Проф. Петър Стоянович представи мемоарната си книга „Несвършващо време”, часове след като бе удостоен с почетното отличие Doctor honoris causa на Шуменския университет „Епископ Константин Преславски“, решение на Академичния съвет от 21 юли 2023 г. Той беше преподавател в катедра „Журналистика и масови комуникации” в периода 2015-2021 година. След среща с читатели в София, Бургас и Търговище авторът гостува в регионална библиотека „Стилиян Чилингиров”, чиято зала беше запълнена до краен предел, та даже имаше и правостоящи.
В същата тази зала, в която на 5 юни 2017 г. представи кулинарната си книга „Истории в рецепти”. На корицата й беше визитката му: „Журналист, доцент по история, доктор по философия, кучкар, преподавател, /рибо/ловец, гъбар, политик, министър…” На 22 ноември 2018 г. пак тук се състоя публичната академична лекция на доктора на историческите науки Петър Стоянович на тема: „Централна Европа като империя, буфер и общност. Нейните естествени връзки с България и задължения към общото ни историческо и духовно наследство”. Шуменската общественост беше избрана за публика на хабилитационния му труд, с който гостът придоби академичната титла професор.
С присъщото си чувство за хумор гостът сподели, че за първи път в живота си е носил тога при връчването на почетното отличие в нашия университет. И добави: „Много хубаво семейно тържество направиха моите колеги и бивши работодатели”. Презентацията на мемоарите си аргументира така: „Представянето на книга е като моноспектакъл. Нещо между пълното раздаване на Мариус Куркински и нещо патетично като Захари Бахаров. Спомените в книгата са завършени през 2005 година. Тя приключва с факта на моето дипломиране. Първата част е за предците ми. Аз отраснах в една изключително щурава къща. От една страна – възрожденска и патриархална, от друга страна – артистична и освободена, когато ползвахме „благините на социализма”. Бяхме три поколения само на един етаж от старата фамилна къща. Малко като животни в зоопарк. Живеехме общо четири поколения. Първото, несъществуващото поколение, беше с белези на полумузейност. Следващото поколение на баба ми и дядо ми, съден от „народния съд” и т. н. Майка ми и баща ми – представители на художествено-творческата интелигенция. Половината театрална и филмова София се събираше през ден да яде и пие у нас. Младото поколение бяхме аз, брат ми и братовчед ми на горния етаж. Живеехме в смесица между музей и театър…”

За да внесе „някакъв вид разтуха”, Петър Стоянович ни прочете откъс от обучението му по немски език в частна детска градина. В забавачницата преподава „другарка от Източна Германия”, след като през 1969 г. у нас е разрешено изучаването на немски език. Там той се обучава от 3 до 7-годишна възраст с годишни оценки за четени, писане, прилежност. От строгата Ула /Урсула/ усвоява не само немския език, но и да сборува трицифрени числа.
След 1989 г. Петър Стоянович разбира подробности за своите предци, пострадали от новата власт след 1944 г. И признава: „Който от моето поколение каже, че е насилван от системата, ще излъже, защото то не беше директно пострадало. Споменът е за това, за да има гледна точка, която да не е само лична, но и обективна. Посегнеш ли с носталгия да пишеш спомени, става Тодорвлайковщина или пропаганда. Всеки има право да си спомня за времето назад, но то не бива да бъде като през опушено стъкло, да се изкривява миналото”.
В мемоарите на Стоянович за юношеството има артисти, режисьори, писатели, телевизионери. Естествено, баща му е журналист, писател, кинокритик, майка му – актриса. Ярко присъствие има Григор Вачков, за който споделя: „Не пиеше алкохол. Обичаше ме, защото нямаше момче. Врачка му беше предсказала, че ще умре млад и той умря в същата година. Изключително автентичен! Директен!”
На свой ред идват разказите за казармата, която остава актуална в нашия метросексуален свят. А в рода на Стоянович има двама прадядовци – членове на Генералния щаб, двама генерали и трима полковници. Пазят се униформи, ордени, снимки. Както казва, „изключително милитарилизирано семейство”.
В тоя момент на телефона на Стоянович звъни Райна Несторова – учителката по математика от немската гимназия. Това е повод той да ни разкаже невероятната си история с нея в осми клас и признанието, че е изкласил при тая строга даскалица, залагайки на своя чар и много частни уроци. Такава сценка е изиграл на математичката, че тя се стъписала като „недохранена кобра”! А в залата – смях до сълзи.
Разделът „Църквата и смъртта” е най-симпатичното ретро от неговата младост – панихидите в големия род. Стоянович ни обеща театро, „много сладко”. Изигра го, получи му се. Генът му е съчетал най-колоритните качества на неговите предци, с които може да импровизира в родовата памет.
Студентските му истории в София и Виена са не по-малко цветни, особено „заточението му да учи в чужбина”, където е трябвало да се грижи за деца и кучета, но във вилата на графове! Смяхме се като в Сатиричния театър. Авторът преживяваше истински биографията си и усетихме пиперливия характер на мъжете в неговия род, подчинени все пак на немската школа и домашното възпитание.
Петър Стоянович реши вечерта да не свърши комедийно, а с поука. Историята беше за приемането му в Комсомола /ДКМС/. Телефонът на госта отново бръмчи. За трети път го търси „другарката Несторова”. Истинско „несвършващо време”! Мемоарите от книгата продължават и в настоящето. Стоянович иска сам да пише за себе си, а не да разчита на наследници и доброжелатели. И му се е получило чудесно.
Може би неговата следваща книга ще е за кръстоносците. От 2001 година той е рицар на цивилния кръст за заслуги на Република Малта, а от 2014 – Велик офицер на Суверенния военен орден на хоспиталиерите на Свети Йоан от Йерусалим, Родос и Малта. Тази привилегия отваря други врати на знанието. Светлината е за богоизбрани. А той е със сигурност един от тях. Времето е работило за него – от прадядо му, революционера Иван Стоянович – Аджелето, до успешната му кариера в нови времена. Такъв мъж от сой и с биография има още какво да разказва на своите съвременници.
Валентина МИНЧЕВА
Снимки Валентина МИНЧЕВА