Бойка Асиова с Ивайло Петров и Димитър Димитров

Един изключителен писател гостува на шуменци, за да представи последния си роман „Роден на Великден”. Авторката Бойка Асиова е също журналист, документалист, изследовател. Издала е сборниците с разкази: „Мъжко можене”, „Лудовица”, „Рецепта за камбана”, отличен с годишна награда на Съюза на българските писатели за есеистика. Популярни са романите й „Вълчицата излиза привечер” и „Яловата вдовица” – преведен на немски и турски език, отличен с Националната литературна награда „Николай Хайтов” и номиниран за наградата „Хеликон”. Книгата й „Запеските. Дух и материя” е с приз за принос в запазване на фолклора.

Бойка Асиова е автор и на публицистично-документални филми, посветени на Македонския край и неговите освободителни борби, на културното наследство, традициите и нравите на македонските българи и тяхната проекция в нашето съвремие. Нейни са филмите „Жалба по Гоце”, „Между люлката и гроба”, „Курбан за Илинден”, „Двата Миладина”, „Пътят за Драма”, „Тайната на юдите” и др.

За срещата в  регионалната библиотека „Стилиян Чилингиров“  дойдоха с цветя запалени родолюбци от всички възрасти. Димитър Димитров  пристигна въодушевен от кв. „Дивдядово“  с огромен букет за гостенката. Родом е от село Брезница, община Благоевград. В Шумен живее от 1951 г., дипломиран химик, реализиран в предприятия и като учител.

Доц. д-р Валентин Вичев , бивш преподавател по информатика в Шуменския университет, подари на писателката вестник, издаден през 1926 г., препечатан тази година. Той съобщи, че в петък /16 октомври/ в 17 ч. на площада във Велики Преслав ще има тържествено приемане на доброволци в Седми пехотен преславски полк, организиран от дружество „Традиция“.

Явор Якимов поздрави писателката от името на общинските съветници от ВМРО в Шумен. Той бе придружен от  доц. д-р Стефан Минков от Шуменския университет. В залата имаше съветници и от други политически групи, но най-много бяха преселниците  от Югозападна България. С подчертано присъствие се откроиха историци, литературоведи, богослови, почитатели  на авторката, които  притичваха в проливния дъжд, за да видят на живо своя любим писател. Някои са чакали тази среща десетилетия. Постоянно  влизаха нови хора, но това беше изключително мъжка аудитория. Времето ли е революционно, мъжете ли осъзнаха мястото си в родната история, бащите ли поискаха да покажат корените си на своето потомство? Все едно. Авторката ги накара да прелистят заедно героичната летопис  и с „мъжкото можене“ да се осъзнаем като нация.

Доц. Валентин Вичев подарява на писателката юбилейното издание

За творчеството на  гостенката  говори проф. Ивайло Петров от Шуменския университет.  Той каза:

Тя е жив представител на Майка Македония

Според издателката Божана Апостолова последният й роман „Роден на Великден“ е най-хубавата книга на Бойка Асиова“, излязла от печат в това издателство.

Доц. д-р Стефан Минков  анализира историческия контекст на книгата.  Своя анализ подготвил още  през февруари, но пандемията отложила  срещата с авторката в Шумен. Доц. Минков каза: „Действието в романа „Роден на Великден“ се развива както в романа  „Илинден“ на Димитър Талев. Събитията са много интересни. Като се започне с аферата за отвличането на американката  Мис Стоун, Илинденско-Преображенското въстание и предхождащата смърт на  Гоце Делчев – апостола на македонското движение, за да стигнем до Балканската и Първата световна война. След това действието преминава в по-личен план на главния герой, свързан с британската, ирландската, европейската история. Има интересни описания на Близкия Изток и Африка, където героят дълго време работи като лекар. Впечатлен съм от мащабното описание на епохата – нейният дух и героите й чрез автентичния език и автентичната атмосфера в българското село, а по-късно и на българския град  в началото на ХХ век. Гоце Делчев и Яне Сандански са противопоставени като антитеза на Ванче Михайлов. Доказателствата, представени за тези дейци, надхвърлят обичайното за една литературна творба. Авторката използва много документи, народни песни, артефакти като ръченицата, която играе Джеймс Баучер в селската кръчма – прототип на картината на Мърквичка. А той е председател на българския комитет в Лондон.  Другата личност – център на повествованието, е Пиърс  О Махони, благодетел, финансирал сиропиталище, осиновил българчета, спасени от пожарите на Илинденското въстание. Ако имате интерес към достоверното представяне на българската народопсихология в началото на ХХ век, както към освободителното движение на българите в Македония, прочетете тази книга. В нея има снимки на действителни исторически лица“.

Проф. Ивайло Петров очаква някой да напише книга за Американския колеж, в който са учили Леда Милева и Петко Бочаров, както и за гимназията в Битоля. Монография за Бойка Асиова няма, но много точно за нея се произнася журналистката Веселина Седларска:  „Всичко написано от Бойка Асиова като че ли излиза от потайни пазви… В пазвата на тази книга има един живот“.

Проф. Ивайло Петров каза: „Може би в нейно лице българската наука е загубила един инженер-химик, но от това е спечелила българската литература. Тя твърди, че на нея журналистиката много й е дала. Искам да кажа няколко думи за книгата  „Мъжкото можене“, в която е разказът „Шарени бонбони“.  Той е първият и е свързан с Шумен. Баба Тодорица – първата учителка в Разлог, където е родена авторката, е получила педагогическото си образование в нашия град. Бащата на учителката е свещеник, а тя по-късно помага на македонската организация. В разказа „Мъжкото можене“,  дало име на книгата, стилистиката прилича на Хайтов“.

Два от разказите имат мото: „Мене ме, мамо, змей люби“ -асоциация с идилиите на Петко Тодоров. Ивайло Петров анализира съдържанието на още книги на Бойка Асиова. Специален акцент имаше за книгата „Яловата вдовица“, в която героинята по-късно се оказва, че не е ялова, защото след смъртта на мъжа си ражда от втория си мъж. Но има и важно историческо събитие – оттурчването на българите, възвръщането на християнската им вяра. Много точно писателката е цитирала сурите от корана.  Ивайло Петров припомня израза: „Исмаилица на челото си носеше аллах, а в пазвата – Христос“. Размисъл за всеки читател. Всички главни герои с древен сюжет и нова постановка  авторката оприличава като сцена със Свети Павел. Финалът е оригинален, отворен  за всичките описани истории…

Проф. Петров напомни, че романът „Роден на Великден“ на Бойка Асиова е представен  през септември в Алеята на книгата в София. И обобщи: „Тя е права, че България и Македония са две държави в един народ!“

От година у нас излиза списание „Небет тепе“ /наблюдателен хълм – б.р./ . Това е двуезично издание за литература, култура , изкуство на български и турски език. В него е отразена като  писател  и  Бойка Асиова.  По този повод специално място в творческата среща имаше Рюстем Азис, преводач , който владее литературно български, турски, руски, немски и френски език. Той поздрави авторката за новия й роман.

Преводачът каза: „Аз не идвам от Турция, а от Варна, където живея от 32 години. Аз съм кърджалиец. „Яловата вдовица“ е 52-я роман, който съм превел. Имах куража да се захвана с този труд  и да го преведа на  турски език. Издателска къща в Истанбул се обърна към мен – да избера нещо прекрасно от българската литература и да го преведа за турските читатели. Обиколих във Варна доста книжарници. Изчетох доста книги. Накрая реших това да е книгата, защото вдовицата ми хареса. В романа има неща, които не са познати за турския читател. Има само догадки, чул-недочул… А в книгата всичко е на кантар. В Турция тя беше изключително явление! Първо, романът много бързо се изчерпа с продажбите. Второ, издателската къща посрещна с  достойнство авторката. Аз бях болен и съжалявам, че не можах да присъствам на това събитие. Сега ще предложа на издателската къща новия роман „Роден на Великден“. Дано се съгласят. Ще ги понатисна, дето се вика. Надявам се турският читател да има още една творба от добрата българска литература. В един магазин продават домати и рекламират: „От българско по-българско!“ Аз ще добавя само:

Книгите на Бойка Асиова са най-българските!

На добър час до следващия роман, госпожо!“

Рюстем Азис, преводачът на турски език

По желание на публиката Рюстем Азис уточни: „На турски език „яловата“ се превежда като бездетната, тъй като в Югоизточен Анадол, азиатската част, като се каже ялова, хората обикновено го употребяват за кози. Съгласих се с издателя. Още повече, че има женски организации, които защитават правата на жените, които могат да осъдят издателството.  Все пак в края на романа героинята ражда…“

Бойка Асиова разказа колко е впечатлена от Царевна Миладинова, която така описва просветата и културата в Шумен в края на XIX век, че човек му се приисква да е живял в тази епоха в нашия град. Когато тази деятелка от Македония идва в Шумен, през 1874 г. преподава в девическото училище и става председател на женското дружество „Родолюбие“.

Писателката  се радва на много приятелства в Шумен. Вълнува се от читателите си и споделя, че те са част от нейния живот.  И продължава:  „Искам да чувам тишината в залата. Т.е. на хората да им е интересно. Искам да знам защо трябва да прочетете моите книги. Твърдя, че от тях има какво да научите. Защо се хваля? Защото имам потвърждение от читателите ми, които ми пишат и припознават себе си в тях. Аз намирам една книга за хубава, когато намирам себе си в нея. Книгите ми са навързани една с друга, но просто има герои, с които не искам да се разделям. Чувствам ви близки и затова ще ви призная. Аз имам осиновен син. Дванадесет години след началото на брака ми нямах дете. Осиновихме момче. След пет години се роди дъщеря ми. Тя е журналистката  Ирина Асиова – Димант /омъжена за американски филмов продуцент Моше Диамант, живеят в България, б.р./. Аз съм преживяла съдбата на яловата вдовица. За разлика от моята героиня Враница, аз не съм била обиждана от мъжа ми, близките ми. Но дамгата, че не можеш да родиш, е страшна! В нашия народ това е изключително мрачна черта. Ти може да можеш всичко като жена – да пишеш, да построиш завод, но ти не си родила. Т.е. с тебе се прекъсва продължението на рода. Човек трябва да отглежда в себе си съчувствие. В Турция било обидно да те нарекат  ялова. Та и у нас е обидно. Тази дума е измислена за стока, за коза, за крава…“

Бойка Асиова подчертава, че четенето е интимно занимание.  То е занимание на душата, а не да се изфукаш. Литературните законодатели твърдят, че тя пише на различен език. Тя спори: „Не е вярно! Аз се боря за всяка дума, която е красива и ясна.

За мен идентичността на човека е езикът

Това е основният ми възглед в романа „Роден на Великден“. Защо твърдя, че е много актуален романът? Ами аз не познавам близък, който да няма човек в чужбина. Вече познавам баби, които не могат да говорят с внуците си. Нивото на майчиния език се постига само чрез майка. Цялата идея за Европа, която сега силно се тресе и хвърля съмнения за ЕС, ни доказва това. Иван Шишманов, един от радетелите на Паневропейския съюз, казва, че всички народи имат право на своя език. Равноправието е чрез езика!“

Доц. Валентин Вичев изказа впечатления  за някои от романите на Бойка Асиова. Той помни  какъв е преводът на „Яловата вдовица“ на немски език през 2012 г. Заглавието е „Безплодната вдовица“.  Шуменският читател силно преживява съдбата на героите Враница, американската протестантка Мис Стоун, ирландеца  О“Махони, руски полковници, видни представители на мюсюлманското население… Въпросът за опрощението е описан в християнската и мюсюлманската религия. Когато Враница ражда мъжко чедо, нейната свекърва Милкана приема отново вдовицата на своя син заедно с малкото бебе. Валентин Вичев завърши: „Благодарим ти, Бойка!“, а в залата за пореден път се чуха бурни аплодисменти.

Авторката излезе на микрофона: „Вие сте един от хората, които не ме отчайват. По едно време  българският посланик в Сирия беше от нашата гимназия в Разлог. Жена му старателно събирала моите публикации и когато си дойдоха, ми казаха, че трябва да отида там за седмица. Посетихме Маалюля, където и до днес се говори на арамейски език – езика на Христос. Там научих от игуменката на манастира, че когато заключат портите вечер, оставят кошничка с хляб и грозде. Това съм научила като журналист.  Затова съм толкова лакома за пътуване.  Впечатленията намират място в книгите. Среща ме жена в Разлог. Иска да сподели за романа „Вълчицата излиза привечер“. Но преди това се разплака. Казва: „Помня нещо. Дали го знам, дали съм го чула – не  знам. Една жена вижда, че са изложили на селския мегдан убити партизани, обезобразени. Тя си познала сина по чорапите. Везани така: ред гугутки, ред кръстчета, сетне равно синьо“. С тези чорапи аз бях „обула“ един от героите ми в романа, който е съпроводил дядо Вазов до Великата рилска пустиня. Аз лично съм минала пътьом три пъти разстоянието от Разлог до Рилския манастир.

Влюбвам се в исторически личности,

те са ми тежка рода. Четене му е майката – документи, спомени, картини, снимки… Преди седмица имаше изложба на Калина Тасева, нейният род е от Сандански. В нейните платна са моите герои. С тия герои на моя край съм расла от дете. Те са моят въздух. Но трябва и много труд, когато пишеш. То нема спиране…“

От шуменската публика излезе един истински македонец, който поиска думата. Превъзбуден от емоции, Димитър Димитров поздрави Бойка Асиова и каза: „Благодаря Ви, че дойдохте в Шумен. С вашите книги направо ме заведохте в моя роден край. Напомняте ми за роднини и приятели, особено с езика, с който говорите. Вие казвате, че той не е автентичен, но аз казвам, че е майчин. Искам да кажа едно стихотворение на един бансканлия. И той като Сандански има много истински приятели, но и много врагове“.  Димитър Димитров  рецитира стихотворението „Земя“ на Никола Вапцаров.  Бойка Асиова  уточни, че поетът е завършил разложката гимназия.

По въпроса за утвърждаването на македонската нация, Бойка Асиова е категорична, че до това дередже сме докарани от политиката.  Тя каза: „В рода ни никога не се е говорило за Македония, а се казваше:  българско-турско относно историческото ни минало. Познаваме и дружим с много хора от днешна Северна Македония.  Когато гостуват  у дома, виждат нашата библиотека.  А  всяка глава от книгите на Димитър Талев започва с народна песен.  Зорица ми вика: „Ово са наши песни“. Аз й отговарям: „Да, това са наши песни!“  Ходих в Прилеп. В къщата, където е роден Талев, живеят хора, чийто дядо е купил неговия дом. В двора има мраморна чешма, на която е изковано името Тале Палисламов   – бащата на Димитър Талев. Те 50 години живеят там и не знаят кой е той. Това е чешмата, която писателят описва в „Железният светилник“. Стоян Глаушев  влиза да си измие цървулите. Султана го забелязва, харесва го. Тази къща Талев описва – къщата, в която се е родил. А една улица я дели от черквата „Света Богородица“, където Рафе Клинче резбова  иконостаса. Вие представяте ли си, че в тази част от Майка България – сега наречена Северна Македония, иначе Вардарска Македония, нейното население не знае, че има такива книги и паметници. Това е все едно да ти откраднат Вазов!  На какво прилича това? Тези хора там не са виновни. Те са объркани. Ние сме приятели. Пеем едни и същи песни. Но те се чувстват неудобно. Не че са страхливи! Те това са учили. Друго не знаят. Но ето как по грешен  път се тръгва и нова нация се създава. Умирам да ходя в Македония, но в езика им вече има много сърбизми.

Борбата за малките нации – страшно голям въпрос!

В романа си „Роден на Великден“ не стигнах докрай, защото не стигнах до доказателства. Ирландецът  О Махони не идва тук с идеята да създаде сиропиталища. Той идва тук, защото се интересува от  ВМРО – Вътрешно македонската революционна организация!  Като завършен националист, дълги години депутат в парламента, цял живот той се посвещава за освобождението на Ирландия. Търси моделите на малките революции в Европа.  Но какво научих аз, което описах тук? Разказа ми го един мъж – Иво Хаджимишев, който обработи архивните снимки за моята книга“.

И малко преди да дойде другата любопитна история, светкавици и гръм отново стреснаха шуменци в библиотеката.  Порой след порой.  А мъжете се смеят: „Това е знак! Господ потвърждава, че казаното  е истина“.

Случката, разказана от големият наш фотограф Иво Хаджимишев, звучи като модерно криминале.  Той се занимава с фотоархива на България.  Баща му Михаил е режисьор в Кралската опера в Лондон, а дядо Панчо му е бил дипломат. На оперен фестивал в Ирландия, където участва Българската национална опера, Михаил  Хаджимишев сяда на чаша питие във фоайето на хотела. Ирландец го кани да отидат на „едно място“ привечер, защото е разбрал, че режисьорът е българин.  Отзовават се на гробищата.  Вали дъжд /като в нашата писателска вечер/, смрачава се.  Ирландецът го завежда до два гроба, обрасли в бръшлян, и след като разгръща храстите, казва: „Ето това са ваши войводи, погребани тук“. И нищо повече не научава фотографът. Бойка Асиова не се е отказала да отиде в Ирландия, където има невероятна култура за гробищата. В тази страна гробищата са отделно за бездомни, за разведени, за революционери, за изгонени… Самият  Иво Хаджимишев има фотоалбум „Ирландия“. Там са снимките на всички гробища и хора. Писателката допълва: „О“Махоми  много обича България, защото му прилича на Ирландия.  Та слънцето на Ирландия е болнаво, никога не грее като хората! Но горите и поляните у нас му приличат на неговата родина.

Защо тези български войводи са в Ирландия?

Моят герой в романа „Роден на Великден“ отговаря: „Ние ги поканихме, за да изучим тяхната система на организация. Колко са живели, защо и как са умрели – не знам. Надявам се моят роман да ме отведе до източника на тая история. Няма как да няма следи. О`Махони идва в годините на едно чисто ВМРО на истински революционери /1903-1904 година/. Много е тежко да отговоря на този въпрос“.

Явор Якивом с поздрав от ВМРО. Снимки Валентина Минчева

Писателката признава, че борбата за Гоце Делчев е ужасна. Припомня, че през 1946 г. Георги Димитров нарежда неговите кости да бъдат транспортирани в Скопие, днес заровени в двора на черквата „Свети Спас“. Тя сподели още: „Аз съм родена през 1945 г. Когато навърших  пълнолетие през 1963 г. в паспорта ми написаха македонка. Тогава се провежда пленумът на ЦК на БКП, на който Тодор Живков  заявява: „Пиринска Македония е българска земя!“ До това време работата е на две. Резултатът от тази неизясненост  е, че нашият  край изостана страшно много. Първият завод, който се построи, беше за дрожди и затова аз учих за инженер-химик. И много глупости по това време се случваха. Всяка година имаше лекция-инструктаж пред студентите по македонския въпрос.  Забраняваше се в автобусите да се слуша Радио Скопие. А шофьорът пуска тази станция, защото тази музика е негова…“

Много недоизказани неща останаха за книгите на Бойка Асиова. Но за да не осъмнем, пренесохме патриотичния си дух към автографите на писателката. Това е една от незабравимите литературни срещи през 2020 г.  Бяхме с маски, но демаскирахме историята, пълна с невероятни сюжети за България. Остава ни творческото дръзновение на авторката, която очакваме отново в Шумен.

Валентина МИНЧЕВА

Коментари

коментар

Отзиви

Моля, напишете вашия коментар
Вашето име