„Изключете мобилните си телефони! Вие сте в града Аргос“ – предупреждава дикторът, който ни въвежда в античността. Напаст от досадни мухи, потискаща сцена на мрак и сенки. Първите персонажи са в съвременни костюми – Орест пристига като пътешественик със своя роб, за да търси себе си. Започва пътуване във времето. Древногръцките герои са в „деня на мъртвите“, както ни съобщава Юпитер. Стенания и писъци обявяват началото на церемонията: живите посрещат мъртвите. Акценти в драматургията са елементите на древногръцката трагедия – хорово говорене, припев с плачещ характер.
Фабулата е типична за античната трагедия. След петнадесет години в изгнание Орест се завръща в родния си град Аргос, за да открие, че майка му (Клитемнестра) и нейният любовник (Егист) са убили баща му – цар Агамемнон. Узурпаторите на трона държат народа в робство и нищета чрез страх. Електра – сестрата на Орест, е превърната в слугиня.
В началото Юпитер разказва за мълчанието на жителите – свидетели на престъплението. За наказание боговете изпращат мухите – символ на гнил морал, на възмездие, на разкаяние. „Хората в тоя мъртъв град са големи грешници“ – казва той. Електра – дъщерята на убития цар Агамемнон, пристига на ролкови кънки и пуши папироси. Майка й Климемнестра е в предизвикателен ексцентричен костюм. А модерната музиката ни подготвя за следващото действие. Героите са екзалтирани в чувствата си. Сцената в жълто е декор на изтощените за мъст герои в болното общество.

Изводът е за публиката. За две-три хилядолетия не сме променили човешките си нрави. Властта и алчността са проклятието на всяка епоха, унизителното отношение принизява всяко същество. По заповед на царя започва „церемонията на мъртвите“.
„Вие забравени, изоставени, разочаровани, вие нямате нищо освен злобата си. На крак унизени! О, велики Юпитер, мъртвите са тук“ – крещи Егист. Живите искат милост, но мъртвите нямат милост.
Електра: „Нима сте забравили радостта? Нима сте забравили щастието?“ Но мъртвите си отмъщават. Егист признава: „От 15 години държа в ръцете си страха на цял народ. Душата ми почерня. Не мога повече!“ Нещо да ви напомня за последните години на нашата демокрация? Какво по-актуално от този монолог!
Идва развръзката. Егист казва: „Изпитвам пустота. Бих дал цялото си царство, да мога да пролея поне една сълза. Юпитере, това ли е царят, от който имаше нужда Аргос?…“ Богът потвърждава „хубавата му царска лой и малките му кръвясали очички“ заедно с неговото престъпление. И тук могат да се направят асоциации с корумпирани персони в днешното ни общество. И царят, и богът крият една и съща тайна в душите си – мъчителната тайна на боговете и царете: тайната, че хората са свободни. „Свободни са, но не го знаят. Ние с теб го знаем!“ – казва Юпитер.

Досадното бръмчене на мухите не спира да тормози жителите на Аргос. В храма на Аполон Електра ще срещне еремиите – възмездието. Те са зловещи и унищожителни, привлича ги миризмата на кръв. Поданиците на Аргос са около двореца. Орест отваря широко вратите и обявява: „Аз съм вашият цар, синът на Агамемнон. Аз поемам отговорността за моето престъпление. Мои поданици, аз ви обичам! Убих заради вас“. Той им разказва своята приказка за изчезналия флейтист… Всяка победа иска саможертва.
Това е финалът. Останалото са бурните аплодисменти на публиката. Илия Виделинов беше щастлив и представи Дамян Тенев – режисьор и музикален оформител на спектакъла, Величка Джамбазова – сценограф и автор на костюмите. Поименно изреди всичките 20 актьори: Пламен Петков – новото попълнение на трупата, Стоян Радев – гост от варненския театър, Вилиана Димитрова, Кольо Стайков, Александра Михайлова, Росен Караджов, Антония Велева, Валентин Ченков, Валери Зарков, Веселин Бърборков, Джанер Якуб, Димитрия Милушева, Катрин Лалова, Кристина Константинова, Никола Орешков, Николета Велчева, Радостина Великова, Стефани Лечева, Светльо Иванов. Всички получиха сувенир, тематично свързан със спектакъла.
Можеше да има цветя от общинските и държавни институции на Шумен, защото за пръв път пиесата „Мухите“ на Жан-Пол Сартр се играе в България точно тук, в Шумен. Потвърди го Камелия Николова – професор по история на европейския театър в НАТФИЗ. Други пиеси на автора са поставени у нас преди 1990 г. след това.
Премиерата беше уважена от колеги на шуменската театрална трупа, които пристигнаха специално от Варна, Бургас, Търговище, Русе. Младите са дръзки, смели, изобретателни. Театърът ги иска, времето ги иска, защото ни предизвикват да се съпротивляваме и да бъдем свободни.
Един от тях е Дамян Тенев. Той е роден през 1987 г. в Бургас, където завършва френската гимназия. В НАТФИЗ се дипломира в две специалности – актьорско майсторство за драматичен театър и режисура в сценичните изкуства. Стартира като режисьор в театрите на Хасково, Варна, Благоевград, а по-късно в Сливен, Стара Загора, Враца. Като актьор се реализира в театрална работилница „Сфумато“- София, Хасково, Пловдив, Бургас, Ловеч, Театър 199, Народния театър в София и др. Има номинации за наградите „Икар“ и „Аскеер“, носител е на отличия за режисура. През 2018 г. става носител на наградата за режисура на Друмевите театрални празници „Нова българска драма“ в Шумен. Сега Дамян Тенев влиза много смело в шуменския театрален афиш с премиерата на „Мухите“.
Авторът Жан-Пол Сартр е философът на следвоенна Франция и Европа. В центъра на търсенията му са проблемите на съществуването /екзистенцията/. Счита, че човекът е свобода и нищо друго. Типичен буржоа по произход, Сартр ненавижда тази класа до смъртта си. Стои отстрани и наблюдава историята. Осъжда кървавото потушаване на Унгарската революция през 1956 г., съветската танкова инвазия през 1968 г., агресията на СССР в Афганистан през 1979 г. Поддръжник е на кубинската революция от 1960 г. и харесва Фидел Кастро.
Когато през 1968 г. студентите завладяват Сорбоната, вътре пускат само Сартр. Той е срещу полицейския произвол. /Колко от нашите интелектуалци защитиха арестуваните и бити младежи на жълтите павета през 2020 г. в София?/ Майските събития във Франция са първият следвоенен бунт в западния свят. Властите се опитват да арестуват Сартр, но генерал Де Гол заявява: „Не може да бъде арестуван един Волтер!“ Трийсет години след бунта на „младите лъвчета“ френското общество е недоволно от развитието на страната си. Не е ли същото и при нас след преломната 1989-та?…
Каква е истината за пиесата „Мухите“? До 1940 г. Жан-Пол Сартр е аполитичен. Тогава става военнопленник. Заради крехкото му здраве е освободен и създава пиесата, използвайки древен сюжет, но има предвид немската окупация. Иска да пише за абсолютната свобода, за свободата на французите, поробени от нацистите. Тогава Сартр става голямото събитие на литературната история, защото през следващите години спечелва читателите със своя театър и философия на свободата.

Може само да поздравим директора Илия Виделинов и режисьора Дамян Тенев, че са включили в репертоара на шуменския театър пиесата „Мухите“. Човечеството не си е взело уроците от древността до днес. То живее от война до война – семейна, национална, световна. Мъжество се иска не само в политиката, но и в изкуството, ако имаш кауза! Повече от всякога днес си задаваме въпроса: къде е свободата на българския артист? Какъв знак ни дават конфликтите в Народния театър? Не вървим ли към интелектуалната смърт на нацията?
Жан-Пол Сартр казва: „Хубаво е да владееш залата със своя текст. Мисля, че театърът все пак е доста сложно нещо…“ Ами сложно е, ако искаш да кажеш истината интелигентно и талантливо.
Сартр остава в историята като философ-екзистенциалист. Толкова е свободолюбив, че през 1968 г. отказва Нобеловата награда за литература. Не иска да бъде длъжник на никоя институция, поставяйки под въпрос собствената си независимост. И до днес помним неговото „Адът – това са другите“. Ние сме оценката на другите хора. Другите ни поставят в ситуации от раждането ни до смъртта, без да можем да направим нищо.
Шуменският театър доказа, че пиесата „Мухите“ на Сартр има непреходна стойност. В нашето деградирало общество, в което ни държат в страх и зависимости, това е вик за свобода. Да направим своя избор и да защитим общочовешките ценности за личен избор, човешко достойнство, нормален живот. Този призив е толкова истински днес, както и в древността. Може би наистина не знаем, че сме свободни…
Валентина МИНЧЕВА
Снимки Валентина МИНЧЕВА