От Освобождението досега България е преживяла осем бежански вълни, от които три са на чужденци /арменци, руски белогвардейци, сирийци/. Романът „Рана” на Захари Карабашлиев е за страданията и жертвите на войните от началото на ХХ век. Когато днешните политици вземат стратегически решения за съдбата на родината ни, да прочетат тази книга – плач и мъка за отечеството е всеки ред. Балканите кървят от имперски амбиции векове наред… С тоя роман ние отдадохме почит не с минута мълчание пред подвига на храбрите войни от окопите и измъчените им жени и деца, бежанци от Беломорска Тракия. С този роман бяхме два часа с величието на българския дух в регионалната библиотека „Стилиян Чилингиров”. На 22 януари 2024 г. над сто души изпълниха фоайето на втория етаж, някои бяха прави, други останаха на стълбището, за да бъдат с любимия си автор. Защото този талантлив писател е наше момче, възпитаник на шуменската Алма Матер.
През 2021 г. Захари Карабашлиев стана „Доктор хонорис кауза” на ШУ „Епископ Константин Преславски”. Роден е във Варна. През 1997 г. заминава за САЩ, където учи художествена фотография в Щатския университет на Охайо и филмови продуцентски курсове в Лос Анжелис. През 2014 г. се връща у нас и става главен редактор на издателство „Сиела”. Пише проза и драматургия. Първият му роман „18 процента сиво” е бестселър, награден от „Хеликон”, 32 пъти преиздаван, превеждан в САЩ и Европа. През 2017 г. книгата „Хавра” е обявен за „Роман на годината” от фондация „13 века България”. Романът „Опашката” през 2021 г. получава същата награда, но и наградата за проза на „Портал Култура”. За пиесата „Неделя вечер” е отличен с „Аскеер”. Пиесата „Лисабон” има премиера в Ню Йорк през 2014 г. Той е учредител е на литературния фестивал „Варна Лит” през 2017 г. Разказът му „Разсейки” през 2018 г. е включен в престижната американска антология за най-добра европейска проза.
На 22 януари 2024 г. Захари Карабашлиев стана „Писател на годината”, награда на Столична библиотека-София, най-голямата публична библиотека в България. А това е наградата на читателите, защото е най-четената книга там.
Проф. Страшимир Цанов от Шуменския университет го представи на публиката. Както други критици, той също смята, че „Рана” е най-добрият роман на Захари Карабашлиев. Преподавателят каза: „Накратко това е разказ за млад офицер, ранен на добруджанския фронт, който успява да спаси живота на 4-годишно момиченце. Чрез спомените на главния герой Сава Сотиров художествено е изобразена довоенна България и България по време на войните за национално освобождение. Романът е и исторически, защото достоверно предава школата на запасните подпоручици на легендарния подполковник Борис Дрангов. Героят се връща към детството си на село, студентството и любовта си в София. Битието на българската интелигенция представя социално-психологическата среда у нас през второто десетилетие на 20 век, която ражда духа на времето, героиката на Дойран, Добрич, Тутракан… Героично време. Главният герой Сава Борисов и неговата любима Елиза са изключително убедителни плътни образи. Такива са второстепенните образи – символи на самоотвержествеността тогава. Личните съдби на героите в „Рана” се самопроникват със съдбата на народа. Те са екзистенциална проекция върху историчността, която имат като характери. Това придава изключителна дълбочина на повествованието. „Рана” е диалогичен роман с документалното и функционалното, българската и румънската гледна точка за войната. Детският поглед за войната, света и живота на малката Ленка е заедно с този на възрастния Сава. Интертекстовете са истинско предизвикателство за един изследовател, защото са естествени. Така „Рана” разширява своя смисъл като художествено произведение. Романът започва с плача на пророк Йеремия, следват цитати от Ницше, както и на офицерите Борис Дрангов и Михаил Димитров. Има документи, писма, фолклорни творби. Раняването на главния герой Сава Сотиров има отправка към раняването на княз Андрей Болконски на Лев Толстой. Има изречение, което събира цитат от разказа „По жицата” на Йовков и „Обесването на Васил Левски” от Ботев. В края на романа има великолепно кодиране на 12-ти стих от 13-та глава от Първо послание до коринтяните на Свети Апостол Павел. Има асоциации, които представят антагонистичността между мира и войната. Отпращат съзнанието от пукането на оръдията към пукането на царевицата. Погледът на Сава, вперен в чучулига, води към мелодията на Джордже Енеску. „Рана” е роман и за паметта, заличена по време на капитализма. Възкресява спомените за 1912-1918 година. В разсъжденията на войводата Димитър Маджаров през 1913 г. паметта е национално защитена. Величието на българското участие в Първата световна война и величието на националния герой Сава Сотиров се равнява на любовта на човека към всички и всичко! Земята да остане за живите, но за паметта няма мъртви”.
Захари Карабашлиев се трогна видимо от своя някогашен преподавател по литературознание. Да, това беше „топъл прочит” на романа. Той благодари на Даниела Цочева от „Варна Лит”, която беше пристигнала с книгите на автора. Фестивалът свързва литературата с училището. Само през последната година са организирани 80 срещи на български и чуждестранни писатели с ученици в учебните часове. Авторът каза: „Литературата да не остава самотно занимание на автори в София, децата да се окуражат, че и те могат да пишат като тях. Аз учих във варненската Шеста гимназия, в която постъпваха тези, които не ги приемаха да учат другаде. Кандидатствах в Техникума по корабостроене и корабоплаване с идеята във втори-трети курс да отида на плаване в Италия, да скоча от кораба и да остана там. Слава богу, не ме приеха и постъпих в Шеста гимназия, която нече не съществува”.
Гостът благодари на всички, пристигнали в януарския студ заради него. Между тях бяха майка му Дима, леля му Стефка, братовчеди с децата си от Варна. Публиката бурно ги аплодира. Шумен беше 15-ят град, който посрещна автора на „Рана”. Преди въпросите той помоли тези, които са чели романа, да не издават края му. На представянето на книгата в София президентът Петър Стоянов започнал на разказва финала пред 400 души! Захари Карабашлиев веднага го спрял. А президентът искал да покаже, че е подготвен – чел романа.
Проф. Дечка Чавдарова сподели: „Когато четох „Рана”, аз повече чувствах, преживявах. Паметта – лична и национална, е нещо много важно! Не мога да намеря баланса между нея и нуждата да изтласкаш страданието. Романът „Рана” пресича границата на литературата и върви към научното изследване. Весела Ляхова написа романа „Бежанци”. Бих попитала: как Захари Карабашлиев вижда диалога с тая писателка?”
Той отговори: „Габор Мате – философ, психоаналитик, се занимава с травмите. Той е едно от ония еврейски деца, което през 1944 година, малко преди нацистите да напуснат Унгария, майка му го дава на християнска майка. Дълги години не знае кой е. Сега живее в Канада. Като учен намира връзка между физиологическата болест с травма от миналото. Твърди, че травмата се предава през поколение. Научих това, след като написах романа. Борис Дрангов казва: „Скрита рана не зараства”. Когато лекуваме раните си, ние лекуваме психиката си. Не намерих време да дочета книгата на Весела Ляхова, но се запознах с нея. Понякога така се случва…”
Грета Стоянова от Варна, състудентка на автора, каза, че за нея „Рана” е една от най-кинематографичните книги, които е чела. Добре е да я видим на екран. Тя попита: „Какво ти даде и какво ти отне книгата, когато я писа?”
Захари Карабашлиев отговори: „Четях писмата, мемоарите, дневниците от времето на Първата световна война, Балканската и Междусъюзническата войни. Едно убито момче е на 19, а друго -на 20 години. И страшно много загинали жени! Та те никога няма да имат лукса на това време, което на мен е дадено! Тази книга ми даде с по-свежи очи да погледна децата си. Фактът, че днес ни е топло, че имаме обувки и навън не гърмят оръдия, ми даде признателността, че живеем в мирно време, даже скучно! Книгата ми отне да имам повече време за семейството”.
А каква е гледната точка на военните, дойде въпрос от публиката. Авторът разказа: „Бях във Военната академия, където министърът на отбраната ми връчи орден „150 години от смъртта на Левски”. Той е припознал романа не като военно четиво, а за това, че всеки от нас има предци, участвали във войните, бежанци от Беломорска Тракия, Одринска Тракия, Македония. Впечатли ме един много енергичен, готин генерал-майор Тодор Дочев, с дълъг мустак, конкурира Раковски. /Родом от Нови пазар – подсказа публиката/. Така ли? Значи земляк. Неговият прадядо е загинал в Тутракан. Генералът е имал друга фамилия. Моята фамилия беше Захариев до трети курс в гимназията. Паметта минава през фамилното име. Не бях влизал в казарма от времето, когато служих в Търговище. А генерал Дочев ме впечатли с отношението си към сградата и състава на Военната академия. В Първата световна война е имало поделение с войници на велосипеди. Те са първите, които влизат в добруджанския фронт – кавалерия с велосипеди! И са били в Крумово – селото на баща ми между Добрич и Варна. Как не са им се спукали гумите в трънаците? Генерал Дочев обясни, че тези войници са били със собствени велосипеди, а гумите им били по-особени. Те не нападали врага с велосипедите. Движили се с тях до фронта, а после се сражавали…”
Николай Калев подсказа на автора, че край Тутракан има две села с имената Шуменци и Варненци, където Осми пехотен приморски полк от Варна и 19-ти пехотен шуменски полк удържат битката за 2-3 дни. Това много учуди Захари Карабашлиев.
Проф. Младен Енчев чел романа в контекста на възрастния и детето, в който вижда изключителните му качества. Той е впечатлен от образа на детството, което е универсално, но всеки може да разпознае собственото. „За мен книгата е за отговорността на възрастния към детето. В мен се сблъскаха военните ценности на Борис Дрангов с тези от личния свят на сирачето” – обобщи той.
Относно тенденциите в днешната литература, Захари Карабашлиев коментира: „От десет години съм в България. Нашият читател иска да чете българска литература. Това ни приближава към световната литература, защото всяка нация чете най-вече собствените си автори. В американските книжарници 97,5 процента от всички книги са на англоезични автори, най-вече американски. С нашите книги в литературата ние вървим към себе си”.
Проф. Христомир Христов направи разговора с автора цветен и емоционален. С него писателят се запознава в автосервиз в Сан Диего, САЩ, където нашият световен учен от Шуменския университет работел. Физикохимикът разказа: „Заро беше носител на духовното. Имаше червена кола. Той е много разностранна личност. Не се огъна пред нищо. Ходеше по пейките, шадраваните и си пишеше „18 процента сиво”. И в същото време издържаше семейството си. Помоли ме да напиша предговора на книгата. Когато му връчваха наградата „Аскеер”, прочетоха моето резюме, което му изпратих от Франция. Заро, сега ми е мъчно за нас, защото ние често се събирахме. Третият беше Стефчо Командарев, който ни донесе филма „Светът е голям и спасение дебне от всякъде”. Легнахме на мокета трийсет човека и гледахме филма за българските емигранти. Ето съдбата на българчетата в Сан Диего. Гледахме и плакахме като деца…”
Мемори-историите на нашите „немили-недраги” слушахме със смях и любопитство. В диалога се включи 14-годишният Виктор Христов, който предизвика аплодисментите на публиката.
„Моите прабаба и прадядо са бежанци от Беломорска Тракия. Време е да дойдете във Варна, защото дъщеря ми, се учудва, че има живи писатели” – призова Мариана Ангелова, учителка от френската гимназия във Варна. Още спомени за бежанци от различни краища на България чухме. И тук Захари Карабашлиев вметна: „Ние говорим за ужасите на фронта, за армията от 870 000 души, но колко рядко се говори за ужаса, през който минават българските жени! Жените са на нивите с децата и воловете. Разговорът, който „Рана” отваря, е по-голям от този, който аз мога да понеса. Военно-историческият музей ми предложи да оглавя хъб, където да се изпращат спомени и документи на фамилиите за войните. Не е честно да забравяме историите на загиналите”.
След разговора в библиотеката писателят дълго раздава автографи, а читателите си пожелаха мъдрост на управленците, за да не удави отново България в кръв.
Валентина МИНЧЕВА
Снимки Валентина МИНЧЕВА
