Светът се тресе от кризи, военни конфликти, ядрени заплахи. А ние продължаваме да битуваме в нашето виртуално общество, притъпили сетивата си за истинското човешко общуване. За алиенацията на съвременните хора социолозите ни предупреждаваха още преди мобилните телефони и скайп. Самотата не дойде с пандемията, мигранската вълна, войната в Украйна. Те помогнаха само да осмислим личната си изолация чрез древната мисъл, че човекът е „социално животно“. Ние минаваме от депресия в депресия – икономическа, екологична, социална. Но самотата е стар екзистеален проблем. Та нали Франзоаз Саган написа в средата на миналия век „Добър ден, тъга“. Пак по това време излезе магнетичният роман на Маркес „Сто години самота“, в който има толкова много политика, репресии и страдания, макар героите да са от едно измислено градче на провинциална изолация. Малко преди смъртта си авторът ще сподели: „Властта на самотата и самотата на властта са моите основни теми“.
А през 2007 г. Пол Остър ще напише „Изобретяване на самотата“, защото и той се е лутал в пустинята на безразличието в собствената си фамилия. Книгата и до днес има терапевтичен ефект за читателите си.
Темата за самотата става драматичен експеримент на младите актьори в ДКТ „Васил Друмев“. Седем персонажа, пръснати на сцената, за да ни споделят в монолог собствените си бесове и агония, породени още в детството. С отчуждението и смазващия егоизъм ни застрелва още първата героиня.
Николета Велчева е господарката, тази, която започва деня си като на война. Грим, перука, дантелени фусти, за да се хареса на мъжете. Една от всичките мъжемелачки, златотърсачки, момичета за богати чичковци… Тя методично се цели в жертвата си: „Не искам нищо да изпусна от контрол. Искам всичко да е подчинено на моята власт! Да прелъстявам, дори когато не изпитвам желание. А когато мъжете ме имат съвсем гола в обятията си, ето тук е моят триумф! Давам на мъжа цялата си енергия и го оставям да се изчерпи окончателно, господствам над това голямо и глупаво тяло, което е изцяло в моята власт. И аз бих могла да го убия. Ето какво е любовта, скъпи мои… И тъй като ние, жените, не можем да се противопоставим на този мъжки нагон, ние ги лъжем. Да лъжа през цялото време. Лъжа за всеки оргазъм. Това е всичко, което една умна и достойна жена трябва да бъде и която да не се срамува от себе си! Всъщност най-добрата съдба на една жена е да се превърне в мръсница. Голяма мръсница! Велика мръсница! За да упражнява своята власт над мъжете, а чрез тях да изкупва проклятието си…“
Е, за душевния оргазъм на героинята не чухме нищо, но това е нормално в нашето потребителско общество.
Може би затова е толкова безпомощен поредният изоставен мъж, който се търкаля на пода с бутилка, зарязан от любимата си. Героят на Пламен Иванов се е пропил, след като жена му излиза и казва, че „ще се върне след малко“. На печката „къкрел заек“. Дори не си взела връхната дреха, не си сложила и червило. Забравила да се върне… Шест години след тази случка той я среща на друга улица. Стресната, тя го попитала: „Изключи ли печката?“ А той умолително отвърнал: „Ще си дойдеш, нали? Аз ще те изчакам. Колкото трябва….“ Така е със самотниците – с една чаша не можеш да се чукнеш. Трябва компания и за най-скъпото уиски. Вечерта преди шест години била специална за тях. Толкова ли траят днешните връзки?…
Ще го потвърди и Лора /Радина Алексиева/ в другия самотен ъгъл на сцената. Тя е вечната търсачка, обсебена от социалните мрежи, където гаджетата се предлагат сами и които тя отхвърля. Във виртуалния свят е много по-лесно, отколкото очи в очи на живо. Жоро е симпатичен, два пъти се среща с него, но „нещо химията не се получава между тях“. Тя рязко охладняла, когато той я поканил у тях, „за да покаже питона си“. Бяга отвратена. Отчаян, Жоро й съобщава, че ще скочи от 8-я етаж, ако не се видят.
Какво иска Лорчето? Един най-обикновен мъж, нормален. Ама то… Един е с криви очи, друг – с криви зъби. А вчера се запознала с най-якия мъж, който има „плочки“ и мускули. За пръв път срещнала мъж, който няма шкембе! Завел я на супер як ресторант и за първи път кавалерът не си поръчал шкембе-чорба с бира. Но докато тя е в кенефа, той изчезнал… Не харесва и Стефчо, защото му стърчат косми от носа, а като говори – плюе. Самотната инфлуенсърка се уморява от оферти и търси утеха в майка си, най-топлото, най-нежното пристанище за утеха. Не са се виждала три години. Липсва й, но мама не иска срещи, контакти, разговори. Чуваме отчаяното „ало“ без отговор в нощта. Няма избор! Последният й шанс е да се върне при Жоро, който все още не се е хвърлил от 8-я етаж…
Момчето с кръстословиците /Веселин Бърборков/ говори за „гражданята“, които мигрирали от село в града. Всички са се юрнали към столицата. И всички с претенции. Той е объркан от правилата на столичната община, но най-много се затруднява от кръстословицата на живота. И търси помощ – сам сред хиляди в големия град.
„Здравейте, мами! Добре дошли на моя семинар!“ – с писък ни се представя Мама Гуру /Димитрия Милушева/. „Отглеждането на децата е супер ултра сложна тема“ ни предупреждава тя. И ни дава ценни съвети. С една малка ракия ни показва как можем да накараме бебето да бъде тихо през следващите осем часа. И заедно с него пресушава бутилката. Тя пак ще го накърми, но с малко ракия в млякото.
В лъчите на прожектора е следващото изоставено момиче /Кристина Константинова/ – дете на разведени родители, отгледано от баби. То обвинява майка си: „Ти прогони татко!“ Безпомощната девойка все още чака онзи самолет, от който ще слезе баща й, за да го прегърне. Знае, че лъже себе си, но продължава да купува пликове и да ги адресира до Охайо, САЩ, с получател: „За татко“. Като онова класическо „На село за дядо“… Съвсем по Чехов: „Мили дядо. Нямам си аз ни баща, ни майчица, само ти едничък ми остана“.
Трогателно е и „пясъчното момиче“ на актрисата Вилиана Димитрова. Изоставено в социална институция, то е намразило всички „обективни причини“, защото още не се е научило да лъже. Но не престава да се надява за човешка топлинка, чертаейки своите мечти върху пясъка в градинката.
Седем персонажи от нашия живот. На финала актьорите се изправят срещу зрителите и заявяват своите страхове: „Страх ме е да не бъда забравен“. „ Страх ме е, че никога няма да мога да обичам себе си, колкото мога да обичам някои друг“. „Страх ме е от тишината на празната стая“. „Страх ме е от смъртта“… Това са нашите страхове, които не искаме да си признаем.
Заключителната поанта идва от редовете на публиката. Изненадата е професионална. Актьорът ще каже истината за живота, който живеем. Защото това на сцената не беше театър. И след цялата потискаща действителност той се обръща към нас: „Ей, хора, дайте да помечтаем малко, а! Хайде да видим какъв ще е светът след нас. След 200-300 години. Някои ще летят с балони, кройките на дрехите ще бъдат други, някой може да открие шестото чувство… И какво? Животът ще остане един и същ – труден, тежък, пълен с изненади. И щастлив. И тогава, след 200-300 години пак ще казваме: „Ох, тежко е да се живее!“ Обаче пак ще се страхуваме и ще казваме: „Не искам да умра“. Животът ще остане същият, защото никога не се е променял. Като идвах насам, видях едно изсъхнало дърво до останалите живи, разлюляни от вятъра, и си казах: „Човек дори да е умрял, пак участва в живота. Защо трябва да изпълняваме желанията на някакви первезни политици. Защо трябва да убивам, за да защитавам държавата си? Това не е театър…“
Беше 21 септември 2022 г. Путин обяви частична мобилизация на армията. На следващия ден България чества своята Независимост, а в Русия 300 000 млади мъже получиха повиквателните си за фронта… Това не е театър! И днес военните министри говорят за „театър на военните действия“ – термин, създаден от пруския генерал Карл фон Клаузевиц през 17 век. Светът не се умори да воюва, макар да бяхме забравили войната в Европа.
Ръководител на т. нар. „театрална акция“ на шуменска сцена е Васил Христов. Текстовете са на самите актьори. В момента той изпълнява длъжността експерт по маркетинг и реклама в театъра. Завършил е специалността „Филмова и телевизионна режисура“ в НАТФИЗ „Кръстьо Сарафов“. Родом е от Хасково и за първи път идва в Шумен, когато директорът Илия Виделинов го кани за длъжността.
След премиерата Васил Христов коментира: „Аз смятам, че публиката в Шумен е била доста години пренебрегвана от самия театър. Един вид почти изгонена от театралните салони, затова мотото ни тази година е да върнем обратно зрителите в храма на Мелпомена. Относно спектакъла, опитваме се да разграничим комедията от драмата, но да ги обединим в темата за самотните хора. Всеки актьор сам си писа монолога. Димитрия Милушева не е лоша майка в живота, но си избра текст за лекарка-акушерка, която дава на бебето си ракия, за да има спокойствие. Всички текстове са много лични. Това е идеята – да не е театър. Всеки от персонажите трябваше да сподели личния си страх. Тук не спазваме правилата за театър, но искаме всичко да е актуално“.
Младите шуменски театрали постигнаха своята цел – провокацията. Трябва да си отговорим на много въпроси. Защо притъпихме личната си емоционалност? Защо повече говорим за глобалните проблеми вместо за личните си чувства? Сетивата ни останаха в клавиатурата и екрана. Ние забравихме да се докосваме и не заради поредния вирус на пандемията, а защото не допускаме вируса на любовта до сърцето си, общочовешката. Самотата винаги е съществувала. Човек идва сам на този свят и сам си тръгва от него. Но дистанционното общуване е бягство от истинския живот. Всъщност, ние бягаме от себе си…
Валентина МИНЧЕВА
Снимки Валентина МИНЧЕВА
