най-обикновена жена, която е впечатлена от тази страна, където се остарява много спокойно, красиво и щастливо. Пожелавам това и на вас, независимо от вашата възраст“.
Г-жа Мурата предупреди, че няма тайни и затова в двете си книги е направила подробна визитка. И уточни: „Аз съм българка и обичам най-много своята родина. Когато се омъжих за японец, много хора ме попитаха: сега твоят син какъв език ще говори? Със съпруга ми по това време говорехме най-вече на английски език. Днес има много смесени бракове. На всички ще кажа, че най-важното е детето да научи майчиния език. Аз имам пораснал син на 35 години, който говори прекрасен български език и пише на него. Финансист е, работи в Токио, двамата си говорим на български език, припомняме си хубавите моменти, които преживяхме в България. Напролет, живот и здраве, когато наближи представянето на третата ми книга, искам той със своето семейство да дойде у нас, за да видят нашата прекрасна страна с чудна природа“.
Юлияна Антонова – Мурата е дипломат от кариерата, работила е в Германия, Русия, Англия, Китай, Индия, Хърватия. От 1994 г. живее с прекъсване в Япония, където е заедно със семейството си. Преди това е завършила немска гимназия, немска филология и психология в СУ „Кл. Охридски“. Преподавала е в Медицинския университет в София. Има дипломатически специализации в Индия и Хърватия. Днес продължава да твърди, че България има един от най-хубавите климати на планетата. В тоя смисъл ние сме благословен народ! И за да докаже това, тя разказва:
„Преди няколко дни над Япония мина невероятно силен тайфун, който отне живота на 90 души. Унищожени бяха цели селища от порои и свлачища. Дори когато бях на срещи с моите читатели, умът ми беше при моето семейство в Токио. Слава Богу, че няма жертви от близките ми, както и сред българите, които живеят там. Часове след като тайфунът отмина, сложих в личния си профил във Фейсбук снимка, която моят син изпрати. На нея той е гушнал своето бебче, а до него е цъфнала жълта роза. Пише ми: „Мамо, ето ни с Джюджю до жълтата роза. Тя устоя на тайфуна! Устоя! Ами, да, българската! Ти я донесе от България“. Аз прибавих текста: „Една българска жълта роза в Токио – щастлива съм! Може, може, България!“ Представяте ли си /авторката се разплака/, когато в Япония има стотици жертви,
тази българска роза оцеля в тайфуна
с целия си жълт цвят! Едно листенце не е паднало. Моля ви от сърце, дори да не сте приятели с мен във Фейсбук, моля ви, вижте я! Аз вярвам, че и ние, българите, ще устоим, независимо от всичките трудности, които имаме. Като дете аз не съм имала щастливо детство, за съжаление. Аз вярвам в едно: България я има и ще я има! Ние ще устоим!“
Докато Юли сан отпива вода, нейната спътничка Владина Цекова ни пояснява какво е „уки, уки“ на японски език. Това е чувството, когато човек подарява внимание и обич, усещането за отърсването от страха и съмненията, когато поднасяш, без разлика на дистанция и възраст, лекота в сърцето и ти я върнат, за да я дариш на друг. То е да предаваш това усещане на близки и непознати и те да ти го връщат. Това е да се рееш в облаците над страха и страданието, да летиш с усещане, че някой те харесва, че те обича и ти като щафета да го върнеш на него и на всички около теб.
Юлияна Антонова живее в Токио, град с 20 милиона жители, където се чувства прекрасно. Защо? Тя отговаря: „Не защото в него има бързи коли, небостъргачи, паркове, красиви витрини… Аз обичам тази страна заради друго! Всички японци, с които съм контактувала /работих три мандата като дипломат в Япония от 1995 г./, имат невероятно отношение към нас, българите. Смятат, че сме умни, красиви, интелигентни, бързо мислим, знаем да живеем. Япония е много отдалечена не само от България, а например далече от нея са Полша или Испания, но японците нямат това отношение към техните народи. Затова ви моля, нека се обичаме и живеем така, както онзи народ в Япония мисли за нас. Т. е., че ние ставаме във всяко едно отношение!“
Авторката не само се подписва зад всяка разказана история, но предоставя своя телефон в Токио, отворена да посрещне всички българи там. Дори го диктува на шуменската публика. И сподели: „Едно съм разбрала в моя живот: имаме ли любов – имаме всичко!“
През 2020 г. Япония ще е домакин на Олимпийските игри. За подготовката Юлияна Антонова разказа невероятни неща. Страната за трети път ще е домакин. Първият път е било през 1940 г., когато избухва война между Япония и съседен Китай и в последния момент домакинството е преместено в Хелзинки. Вторият път олимпиадата в Япония е през 1964 г. Юлиана Антонова има база за сравнение, защото през 2006 г. олимпийските игри се провеждат в Китай, където е работила като дипломат. Тя каза: „През миналата зима и пролет Токио се подготвеше за олимпиадата, а аз не видях строежи. Няма прах, строителни материали, непроходими улици. Обаждаха ми се много приятели от България, които искаха да им купя билети за олимпиадата. Но те не се продават на гише. Има международен сайт, в който всеки се регистрира, има право на два билета. На лотариен принцип може да спечели, в противен случай не може да закупи билетите. Всеки билет е с място и спечелилият зрител може да се окаже съсед на японска телевизионна звезда, председателя на парламента, министър и т. н. Официалните гости на Олимпийския комитет имат специална ложа. Искам да кажа, че
в Япония има равенство между гражданите
Всеки е равен като зрител, защото плаща една и съща сума за билета и защото със своя труд допринася за икономиката на Япония“.
Още по-шокиращи са финансовите параметри на олимпиадата. Гостенката разказа: „На 1 август пресата съобщи, че е приключила подготовката за Олимпиада 2020. Определеният за целта бюджет е от 6,8 милиарда йени, но много по-малко е струвала подготовката. Останалите пари ще бъдат използвани за социални помощи. Освен това олимпийският град, който вече е построен в залива на Токио, предварително е продаден „на зелено“, а собствениците на закупените в него жилища ще могат да влязат в имотите си през септември 2020 г., след като спортистите отпътуват. Цяла година в Япония се събираха стари мобилни апарати, от които са изработени медалите за олимпийските игри. Те пестят от всичко, защото догодина на олимпиадата населението ще е 42 милиона души заедно с гостите от чужбина на територия, която е само три пъти по-голяма от България. За целта са предвидили роботи, които да посрещат спортистите на родния им език на летището, влака, хотела…“
На японците им е чужда английската поговорка: моят дом е моята крепост. За свой дом те считат улицата, на която живеят. Преди два месеца Юлияна и съпругът й излизат на кафе в 8 ч. сутринта. Виждат как в син гащеризон
мъж чисти улицата с прахосмукачка
Въпреки че наоколо няма дървета, паднали листа, угарки, отпадъци. Чистачът се оказва г-н Мацумото, шеф в „Панасоник“, има служебна кола с шофьор. В компанията на нейния син служителите сами си чистят офисите и тоалетните. Българката била озадачена, когато фирма доставила технически уред за дома й. Преди да го свалят от превозното средство, застлали три найлонови покрития, за да не увредят уличното платно и машината. Същата процедура се повторила и в дома им.
Японците рядко канят в домовете си гости, жилищата им са малки, тесни, но изключително чисти. В стаите ходят с бели чорапи, които остават винаги снежни на цвят. Защо в Япония няма кошчета за боклук? Причината е, че всеки отпадък японците слагат в найлонова торбичка и си го носят у дома. Ако е хартиен, задължително се сгъва и приглажда, преди да се пусне в нея. Нищо смачкано, грозно, мръсно не тръгва към местата за отпадъци! Дори тази битова подробност показва как японците живеят красиво. Това нашата дипломатка забелязала преди 37 години, когато пристигнала за първи път в страната им.
Хигиенните навици се изграждат още в детските ясли и градини. В училище децата си събуват обувките на входа и обуват училищни чехли. Те сами почистват класните стаи, коридорите, физкултурния салон, тоалетните. За да не мързелуват, малките япончета могат да научат по един йероглиф, изписан на тоалетната хартия.
През 2011 г. Юлияна Антонова е консул в Япония по време на голямото цунами. Земетресението е 9,3 бала по Рихтер. Бедствието засяга електроцентралата Фукушима. В центъра на Токио има Гранд хотел „Принс“, 5-звезден, който спира да работи с клиенти, за да предостави стаи и храна на пострадалите. Производител на храна в кутии дарява 1 милион броя в помощ на бедстващите. Нито един японец, останал без дом и храна в най-пострадалия район на разстояние 370 км от столицата, не пожелава да напусне родното си място и да ползва хотела. Всички смятат, че като един народ трябва да са единни и да си дават кураж по места.
Но българката най-много е впечатлена от японското правило да не пречиш на другия. И удобствата в този смисъл са на всяка крачка. Токио е разделен на 23 квартала – общини. Всяка има свое цветно автобусче, с което срещу билет на цена от 80 цента можеш цял час да разглеждаш града. На телевизионен екран се съобщават културните събития. Точността на транспорта е уникална! Тя е описана в разказа „Разписание“. Цял ден телевизиите се извинявали, че експресният влак е отпътувал с 20 секунди по-рано.
Юлияна Антонова сподели с нас: „Не сравнявам България с Япония, но съм изключително щастлива да живея там. Много ми се иска и ние като тях да се уважаваме, да не сме намръщени, каквото е значението на „уки, уки“.
От публиката излезе учителката Силвия Радева, която подари на авторката минзухар и здравец. Гостенката се трогна и каза: „Искам да ви кажа, че
Япония е най-дълголетната страна в света
В нея има над 2 милиона души на възраст над 90 години, а 87 000 пенсионери са вече столетници. Обичам най-малките деца, защото обичам техния начин на възпитание. Една продавачка се покланя 284 пъти на ден. Таксиметровите шофьори непрекъснато се извиняват. Японците го правят на работното място, у дома, на тротоара… В книгите разказвам за това и за дълголетниците, които не са в инвалидни колички, а се движат. Нещо повече, развиват бизнес, возят се прави в градския транспорт, защото човек е роден да бъде прав и така запазва своята физиология в старостта“.
За да бъде с шуменци, Юлияна Антонова е пренебрегнала поканите от десетки градове. Има топлота и симпатия, които я водят в нашия град. Цветя и малки подаръци тя получи от публиката. Над петдесет автографа даде авторката, която подготвя за печат трета книга за Япония. Във втория сборник с разкази има и българска следа. Тя разказва за приятелството си с Калоян Махлянов – Котоошу, който за 6 месеца е свалил 42 кг от теглото си.
Много изстрадана е съдбата на Такаши Мурата – нейният съпруг, сбъднал архитектурната си мечта за „бялата къща“, в която днес тя е стопанката. На него българката посвещава книгата си: „На моя съпруг Такаши за безценната му ЛЮБОВ, предопределена за двама преди да се срещнем, придобила небесна идентичност, с която продължаваме Пътя си по чудесен начин“.
Тъкмо съпругът й споделя правилото: „Поемай толкова храна, че да се заситиш само 80%“. Това се научавало точно за 63 дни! А когато разказва за морските перли и цената да ги притежаваш, авторката пише: „Най-доброто облекло на една жена са обятията на мъжа, който обича“. Възрастна японка съветва Юли сан, че за да стане най-доброто ястие за съпруга й, трябва през цялото време, докато го приготвя, да мисли за него.
Относно възпитанието на внуците си, тя отбелязва, че в Япония бабите не разхождат внуците си. Но затова пък до перфекционизъм възпитават ред, уважение, трудолюбие у наследниците си. В Япония е най-безупречното обслужване на клиенти. А само какъв ритуал е продажбата на лък за „Кюдо“ – изкуството за стрелба! Смаяни сме от стриктното уважение на полицията към данъкоплатците – стриктно входират молбите им в компютъра и внимателно обсъждат тяхното удовлетворение, за да не нарушат авторитета на своите органи. Дългът на управленците към съдбата на местните хора може само да ни поучи в днешния ден на размисъл преди местните избори.
Последният разказ в книгата е „Идеята на господин кмета“. Как един кмет съживил малко западащо градче, чиито жители го напускат и отиват да живеят в големите градове. Всичко започва от една тротоарна плочка, която се пропукала и в дъжда оплискала и намокрила обувките и панталона на кмета. У нас всяка втора е такава. „Ако не съживя градчето, ще подам оставка“ – казал си местният управленец. И понеже обичал градчето и неговите жители, постигнал невероятен успех.
Това са уроците, които е научила Юлияна Антонова – Мурата за 17 години в Япония. А ние четем нейните „уки, уки“ истории и разбираме как се живее с чувство за споделеност и изпълнено с добрина сърце.
Валентина МИНЧЕВА