„Войната на Микеланджело“ е тричасов спектакъл. Впечатляващ, внушителен, голям като великия майстор на Сикстинската капела във Ватикана. Постановката на Драматичен театър „Рачо Стоянов“ – Габрово е по пиесата „Сводът“ на Анна Петрова. Режисьор и художник е Петринел Гочев. Музиката е на студио „Елисей“. Художник на плаката: Гергана Змийчарова. На шуменска сцена гледахме актьорите: Димо Сава Димов, Веселина Михалкова (гост от Варненския театър), Гордан Коев, Любомира Башева, Петко Койчев, Мартин Димов, Петър Рангелов, Ванина Попова, Надежда Петкова, Валентин Петров. Този спектакъл няма как да не бъде забелязан на фестивала „Друмевите театрални празници“. Всеки човек води битки. Титаничните са за твореца, който е между земята и небето, между простосмъртното и божието.
Микеланджело е ренесансов скулптор, художник, поет, архитект – представител на Флорентинската школа. В края на ХV век води труден живот, но се чувства като от желязо. Казва: „Предчувствам, че новият век ще бъде мой. Овладях до съвършенство занаята на скулптора. Мога и да къртя мрамор в каменоломните. Този занаят научих в Карара. Скулптурата – това е човечеството, голо като камък, печално като непосилния труд и лишенията. Струва ми се, че никога не съм бил дете…“
Микеладжело бързо разбира, че е зависим от Негово светейшество, от банкерите на Флоренция, от аристократите. От него се иска да напусне компанията „от изроди“, да говори почтително, да не упорства, за да не бъде губещ. И както му казва Кардинал Ровера /Веселина Михалкова/: „Ще ти се наложи да работиш, без да спиш. Изкуство не се прави с мечтание. Затова залагай на характера си. Ти си никой. Даже не си богат! Ще се подиграват с теб. Папата ще забрави името ти!“. А после фамилиарно кардиналът ще заповядва: „Утре трябва да дойдете при светейшеството. И за да получите благословията му, трябва да сте къпан. Купете парфюм. Понамирисвате…“
Вече на 33 години, той работи за папския дворец от 1508 г. и както пише в дневника си, неговото време не е благоприятно за изкуството. „В Италия има само войни. В Рим не съществува истинска артистична среда. Изкуството не се цени високо, а художниците са лишени от опората на уважението, което имат във Флоренция. В Рим има премного деца на свещеници. В папския двор усетих, че ме преследват и заплашват съперници, че кликата на Браманте следи всяка моя стъпка… Наредих никого да не пускат при мене. Трябва да работя като животно до оскотяване. Живея като каторжник. Работя с настървение, защото това отговаря на природата ми. Имам чувството, че този град не съществува вече за мен. Всичко в него ме отегчава. Дните ми минават като на дивак… Чух, че папата казал: „Микеланджело ме плаши, с него не може да се разговаря… Той е ужасен човек… Желая му доброто“.
Трудният характер на скулптора, който е заставен да рисува стените на папския творец, много добре представи актьора Димо Савов Димов. Но нека напомним в каква конкуренция е работил Микеланджело – Леонардо да Винчи, Рафаело, Ботичели… Те посещават светски събития, носят скъпи дрехи, ухажват аристократите за разлика от него.
Микеланджело е див, непреклонен, критичен. Живее с пияните си работници, които не могат да разберат, че изкуството е самотно упражнение. Талантлив ият флорентинец често е немит, недохранен, обсебен само от творбите си. Няма ученици и не приема такива, както видяхме в пиесата. Спечеленото редовно отива за баща му и мързеливите му братя. Той отказва да се ожени, макар баща му да е настоятелен. Както него, нотариуса, води подробни бележки. Написаното е станало част от драматургията за филми и пиеси.
Ето възгледите на Микеланджело: „Чиракуването на младия човек при който и да е майстор е безсмислено. Даровитият младеж може да стане художник и без посредничеството на майстора… Аз се интересувам от човека. На Леонардо и на следовниците му охотно оставям удоволствието си да рисуват треви, планини, ручеи с цялото възможно старание… У мене има гордост, самолюбие. Не е ли това по-скоро инстинктивна амбиция, която не търпи никой на пътя си? Не произтича ли от гения в мен тази неизменна воля да работя? За всичко е виновен моят гений – той ме подтиква и аз всекичастно съм му роб. Когато говорят за мен, говорят като за товарно животно. А състоянието на очите ми все повече ме безпокои…“
Микеланджело чете Библията, но като всички ренесансови художници прави аутопсии на телата на хора и животни, за да предаде точно структурата на скелета и вътрешните органи. Фамилията Медичи обединява работата на художниците и специалистите по анатомия. Защото те плащат и искат съвършенство от творците. А Католическата църква преследва аутопсиите, защото смята, че човешкото тяло е божествена мистерия. В пиесата видяхме как Микеладжело изучава структурата на човешкото тяло – с дисекция на трупове и с любов към живите мъже и жени…
Творецът създава много скулптори за Ватикана, но Сикстинската капела е стенопис – поръчка на папа Юлий II. Как той композира? В дневника си пише: „Мисля си сега за голите тела, които изписвам в Сикстината, за тези роби, опрели нозе на каменни пиедистали, гледат зрителя отгоре или отвръщат поглед от него. Светът, който искам да изобразя в Сикстинската капела, е свят на обикновени хора. Иска ми се да свържа в единна композиция сцените на първородния грях и на изгонването от рая, които първоначално бях решил да изпиша поотделно… Мога да служа за пример на всички художници, за да преодолеят най-сетне положението си на пълна зависимост от своите „великодушни възложители“. Художникът не е бог. Той обаче има свое величие, което трябва да бъде уважавано от папи, князе, управници… Моята живопис е съвременна, както е съвременен човекът, живеещ с проблемите на своето време. Интересува ме човекът в неговата съкровена същност“.
Актьорите показаха страст – истинска плът и дух на Ренесанса. Пластични, изобретателни, цветни в този църковен мрак от несвободни… Сценографията представи автентичния свят на Медичите, слуги, папи и кардинали. Но „бърлогата във Ватикана“, както сам Микеланджело нарича своя дом, е мрачна като страданието, което носи. Много са стихиите в него и само с четка и длето може да ги укроти. Той е дълголетник, който в късна възраст се оплаква: „Рамената и бедрата ми не са вече прави. Главата ми е извита назад, а шията ми е издадена напред. Лицето ми е като на стар фавн. Очите ми са хлътнали. Ръцете ми са само кости – ръце на каменар. Приличам да безумен, обзет от халюцинации“.
През април 1536 г. Микеланджело, придружен от слугата си Урбино и от един мазач, се качва на скелето на Сикстинската капела. Там са гърненцата с боите, съдчетата с вода, картоните с нарисуваните тела и всичко останало, необходимо за изписването на стената, подготвено от предния ден. Художникът споделя: „Виждам, че не работя така упорито, както когато рисувах свода. Вече нямам същите сили както преди трийсет години. Ще се наложи сега да рисувам бавно, на промеждутъци. Освен това почти ме е напуснал онзи жар, онази жажда за работа… На стената на Сикстинската капела, в нозете на Христос и праведниците гъмжи от възкръснали грешници, от ангели, у които не е останало нищо ангелско. След известно време ще се появят и демоните, както и неизлезлите още от гробовете си. Тогава фреската ще бъде завършена. Завършвам творба, която ще бъде химн на страданието“.
Обществото упреква Микеланджело, че предпочита да общува с литератори вместо с художници. Но само с тях той води разговори с удоволствие. По-рано причина са били завистта и съперничеството на художниците, а сега безразличието им към съдбата на родната му Флоренция.
На 70-годишна възраст той завършва работата си в Сикстинската капела в пълна изнемога. Папа Павел III го принуждава да поеме нова поръчка. Художникът заболява тежко. С помощта на приятели се възстановява за няколко медеца. В дневника си пише: „Днес, 20 март 1546 година, бях обявен за почетен гражданин на Рим. Церемонията се състоя на Капитолия. Присъстваха всички мои приятели и последователи, много представители на римската аристокрация и чуждестранни посланици. Особено приятно ми беше присъствието на френския посланик. По време на церемонията получих грамота и бях отрупан с поздравления и сърадвания от вечните усърдни досадници, които никога не липсват в такива случаи“.
В папския двор са нетърпеливи. Пратеници на Ватикана идват да ревизират стенописите му, а той крещи в изтощение. Изповедта му кънти от сцената: „Изкуството е всекидневно упражняване на свободата. Никой не може да издържи мъките на тези четири години. На тези 539 кв. м и 48 см има 343 фигури. За всяка от тях съм направил по 10 ескиза! На кого да съм благодарен? На папата? Скопихте таланта ми и ме направихте просяк. Просяк на изкуството, на скулптурата. Аз не съм живописец. Мразя, когато идвате в моя дом“.
Сводът е вече изрисуван, но кардинал Ровера е на смъртен одър. Той признава на Микеладжело: „Папата се бои от теб, но аз те харесвам. Парадокс! Ти си нечовешки талантлив. Никой не е господар на таланта си. Бог решава какво ще прави с нас. Преди да умра, искам да видя Божествения свод на скулптура Буонароти. Ти си развалина, но идват нови поръчки…“
Камбанен звън – кончина и начало. По бялата стена за новите фрески се стичат две цветни реки – синьо и червено. Таванът на капелата е готов, но войната на Микеладжело не свършва. Ще рисува „Страшният съд“ между 1535 г. и 1541 г. – върхът на неговото творчеството.
Неприятното бръмчене в ушите на Микеланджело продължава през 1563 г. Това го подлудява. Ръката отказва да му служи и той диктува на племенника си Леонардо. Забелязва, че къщата му е под наблюдение. Вероятно се опасяват, че ако умре, може да бъде извършен грабеж. Папата и Тосканският херцог се интересуват от рисунките му. Художникът умира на 18 февруари 1564 г., малко преди да навърши 88 години.
Войната на Микеланджело Буонароти свършва. Той е при Бога. Остават гениалните му творби.
Ярка, модерна постановка със силни изразни средства е направил колективът на Габровския театър. Не можем да отминем оригиналната музика – синкретизъм от католическа меса с трагични акценти и обработен български фолклор. Актьорите използваха всички сценични пространства, дори пътеката пред авансцената. Постановка с мащаб!
Биографите наричат Микеладжело „Лудият“. Нормални хора не могат да правят такова велико изкуство, съизмеримо само с Божественото. И в бъдеще драматурзите ще бъдат вдъхновени от него, защото войните на талантливите творци продължават и днес.
Валентина МИНЧЕВА
Снимки Валентина МИНЧЕВА
