Лилия Абаджиева е родена е на 3.XI.1966 г. в София. Завършва режисура в НАТФИЗ „Кръстьо Сарафов”. Още като студентка критиците я поставят сред най-добрите режисьори – поканена е на международния театрален симпозиум КОНСЕПС, посветен на Шекспир. После е асистент на проф. Крикор Азарян. Става гост-преподавател в Калифорнийския университет в Санта Барбара, в Кьолнския университет, Westmond College и др. От есента на 2020 г. е художествен ръководител на клас по актьорско майсторство в театралния колеж „Любен Гройс”. Носител е на наградата „Златен век” на Министерство на културата за принос в развитието и разпространението на българската култура, има награда на Световния театрален фестивал в Кайро (2006), на независимите критици на „Лос Анджелис Тайм” на „Индипендънт” за „Мяра за мяра”, отличие с голямата награда на медийния фестивал „Осмата муза” и т.н. Над 30 нейни спектакъла по Гьоте, Гогол, Молиер и други са играни в Германия, САЩ, Северна Македония, Русия. Съпругът й Васил Абаджиев е художник и костюмограф. Синът им Иван Абаджиев става нейн асистент, след като завършва режисура в НБУ и Художествената академия.
След премиерата в Шумен разговаряхме с режисьорката.
-Госпожо Абаджиева, кога се зароди у Вас идеята за спектакъла „Божествена комедия”?
– Преди шест години. Предложих я на Илия Виделинов преди две години.
-На кого е преводът?
-На Иван Иванов и Любен Любенов. Правят е единственият превод на трите части, най-поетичният от 1975 година досега. Цялостна моя драматизация.
-Това ли е най-смелата ви режисьорска реализация?
-Това е най-мащабният проект като произведение. През 2010 година правих „Фауст”. Произведението на Данте – воин на духа, е необятно. Той сам структурира „Ад” е 34 кантики, „Чистилище” и „Рай” са по 33 кантики. За написването на „Божествена комедия” е посветил 18 години от живота си. Най-трудно и най-дълго е писал „Рай – шест години.
-Бил е и политик.
– Да, един от шестте управници на Флоренция. За мен това е началото на Ренесанса. Бокачо го нарича „божествен поет”, а поемата му – „Божествена комедия”. Микеланджело илюстрира произведението, но за жалост илюстрациите са погубени на кораб. По-късно са илюстрациите на Бокачо и Гюстав Дьоре. По политически причини Данте е прогонен от Флоренция. Намира си благодетел и завещава всеки да намери своята Божествена благодат.
-Седем века по-късно не сме се променили и сега светът гори от войни.
-Както казва Гьоте, човек е все така несъвършен, както в първия си ден. Страданието на Данте е и наше страдание. Вергилий е роден преди новата ера, но той пророкува появата на Христос. Борхес казва, че ако се събудиш и до теб има роза, значи, че си бил в Рая. Беатриче е жива историческа личност. Данте има три срещи с нея. Вижда я, когато е на девет години. Среща я след девет години, когато тя е вече омъжена за друг с решение на родителите й. Тежко преживява нейната смърт, когато тя умира при раждане на 24 години. Жени се за момиче Джема, която му ражда три деца, но никога не я споменава в писмата и произведенията си.
-Наричат Данте поетът на Италия.
-Да, защото до тогава високата поезия е на латински. Той пише на италиански и е създателят на италианския език. Това, което е Шекспир за английския език и литература, това е Данте за италианския език и поезия за градовете-републики по негово време. Във всеки италиански дом е „Божествена комедия” и се гледа на нея като на Библията.
-Ние сме страна на атеисти, а душата е безсмъртна и вечна.
-Ние знаем, че сме смъртни. Душата, тази божествена частица, ние я усещаме в мигове на възторг, влюбване, когато раждаме, когато се случват чудесата на живота. Когато губим близки, се молим за тях и вярваме във вечния живот.
-Поемата на Данте са я рецитирали на площадите като епос.
-Аристократите са презирали неговата поезия, защото според тя, текстът е на простолюдието. Дори са превели „Божествена комедия” на латински. В нея има събития и тълкувания от векове назад, които надминават самото произведение.
-Удовлетворена сте, виждам.
-Аз съм благодарна на Илия Виделинов, защото в настоящата българска театрална ситуация това е голям жест. Той пое отговорността да продуцира този спектакъл, имайки предвид времето, в което живеем. С Калин Врачански е четвъртата ми среща в театъра. Той има голям диапазон. Започнахме с „Парижката Света Богородица”, където игра Квазимодо.
-А Тончо Токмакчиев?
-С него това е моя първа среща. Прие да участва в „Божествена комедия”, без да се замисли. Той репетира като дете. По това се познават големите актьори. Още след дипломирането си в НАТФИЗ започнах работа в Сатирата, където бяха големите актьори-гладиатори. Тогава разбрах какво прави актьора голям. Когато сме млади, живеем в мечтата. Готови сме да умрем за театъра, за великото изкуство, но тази посветеност някак си се губи през годините. А театърът изисква посветеност, чистота, вяра във всяка секунда от репетицията. Защото репетицията е опит и проба. Тончо Токмакчиев е доайенът в този спектакъл. За него това е ново амплоа, в което той стои монолитно. Велико партньорство между Врачански и Токмакчиев.
-На сцената имаше много млади актьори.
-Видяхме 3-4 поколения на сцената. Нашите студенти много израснаха и бяха достойни партньори на актьорите в шуменския театър. Клетвата, която положиха студентите ми пред публиката, просълзи всички. И аз се вълнувах.
Разговора води Валентина МИНЧЕВА