Теди /Стефан/ Москов е роден през 1960 г. в София. Син е на Рада Москова – поетеса, детска писателка, драматург и сценарист /лекар по образование/ и на д-р Стефан Москов – фониатър /медицински специалист за гласа/ в операта. Брат на неговия дядо е социалдемократът Атанас Москов, който лежи дълго време в комунистическите концлагери.
През 1985 г. Теди Москов завършва куклена режисура във ВИТИЗ при режисьорката Юлия Огнянова, специализира драматична в „Академия Дарте Драматика“ в Рим през 1992 г. Основател е и режисьор на театър „Ла Страда”. Между 1993 и 1996 г. снима 9 епизода от телевизионното шоу „Улицата“, отличено със „Златна роза на критиката“ в Монтрьо през 1996 г.
През 1995 г. започва да поставя пиеси в немски театри, като някои от пиесите са: „Сирано дьо Бержерак“ в Хамбург, „Спящата красавица“ в Щутгарт, „Кралят-елен“ в Дармщат. През 2002 г. снима игралния филм „Рапсодия в бяло“, а през 2006 г. – документалния „Преводачката на черно-бели филми“. През 2009 г. поставя „Хубавото лошо време“ по „Бурята“ на Шекспир в Драматичния театър в Пловдив.
През март 2010 г. започва репетиции на „Сирано дьо Бержерак“ в Народния театър „Иван Вазов“. На 11 ноември 2010 г. в театър „Сълза и смях“ е премиерата на спектакъла на Държавен куклен театър във Варна „Възгледите на един пън“. През 2010 г. в Деня на народните будители е отличен с наградата „Златен век“. Женен за актрисата Мая Новоселска.
В Шумен беше премиерата на „Дабъ дешил ине” /”Да бъдеш или не”/, на която Теди Москов е автор и режисьор, поставена за първи път в България. След спектакъла разговаряхме с него.
-Г-н Москов, Вие сте завършили специалността куклена режисура във ВИТИЗ, сега НАТФИЗ. Това под влияние на майка Ви Рада Москова ли стана, която твори за деца?
-Доста по-сложно беше в ония комунистически години. Аз съм от такова семейство, че през 1981 г. нямаше да ме приемат нито за драматична режисура, нито за кинорежисура. Второ, за мен въображението няма жанрови граници и видове. Попаднах в невероятен клас, в който бяхме с Мая Новоселска и Кръстьо Лафазанов като актьори, с Лео Капон, режисьор. Случихме на невероятен учител – Юлия Огнянова. По актьорско майсторство ни преподаваше Ицко Финци, който няма как да го поканят да преподава в другите класове. Това ми даде шанс да се впусна в друг свят. Аз съм кандидатствал преди това анимационно кино. Рисувам добре. След това завърших кино и телевизионна режисура при Георги Дюлгеров и Христо Христов.
–След 1990 г. дипломираните куклена режисура и куклено майсторство направиха бум в телевизионното шоу, политическата сатира.
-„Улицата” беше една абсурдна духовна метафора.
-Това беше новата вълна, която осмива действителността. А властта се страхува от сатирата, нали?
– През 1988 г. направих в театъра в Смолян политическа клоунада по Хофман. Става въпрос за един урод. Една фея му помага да се възприема красив и положителен. Всъщност, това беше властта в България.
–С куклите повече ли се казва на публиката?
-Всеки път е различно. В театъра вече се смесват кукли и актьори, а в „Майстора и Маргарита” включих и кино.
-За пиесата „Да бъдеш или не”, която пишете и поставяте за първи път у нас на шуменска сцена, сте поканен от директора Илия Виделинов. Как си подбрахте актьорите за спектакъла?
-Знаех, че Мая ще играе Осип Ставалин – диктатор на Съ Съ Съ Ръ, артистката Чая Старогръцка и младшата нацистка Зигхайлоте, а Евгени Будинов ще бъде в ролята на Адолф Хитлер, преименуван на Адолф Кихлер – диктатор на Гръммания, за да не се появят зложелатели, които да кажат, че това е пропаганда на хитлеризма. За останалите роли направих кастинг. Това е тъпа дума, по-скоро прослушване, подбор.
-Фашизмът възниква в Италия, а в Германия идеологията ескалира и взема много жертви. Вие сте работили и в двете държави като драматург. Ако тази нова Ваша пиеса се играе пред италианци или германци, как ще се възприеме?
-Не знам. Те вече доста са скъсали с това минало, макар че има неофашистки организации в много държави. Тук историческият факт е, че Сталин и Хитлер заедно нападат Полша. Втората световна война започва от там. Започват да се карат за Краков – чий да бъде, немски или руски. Когато аз бях млад, тези неща не се учиха. Сега поне ги има в интернет. После генерал Суворов от КГБ разказва, че Сталин е искал да изтощи Хитлер, като го накара да владее Европа, а той, Сталин, като освободител да влезе там.
-Пиесата Ви е много богата, жива като текст, защото има народопсихология, фолклор, политически факти. Дори не сте спестили такива подробности за Хитлер, че е бил художник и с един тестис, медицински доказано с документи. Всичко е направено комично.
-През хумора. Това се пее в една американска песен за Хитлер и Гьоринг.
-По време на пандемията написахте пиесата „Шекспирин”. Тук ни връщате пет века назад, за да тълкувате новата история.
-Не, аз ползвам филма на Ернст Любич „Да бъдеш или не”, удивителна комедия. И вместо това заглавие, което ни връща към „Шекспирин”, го направих „Дабъ дешил ине” – свободно тълкуване на фразата, игрословица.
– Към края на спектакъла виждаме как Хитлер си яде салатата от тоалетната чиния. Но финалът е молитвата на актьорите.
-Това с тоалетната чиния е гег.
-Молитвата прозвуча вълнуващо, но тихо.
-Не се чу текстът, защото пуснаха музиката по-силно.
-Сега у нас е политически батак. Има ли ситуации през последните години, които да Ви провокират да направите политическа сатира?
-Не искам да се занимавам с хора, които се ругаят един друг в парламента с гаменски език. Те не са ми любопитни.
-Светът е тотално полудял при тия две войни в Украйна и Близкия Изток. Не се е уморил да воюва.
-Агресията си е вътре в човека. Екстремизъм. Търси се някаква причина, за да се обяви война.
-Имахте пиеса „Недоразбраната цивилизация”, за която ползвате автори като Захари Стоянов, Елин Пелин и др. Намираме спасение в класиците, за да покажем днешната действителност?
-Грамотните хора намират спасение в тях. Неграмотните не ги знаят.
-В пиесата Ви „Дабъ дешил ине” се споменава Шумен.
-Това е закачка с публиката. Мая го предложи.
-Заглавията на Вашите пиеси от последните години са: „Банкови кризи и наказания”, „Станете, за да легна”, „Тъпи ентусиасти”, „Редки тъпанари”. Пълна илюстрация на днешното време.
-Аз съм ги търсил тия заглавия.
-Има ли нещо, което Ви вълнува и обмисляте като тема.
-Не ме мързи, но нямам сили. Направих пет спектакъла един след друг. Имах и студенти, с които репетирах. Изтощен съм.
-Вие сте един от отхвърлените драматурзи в Народния театър.
-Не, аз сам напуснах. След като махнаха Сашо Морфов, аз призовах колеги да не работят там. Мен ме махна предишният директор Мариус Донкин. Той ми спря представлението „Каквато ти ме искаш” от Пирандело, въпреки че имаше продадени билети за два месеца напред!
-С какъв аргумент?
-Не можел да си го вмести в репертоара. Тези, които искат да се отърват от някой, търсят формални аргументи.
-Какво Ви държи творчески жив?
-Нагласата ми, винаги ми идват някакви идеи. Понякога се събуждам и си ги записвам в телефона вместо на тефтерче, както беше преди.
–От много години работите с композитора Антони Дончев, който е любимец и на музикалната публика в Шумен.
-С него се познаваме от деца. Баща му е приятел на моя баща.
-С Шумен свикнахте ли?
-Да, за два месеца. Работил съм в Хасково, Стара Загора, Русе, Варна… За мен е много по-лесно в провинцията, защото не работя с мега звезди, които казват: ”Днес мога за 40 минути да дойда за репетиция, защото имам снимки с Мел Гибсън”. Криворазбрана звездомания.
-Късата или дългата клечка изтеглихте като творец в нашето интересно време на демократичен преход?
-Изтеглих дългата клечка, защото моят син ми завижда за ограниченията, които сме преодолявали преди 1990 г. Имали сме провокация. Томас Ман е казал : „Свободата е безразличие”. А според други, познанието е скука.
Разговора води
Валентина МИНЧЕВА