Читалище „Добри Войников – 1856“ и преподаватели от ШУ „Епископ Константин Преславски” организираха творческа вечер по повод 95 години от рождението на големия писател, хуманист и литературен критик Тончо Жечев. Той е роден на 6 юли 1929 г. в Дивдядово. Завършва гимназия в Шумен, право в Софийския университет „Св. Климент Охридски“, аспирантура в Академията за обществени науки в Москва. От 1963 г. е научен сътрудник в Института за литература при БАН, а от 1974 до 1982 г. – негов директор. Доктор на филологическите науки, професор по „История на новата българска литература“ в Шуменския университет от 1985 до 1990 г., член-кореспондент на БАН.
На 20 август 1999 г. Тончо Жечев пристигна в родното Дивдядово. Под лозата в бащиния си дом ни посрещна със своето семейство, където шуменският кмет Максим Иванов му връчи грамотата и златния почетен знак на Шумен. Тогава той каза: „В моя живот повече са ме интересували човешките истории отколкото литературните. Радвам се, че на стари години това приключение завърши благополучно. Общо взето…” Въпреки умората и неукрепналото си здраве той даде интервю за вестник „Шуменска заря”. Заглавието бяха неговите думи: „Търпение, но не робско ще реши проблемите на българите!” Това е последното му интервю в периодичния печат. Шест месеца по-късно сърцето му не издържа…
Един критик го нарича „Литературният Одисей”, друг – „Апостол на възкресението”. Проф. Тончо Жечев като всеки е имал своите опоненти, дори врагове, когато представя историческото си мислене. Леки престрелки и несъгласия имаше и на литературната вечер, която читалището му посвети, а събитието уважиха университетски преподаватели, учители, общественици.
Доц. Юрий Проданов откри срещата. Анализира творчеството на Тончо Жечев, опирайки се на мисълта: „Всяко същество преживява другото единствено и само по отношение на самото себе си” от книгата „Залезът на Запада” на немския културен антрополог Освалд Шпенглер /1880-1936/. Той каза: „Когато възприемаме някакъв човек, ние го съпоставяме със собствения си жизнен опит, въздействието, оказал върху нас. Книгата му „Българският Великден и страстите български” сложи голям отпечатък върху професионалната ми реализация. Чрез нея разбрах по-добре българското Възраждане”.
Проф. Добрин Добрев разказа, че две години след смъртта на Тончо Жечев издателство „Слово” му поръчва да напише предговор на сборна книга в негова памет, която включва историята на Пигмалион и смъртта на лебеда. Тогава шуменският професор препрочита всички книги на автора и го преоткрива наново. Проф. Добрев продължи: „Имало е момент в моя професионален път, когато съм му бил гневен. Например, през 1974 г., когато спореше с моя любим учител професор Никола Георгиев, цяла група в Софийския университет го наричахме консерватор, обструкционист и какво ли не… Когато обаче през следващата година прочетох „Българският Великден или страстите български”, си казах: „А, тук става въпрос за друг човек!” Всеки от нас в живота си има мигове на съгрешаване и мигове на величие. Освен мръсниците, те винаги са в калта. Тончо Жечев не само, че не беше мръсник, според мен той беше изключително интересен и извисен дух. Виждал съм го в обикновена битова обстановка два-три пъти. Винаги към него съм изпитвал уважение, което не беше по-малко отколкото към моите преки учители. Защото той никога не е бил от тези, които са ме формирали като учен. И нещо много важно! Тончо Жечев беше свързан с властта, изглеждаше, че работи за властта и няма лошо. Властта в някои случаи беше полезна за нашия народ и нашата държава. В други случаи – не. Като всяка власт. И сега е така. Какво обаче беше важно за него. Тогава, когато ни промиваха мозъците с пролетарския интернационализъм, той написа „Българският Великден”. Написа изключителната книга за Тодор Икономов. Препоръчвам я на всеки. Там е Тончо Жечев! Той е представил идеала си за човек, на когото иска да подражава. В тези книги той много ясно казва, че всеки тип напускане на родното, всеки тип забравяне на гробищата в твоето родно място, всеки тип изравняване на народите е опасно. И днес в това отношение Тончо Жечев е актуален. Той беше човек, когато във времето, за да мине една дисертация, която не е в рамките на марксистко-ленинската идеология /става въпрос за лошия й вариант!/ трябваше да чакат шефът на една катедра да замине в командировка и тогава да проведат вътрешната защита. Тия, които се занимават с наука, знаят за какво става въпрос. Да правят сговор и да може една дисертация да мине и да не я провалят поради идеологически причини. И когато някой каже, че всички бяха мръсници, аз казвам: не! Малко бяха мръсниците, повечето бяха свестни хора. Ние днес това не го знаем. Не го усещаме. Който не е живял тогава и не е усещал натиска, не може да си го припомни. В заключение искам да благодаря на хора като Тончо Жечев и на моите колеги, които винаги са пазили почтено високото ниво на науката в България”.
Доц. Юрий Проданов акцентира на „Българският Великден” – книгата, която е актуална и днес: войната в Украйна, руската политика на Балканите. „Тази книга ни обяснява неща, които ни се случват сега. Тя е пропита от нещо, което нашето общество се нуждае като животоспасяващо лекарство за болката, която изпитва всеки от нас за нещата, които се случват. Става дума за тази атмосфера на обществена нетърпимост и непримиримост към другия. Една от големите грешки, които правим с тона на митингите и празничните изказвания е да идеализираме българското Възраждане. Т.е. да гледаме на него като на една идеална епоха, изпълнена със светци, дворци, идеални фигури. Всички много добре знаете, че не е така. Било е време на силна любов и силна омраза”.
Проф. Христо Трендафилов се спря на монографията „Възраждане на българския народ. Църковно-национални борби и постижения” на акад. Петър Ников. Без нея нямаше да се роди „Българският Великден”, според него. Той припомни, че литературният критик Тончо Жечев е бил в триото на есеистичната критика заедно със Здравко Петров и Кръстьо Куюмджиев. Проф. Трендафилов каза: „Тончо Жечев не беше чужд и на официалните разцветки. Даваха му да чете лекции от т. нар. „спецплан”, на кого да е не даваха. Но ще прибавя един от благородните му жестове. На времето имахме кръжок по критика, който беше жестоко упрекван в немарксистка идеология. Единствените, които се застъпваха за нас в Шумен, бяха Тончо Жечев и Елка Константинова. Но Елка Константинова нямаше власт. Тя се обърна към Тончо Жечев, който беше директор на Института по литература и заместник-председател в Държавния съвет към Комитета за култура. Какъвто и да е прекрасен човек Тончо Жечев, той беше в основата си рожба на социализма! Както казваше академик Емил Георгиев, „шуменци заемат най-важните постове в нашата хуманитаристика”!
Проф. Младен Енчев се фокусира към темата за родното в книгите на Тончо Жечев, като в тях миналото присъства много осезаемо. И в тоя смисъл, според него, книгите му биха имали заглавие „Миналото е страна на своето”. А там е споменът за детството. По тоя повод Виолета Кънчева си спомни, че гробищата в Дивдядово са били преместени извън селото, което не се харесвало на Тончо Жечев, защото трябва да минаваш всеки ден край тях, за да помниш, че си смъртен.
За образите на Тончо Жечев в неговите книги говори Румяна Симеонова. Николай Николов и Красимира Колева – преподаватели от Шуменския университет, разказаха спомени и впечатления за неговите лекции, общуване с колеги и студенти. След академичната мисъл на участниците в творческата вечер, посветена на Тончо Жечев, думата взе 91-годишният Александър Узунов, почетен гражданин на Шумен, пет мандата кмет на града в периода 1974-1986 година. Той каза: „Познавам отлично Тончо Жечев, познавам семейството му. Той тръгна с любовта към литературата от майка си. Тя, буля Данка, както я знаехме, веднъж я слушах в читалището да рецитираше „Изворът на белоногата”. Тончо ми е бил личен гост вкъщи, много пъти с Юрий Аврамов и Герчо Атанасов са идвали. Благодаря на организаторите на тази вечер, която беше полезна.”.
Проф. Добрин Добрев беше категоричен, че две са личностите, които работя да осмислим колко миналото е важно за нас и колко е лошо да го разрушаваме. Единият е Тончо Жечев, другият е Стилиян Чилингиров – незаслужено репресиран. Той каза: „Искам да призова. Не бива ценните хора да бъдат мачкани за това, че са принадлежали към една или друга политическа сила, че са били с определени възгледи. Колко души са чели Стилиян Чилингиров, възприеман като старомоден. Днес колко хора четат Тончо Жечев?…”
Валентина МИНЧЕВА
Снимка Валентина МИНЧЕВА