„Мартин, Данчо и майка им” е моноспектакъл, написан от Камен Донев през 2012 г. Авторът е роден в Русе през 1971 г. Завършва специалност „Актьорско майсторство“ в НАТФИЗ през 1993 г. в класа на проф. Крикор Азарян и доц. Тодор Колев. От 1994 г. до 2009 г. е актьор в Театъра на Българската армия в София. През 2000 г. и 2001 г. участва в телевизионното предаване „Улицата“ на режисьора Теди Москов. До момента е изиграл над 40 роли в театъра и киното и е написал повече от 30 драматургични творби. Реализирал е авторски постановки и хореография. Има участия в български и международни театрални фестивали. През ноември 2006 г. е публикуван сборникът му „Всичко дотук – текстове за театър, кино и телевизия“, съдържащ дългогодишното му творчество. Книгата беше предложена на зрителите на комедийния театрален фестивал „Тодор Колев” в Шумен.
Актрисата Албена Колева завършва специалност „Актьорско майсторство“ в НАТФИЗ при проф. Крикор Азарян през 1989 г. Работила е в театрите на Плевен, Сливен, Благоевград, Пазарджик, Театър „Сълза и смях“ и Държавен сатиричен театър „Алеко Константинов“. От 2010 г. е в трупата на Народния театър „Иван Вазов“. Моноспектакълът е на драматичен театър „Н. О. Масалитинов“. Режисьор е Камен Донев, музиката е на Славчо Николов от група БТР, фотограф е Георги Вачев, а плакатът е на Ралица Русева. Това е екипът, на който дължим удоволствието да преживеем една истинска история от българската действителност.
Чайки, плисък на вълни, човешка глъч и свирка на спасител. Замирисва на море, българско. Чуваме крясък на жена. В ролята на гневената майка е Албена Колева. Морският бриз е отнесъл в морето надуваемата възглавничка, а синът й Мартин я следва и като нищо да потъне. Тя жълтее далеч в морската шир и става събирателен образ в пиесата, „защото не е наша”, както уточнява майката. Надуваемата възглавничка е на съседката Ваня, спомен от Одеса. Героинята има още едно дете – Данчо. Като стрелочник тя наблюдава движението по плажа и става разногледа, за да не се удавят синовете й в морето, да не изгорят на слънцето, да не пречат на летовниците. Учи ги и на екология – да хвърлят отпадъците в морето, което разгражда всичко!
Е, може да наеме водно колело и да стигне до възглавничката в морето, но това е скъпа атракция за нея. Тя е наела бунгало, където готви на верандата, пече чушки и вечеря с децата при Христина и Манол от бунгало номер 8. След вечеря следват диня, черешки, аперитив, цигарки… Скромен бит, евтина почивка: „Когато няма какво да си кажем, аз ще се сетя за възглавничката. Ще се приберем обратно и айде по леглата. А сутринта отново юрюш с багажа на плажа! И така още една седмица…”
Не скрива завистта си към комфорта на чужденците. Ще „изпука от скука”, защото няма дюшек да се мята по вълните. За успокоение ще отбие глътка уиски, ще се гримира, ще слуша музика под чадъра, ще звъни по телефона. А в телефонния указател е цялото й житие. Като на всички нас.
Жената ще говори със съпруга си Стамен, така че да чуе целият плаж. Типична картинка от българското Черноморие. Газиш по хора, слушаш чужди разговори, а тонколоните на барчетата тресат хавлиите до полуда.
В монолога на отрудената средностатистическа българка има тъжна равносметка: „Докато се занимаваме с разни възглавнички и дюшеци, животът търкул, търкул, търкул…” Тя има сантименти и лични вкусове за музика и книги, но погледът й пак е прикован във жълтата възглавничка, която плува в откритото море. Изтерзана от битовизми и домашна педагогика, героинята гледа хоризонта и се размечтава: „Ех, да можех и аз да съм като тази възглавничка и да отплувам към Португалия, Испания, Сардиния, Холандия, Япония, екватора… А аз си седя тука и викам на тия моите да излязат от водата!”
Тя не спира да се пита се, дали морето не е изхвърлило възглавничката на някой остров и пак се размечтава: „Дали не можеше и аз така да се отпусна на вълните и накъдето ме духне вятърът…”В пълна гротеска с романтичните й пориви внезапно съпругът й Стамен звъни, за да й каже, че я напуска. Даже ще й прати адвокат! Но понеже за трети път й прави тоя номер и то с Ваня, заканите на героинята са страшни. Тя осъзнава, че е въвлечена в любовен триъгълник. Направо като във филм. И добре, че е „тази възглавничка”, за да го разбере. Душевно ранена, отдава се на въображението и си представя един хубав мъж, който й носи възглавничката, спасена в морето. Телефонът звъни тревожно! Това е съседката Ваня. Новината е повод за стрес и сълзи до припадък. „Бог да го прости! Може пък поне за малко да е бил щастлив…”- проплаква съкрушената съпруга. Стамен е умрял. Слънцето залязва. Тя с децата ще се прибира в бунгалото. А морето е красиво. „Боже каква картина! Сърцето ми се изпълва с щастие. Ако не беше тази възглавничка и тази катастрофа, как щях да му се зарадвам на слънцето, боже! Мартине, Данчо, вижте, майка, слънцето как залязва. Вижте красотата! Какво да правя? Децата си играят. Стамен умря. Не мога да се прибера веднага в бунгалото. Добре, че са тия деца, боже…”
Чува се музика. Щура италианска тарантела. Хората се веселят. Героинята иска да се радва на света и да се чувства като възглавничка в откритото море. И с викове „Мартине, Данчо!” плажът се оглася от майчините крясъци. Да, италианска фамилия, но на българския плаж.
Животът е по-силен от всякаква лична трагедия. Трябва хоризонт, за да се живее. И героинята танцува през сълзи, окрилена от грижите за децата си. Публиката с бурни аплодисменти съпровожда финала на моноспектакъла.
Прекрасна беше, Албена Колева! Прави и с възторг те аплодирахме в родния ти Шумен, роден и за големия Тодор Колев, твоят баща. Актрисата си тръгна с грамота от фестивала и цветя от шуменския театър и зрители.
Моноспектакълът е жив, истински, защото е написан по действителен случай още през 2012 г. На пръв поглед уж битова пиеса, но е точна социална картина на средностатистическото българско семейство. В частност – българската майка и жена. Автентичната история става комедиен моноспектакъл, но всъщност ни трогва с човешката драма на героинята. Тя даже няма име, но затова пък знаем имената на нейните деца – Мартин и Данчо, съпруга й Стамен, съседката Ваня и т. н. Тя не само няма пари за почивка в Гърция, но е от ония 40 процента сънародници, които едва успяват да си платят бунгалото на морето. Според статистиката, още толкова българи даже няма да почиват на море тази година.
Не можем да не отбележим музикалното оформление на моноспектакъла – от романтичните латино ритми до драматичните акорди в стил фламенко, които движат сюжета. Смяхме се цял час. Актрисата ни направи съпричастни на героинята си, преживяхме личната й драма на българското море, към което много скоро и ние ще тръгнем, защо не и на бунгало както Мартин, Данчо и майка им.
Валентина МИНЧЕВА
Снимки Валентина МИНЧЕВА