Втората концертна вечер на Младежкия фестивал „Деца на джаза“ беше посветена на Панчо Владигеров и Милчо Левиев. В зала „Проф. Венета Вичева“ на община Шумен пристигнаха внуците на нашия именит съгражданин – Екатерина, Константин и Александър Владигерови. Филм показа неизвестни досега снимки и документи за големия български композитор. Водещият Светослав Николов – инициатор на фестивала и програмен директор на Радио Джаз FM, акцентира на любопитни биографични моменти. Например, в писмо до Панчо Владигеров поетът Лилиев през 1934 г. се възторгва от неговото училище в Шумен.
На рояла свириха на четири ръце Екатерина и Константин, а с тромпета беше Александър. И тази модерна творба е с елементи на български фолклор. От своя дядо Екатерина Владигерова е запазила възможността да музицира. Тя сподели: „Това е професия, не можем да правим нещо различно. Разбира се, в друго размерче, но желанието ни е да подарим нещо чрез музика“.
Брат й Константин Владигеров допълни: „Нашето дело е отговорност да поддържаме линията като негови внуци. Ние самите се учим още от музиката на дядо ни. Като студенти поехме към джаз музиката. Панчо Владигеров създава една от първите български пиеси фокстрот през 1925 г. Продължаваме неговия път“. Александър Владигеров се присъедини с думите: „Отново сме с нашата прекрасна публика в Шумен. Това е ген, музиката е на първо място!“. Тримата издават албум, посветен на дядо си Панчо Владигеров и баща им Александър Владигеров, който по-късно зрителите можаха да си купят, придружен с автограф.
Показан беше запис от документален преглед през 1982 г., в който Милчо Левиев разказва спомени за своя преподавател Панчо Владигеров в консерваторията. Професорът обичал модерната класическа музика и е бил „велик импровизатор“. В продължение на пет години уроците по композиция били индивидуални, но се провеждали в присъствието на всички студенти от майсторския клас. „Той правеше майтапи. Ние не искахме да изпускаме този театър. У нас всички музиканти говорят през диригента. Къде в Европа ще ти позволят това? Синът му Сашо Владигеров си отиде по тази причина, поради липсата на дисциплина и уважение…“ – обобщава Милчо Левиев.
Васил Казанджиев също си спомня уроците по композиция на Панчо Владигеров, демонстрирал с гума как се коригират грешки. Показвал как са работили Хайнд, Моцарт, Бетовен, за да овладеят младите български композитори занаята.
Другите документални кадри бяха от декември 1969 г., когато е 70-годишният юбилей на народния артист Панчо Владигеров. Той е първият български носител на Хердеровата награда на Виенския университет. На тържественото честване му връчват орден „Георги Димитров“.
Трио „Владигерови“ започнаха програмата си с фокстрот от Панчо Владигеров, написан през 1925 г. в Берлин, който се счита за първата българска джазова композиция. Гостите продължиха с „Песен на шута“ за пиесата на „Дванайста нощ“ от Шекспир, изпълнявана и при други техни гостувания в нашия град. Дядо им създава творбата преди сто години в Берлин за „Дойче театър“ за постановка на Макс Райнхард. По-късно е аранжирана от Милчо Левиев. Текста рецитира Константин. Позната ни беше и композицията от диска „Магия“, създадена по време на ковид пандемията, с текстове на Райнер Мария Рилке. В случая „Сонет за Орфей“ беше прочетен от Екатерина, а на микрофона не само свири, но и пя Александър. Давайки знак, той приобщи зрителите, като включи и перкусии.
Триото ни върна във Виена през 2011 г., когато внуците записват албум по повод мила снимка от албума на фамилията. Нежните романтични звуци напомняха за детство и носталгия към родния дом. Развълнувана, Екатерина сподели с нас, че думите на Милчо Левиев за баща й Александър много са я трогнали. Тя за първи път вижда документалните кадри и каза: „Много ме заболя, защото макар и дете, бях свидетел колко много му костваше да работи с филхармониците в София на високо музикантско ниво. Искаше да направи по най-автентичния начин цялостното творчество на баща си Панчо. На 59 години татко ни напусна. Музикантите са много раними хора. Много дават. Истинските музиканти никога не се пестят. Понякога много бързичко угасва тяхната светлинка“.
Следващата си композиция триото посвети на Марио Станчев, който преди два дни трябваше да навърши 75 години и да гостува в Шумен, родния град на баща му. Но на 14 юли т. г. дойде тъжната новина за неговата кончина от Франция, в която емигрира през 1980 г. Екатерина разказа: „Спомням си го като младо момче. Пример за елегантност на пианото и поведението, гигант в джаза, гордост за България. Васил Пармаков е роден на днешния ден, също раним човек. Светла им памет и на двамата! Следващото изпълнение беше пиеса от Марио Станчев, която Косьо адаптира и нарече „За Марио“. Но нека си помислим за всички хора, които са в Ангелския джаз бенд! И колко много са ни дали. Едно от най-хубавите неща да си музикант е невероятните хора, които срещаш в живота си. Те ни дават кураж…“
Екатерина седна и засвири на своя електронен инструмент мелодика. След нея Константин обяви, че „малко ще отпуснем настроението след тази почит към големите в джаза“. Идваше ред на две пиеси от кубинеца Пакито Д“Ривера. На петолинието стана горещо. В ритъма на салса тромпетистът Константин направи бързи стъпки, които бяха начало към импровизациите му в стил латино, помогнаха и допълнителните звукови ефекти.
Популярното „Стакато“ на дядо Панчо внуците му изпълниха със свой аранжимент. Неравноделните ритми ни върнаха на Балканите. Фолклорната тема продължи с български, румънски, еврейски препратки. Константин сложи на главата си импровизирана еврейска капа. Така ни напомни, че майката на Панчо Владигеров е еврейка, тяхната баба, е Елиза Пастернак. Кръвта вода не става. Тук джазовата импровизация беше в стихията си с тромпет, кларинет, пиано. Музикантите загряха залата и с танцови стъпки. Бурни аплодисменти! Публиката стана на крака. Всички бяхме в джаза. Чуваха се „браво“ и „още“.
За сюрприз на раздяла триото изпълни песента на страшния вълк от детския мюзикъл „Червената шапчица“ на Александър Владигеров, техния баща. Музикантите пяха и рецитираха, върнаха ни детството, пресъздавайки героите на популярната приказка.
Следващият гост беше Красимир Милетков, композитор на детски песни, със специално участие в програмата на фестивала. Той подари на Шумен стихотворение за Панчо Владигеров, написано след посещение на къщата-музей на любимия маестро: „На петолинието в плитката река поставих камъчета – ноти. В тях тишината се препъна, събуди се с усмивка и запя“. А на рояла композиторът изпълни клавирната пиеса „Боряно, Борянке“ в модерен аранжимент.
И ето, че на сцената са вече проф. Владимир Радулов – вокал и пиано, и Венцислав Благоев – тромпет. Това беше „черешката на тортата“ за вечерния концерт на фестивала. Проф. Радулов – един от доайените на българския джаз, се обърна към публиката: „Когато човек идва в Шумен, трябва да бъде респектиран, защото той е голям културен център. Възразявам срещу понятието провинция. Панчо Владигеров е епоха в българската музика! Той е не само най-големият български композитор, но той възпитаваше българската нация и продължава да я възпитава. А тя има нужда и сега от възпитаване! Важното е, че Патриархът на нашата класика разкрива българската идентичност. Той е най-големият посланик на българската култура. Както Барток, Равел, Стравински нашият Владигеров протяга ръка към джаза и пише фокстрот с български елементи“.
Професорът говори за произхода и характеристиката на джаза, кратка лектория, илюстрирана с музика. Първото нещо, което Васко да Гама вижда на бреговете на Западна Африка, е ритмиката на местните негри. През 1619 г. отплава първият кораб с 13 роби, продадени в Америка /САЩ/. Така за 250 години става културна интеграция и се създава нова афро-американска музикална култура. Тя дава на човечеството две неща – попмузиката и джаза. В същото време индианците са изгонени от своите територии. От Африка идва ритмиката, а европейската музика пристига чрез колонизаторите, богата, но бедна като ритмика. Тогава се раждат стиловете блус, госпъл, спиричуъл, рагтайм, както и суингът – направил милионери много музиканти през миналия век. Двамата джазмени ни демонстрираха всеки от видовете, както и чувството за суинг. Джазът е африканска музика, повлияна от европейски елементи, а попмузиката е европейска музика, повлияна от африкански елементи.
Проф. Радулов подчерта: „Джазът е свобода, джазът е нестандартност, в джаза има уважение и демократизъм! Затова диктаторите винаги са преследвали джаза. През 1934 г. Сталин го определя като „музика на империализма и духовната нищета“, а Гьобелс се провиква: „Джазът е мъртъв! Да живее германската музика!“ През същата 1934 г. се основава първият джаз-клуб в София. При социализма у нас се свиреше джаз, гостуваха американски оркестри, но в началото на новия строй след 1950 година се преследваше. Панчо Владигеров е написал първата джазова пиеса и винаги е защитавал българските джазмени! В Китай джазът е разрешен през 1988 година“.
След много музикални илюстрации с Венци Благоев, проф. Радулов покани внуците на Владигеров, за да изпълнят заедно пиеса на Гершуин, която свириха по примера на нюорлеанските музиканти. Толкова големи професионалисти на шуменска сцена! Публиката полудя. Проф. Радулов представи на шуменци автобиографичната си книга „Моите два паралелни свята“ – съдбата му между науката, джаза и затворения живот в специалното училище за незрящи, интегрирането му в обществото като музикант. Той много се развълнува, почти разплака, но призна на микрофона, че е щастлив от срещата с колеги и публика в Шумен.
Концертът завърши с непоказвани филмови кадри с виртуоза Милчо Левиев. Тук бяха и снимките на фотографа Стефан Марков, който излезе на сцената, за да сподели подробности за архива, който за първи път се представя в България.
Емоциите на публиката бяха големи. Тръгнахме си удовлетворени и си казахме: „Наистина е време за джаз, за свободен избор, за промени…“
Валентина МИНЧЕВА
Снимки Валентина МИНЧЕВА