На 10 ноември 1989 г. пленум на комунистическата партия сваля от власт дългогодишния лидер Тодор Живков. Датата бележи краят на една епоха, а България започва повратен момент в своята история. Какво се промени за 36 години? И дойде ли краят на прехода, или само краят на илюзиите, че някой ще ни поднесе света с панделка?
Ден след падането на Берлинската стена и на Желязната завеса на 9 ноември 1989 г., в София се провежда извънреден пленум на Централния комитет на Българската комунистическа партия (БКП). На него Тодор Живков, дългогодишният лидер на страната от 1954 г., е принуден да подаде оставка като генерален секретар на партията и председател на Държавния съвет. Това събитие не е резултат от масови улични протести, както в други източноевропейски държави, а от вътрешнопартиен преврат, организиран от активисти на БСП като Петър Младенов, Добри Джуров и Димитър Станишев, с подкрепата на съветското ръководство под влиянието на перестройката на Михаил Горбачов.
Живков е управлявал България в продължение на 35 години – период на строга централизация, индустриализация и лоялност към СССР. Към края на 80-те години режимът е изправен пред сериозни кризи: външен дълг от над 10 млрд. долара, дефицит на стоки, екологични проблеми и нарастващо недоволство. Опитите за реформи, като „Новата икономическа система“ или „Указ 56“, не успяват да спрат упадъка.
Падането на Живков отваря вратата към демократизация на страната, но процесът е бавен и болезнен. На 15 ноември 1989 г. се провежда първият голям митинг на опозицията в София, организиран от новосъздадени групи като „Екогласност“ и Клуба за подкрепа на гласността и преустройството. През декември БКП се отказва от монопола си върху властта, вписан като член 1 от Конституцията. През януари 1990 г. са отменени репресивните закони, а през юни се провеждат първите свободни многопартийни избори от 1946 г. насам. БСП (преименуваната БКП) печели, но опозицията – Съюзът на демократичните сили (СДС), набира сила.
През 1991 г. е приета нова Конституция, която обявява България за парламентарна република с разделение на властите, гаранции за човешки права и пазарна икономика. Желю Желев става първият демократично избран президент. Тези години са белязани от еуфория, но и от икономически шок: загубата на пазарите в Съветския съюз и СИВ води до спад на БВП с над 20% и безработица.
В политически план през 90-те години България преживява истинска турбуленция. Правителства на БСП и СДС се редуват, с кризи като хиперинфлацията през 1996–1997 г. (над 1000%), която сваля кабинета на Жан Виденов и довежда до власт Иван Костов (СДС). Той въвежда валутен борд през 1997 г., стабилизира икономиката и започва преговори за ЕС и НАТО.
Началото на 21 век носи ключови успехи – влизане в НАТО (2004 г.) и членство в ЕС /2007 г./. След 2009 г. в политиката и властта доминира партия ГЕРБ на Бойко Борисов, но корупционни скандали водят до масови протести през 2013 г. и 2020 г.
През 2021–2023 г. страната преживява пет парламентарни избора за две години, което отразява фрагментацията на партийната система. Днес България има коалиционно управление, с фокус върху ЕС и подкрепа за Украйна. Въпреки нестабилността, демократичните институции функционират: в страната има свободни избори, независима съдебна власт (макар и критикувана) и активно гражданско общество.
В икономиката е направен болезнен преход от планова към пазарна икономика. През 1989 г. БВП на глава от населението е около 2 500 долара, а през 2023 г. – над 14 000 долара. Икономиката нараства пет пъти – от 20 млрд. долара на над 100 млрд. По време на приватизацията през 90-те години държавните предприятия станаха частни, но често този процес беше съпътстван с корупция и олигархизация. Европейската интеграция донесе на България над 20 млрд. евро от различни фондове от 2007 г. насам, инвестирани в инфраструктура, земеделие и IT.
Днес България е сред бързо растящите икономики в ЕС (3–4% годишен растеж преди COVID), със силни сектори като IT /в София/, туризъм и аутсорсинг. Безработицата е под 5%.
Очертават се обаче и огромни проблеми, които застрашават демократичното развитие на страната.
На първо място е стопяването на нацията. Над 2 милиона българи напуснаха държавата след 1989 г. и живеят в чужбина, главно млади и образовани хора.
Проблем е и огромното неравенство – България е с най-високият коефициент за неравенство на доходите в ЕС, около 40.
Страната е синоним на корупция в ЕС и е на последно място по индекса на Transparency International.
Цената на свободата се оказва скъпа за голяма част от българите, които са носталгично настроени.
Обществото се демократизира – има свобода на словото, свобода на пътуванията, достъп до интернет /над 80%/. Образованието и здравеопазването са модернизирани, но страдат от недофинансиране и липса на реформи. В резултат българските ученици изпадат на дъното на европейските класации по грамотност. А въпреки че продължителността на живота нараства от 71 на 75 години, българите остават най-болната нация в ЕС.
36 години след 10 ноември България се бори с огромното предизвикателство на демографската криза, която стопи населението до 6,5 милиона, а българите се оказаха най-бързо стареещата и изчезваща нация в ЕС.
Друго предизвикателство се оказва носталгията по комунизма – според социологическите проучвания около 40–50% от хората над 50 годишна възраст смятат, че преди е било по-добре.
Засилват се и поляризацията в обществото – между град и село, между богати и бедни, между настроените про- и анти-ЕС.
На 10 ноември 2025 г. България отбелязва 36 години от падането на Тодор Живков. Страната е неузнаваема: от сателит на СССР към член на ЕС и НАТО; от дефицит на банани към експорт на софтуер; от цензура към свобода на словото. Но преходът не е завършен.
Корупцията, емиграцията и политическата нестабилност напомнят, че демокрацията изисква постоянна грижа. Според историка Искра Баева „10 ноември не беше революция, а начало на еволюция“. А бъдещето зависи от това дали обществото ще успее да надгради свободата от 1989 г.
Като оставим нстрана клишетата, важно е да се започне с реален анализ на връзките и последиците от съответните промени. Брутният вътрешен продукт на България през социализма се базира основно на производство. Сега – както във всички УЖ високоразвити страни – основно в сектор „Услуги“. Най-индустриалните страни от ЕС имат не повече от 30% реален сектор, не повече. Липсата на производства е изчезване на кадрите. Убиване на човешкия потенциал. За да има специалисти за изграждане на мостове, например, трябва да се строят мостове. Брутният вътрешен лалджийски продукт довежда до срив в позициите на държавата ни в света. И още по-важно – до пълна зависимост отвън. ПЪЛНА.
Да се преценява чрез стойност в долари, стана привично, но по същество няма съдържателна стойност. Защото 1. стойността на стоките в различните страни са различни; 2. изменят се чрез желаната ЖЕЛАНАТА от американските банки инфлация; 3. За да се купи чрез долари каквото и да е, трябва от САЩ да позволят (което се вижда ясно сега с „Лукойл“). Не дългът е (бил) проблем, а блокажът, политическата преса оттам…..Между другото, през 2025 г. едно кокоше яйце в САЩ, пишат, е 1 $. От вчера има информация, че в Япония 1 кг ориз е 5 $.
Ходете да гласувате, че Феномена превзе Делиормана и държавата.