За първи път на шуменци гостува Нидал Алгафари, за да представи романите си „Орисани да избираме!”, „Любиш ли, ти Бог си”, „Аллах, милост нямаш ли?” и „Боже, защо Господ лъже?”. В регионалната библиотека „Стилиян Чилингиров” авторът пристигна с Маргарита Сариева, с която организират читателски срещи в страната.
Нидал Алгафари е роден в София. Майка му е българка, а баща му е родом от Дамаск, Сирия. До 14-годишна възраст живее в България, мести се със семейството си за 6 години в Сирия и отново се завръща у нас. Три години учи специалността „Електронна техника и микроелектроника” във ВМИ „Ленин”, днес Технически университет, но скоро осъзнава, че от него не може да стане инженер. Кандидатства във ВИТИЗ „Кръстьо Сарафов” в София, в специалност „Кинорежисура”. Приет е с оценка „отличен плюс” в класа на режисьора Христо Христов. Във втори курс Нидал Алгафари става автор и режисьор на студентското предаване „Ку-Ку”. Две години го съдят за едно от тях, свързано с АЕЦ „Козлодуй”.
В трети курс кандидатства за субсидия и прави игралния филм „Ла донна е мобиле”. Беше продуцент и режисьор на телевизионните предавания „Наблюдател” и „Анонси”, а също и режисьор на документалния филм „Сирия – история и легенди”. В периода юни 2002 – май 2004 година беше изпълнителен директор на БНТ.
Занимавал се е с политически пиар. По този повод каза: „Работил съм за партии от почти целия политически спектър. В един момент осъзнах, че в луксозни опаковки съм поднасял лъжовни идеи, от които нито една не се е реализирала като първоначална идея.
Участвал съм в една голяма лъжа
Подлъгал съм хората на изборния пазар. От осем години не се занимавам с това. Исках да напиша сценарий за филм за красива любовна история, която отдавна ми е в главата. Тя се е случила през 17-18 век в нашите земи. Разбрах, че няма да намеря такива автентични места за снимки в днешна България. Съпругата ми Мадлен предложи да разкажа историята в книга. Спрях се на този исторически период, защото смятам, че най-малко е писано и почти нищо не се знае”.
Така Нидал Алгафари се задълбочава около личностите на Боян Мага и поп Богомил, чието учение стига до Западна Европа, а мъдростите им се пренасят в протестанството. Първата Света инквизиция е създадена срещу катарите т. е. богомилството. Писателят започнал да изследва задълбочено ролята на Хан Тервел в нашата история.
Другата тема на книгите са езическите вярвания на предците ни. И остава учуден, че преди японските учени да обявят, че водата има памет, нашите баби и дядовци са знаели и практикували „мълчаната вода”. Нидал Алгафари говори и за дервишите в исляма – последователи на суфизма, известни със своята мъдрост, медицина, поезия, просветление и остроумие. Били са гонени в Османската империя, намирали подслон в Родопите. Установявали контакт с висшите сили. Просели и ходели с големи торби, поради което се наричали торбеши. Те демонстрирали как духът владее материята.
Най-известните представители на суфизма твърдят, че той е възникнал в Египет като разклонение на древно египетска мистична школа. Дервишите се поздравяват с „Ашколсун”, което в превод означава „да бъде любов”. Нидал Алгафари е открил, че по нашите земи има подобни на тях, които дори са по-духовни от тях.
В България това са калушарите,
които стават основа на първия роман на писателя. Те са мъжка чета, която се събира от главатарят им вакъф от Коледа до Богоявление. Те обикаляли от село на село, за да лекуват с игра – тежко мъжко хоро. Всички се заклевали в древното божество Калуша. За да покани вакъфа един мъж в четата си, кандидатът трябвало да отговаря на следните условия: да е венчан, рядко да посяга към чашката, да има добро име в своята общност, да бъде заможен, хората да казват, че носи доброто у себе си.
От Коледа до Богоявление калушарите не трябвало да се разделят, спели в плевня, на открито, но не и в къща. В домовете на хората право да влиза имал само вакъфът. През този период им било забранено да благодарят за храната както предците ни. Калушарите не трябвало да вдигат наздравици. Не трябвало да получават плата за това, което вършат – пари, дрехи, храна. Нямали право да газят във вода. Те не приемали снега, блатото, локвата за вода, а само тази, която тече в коритото си. В четата имало поне двама свирачи на кавал и гайда и един тъпанджия.
Как са лекували калушарите? Когато семейство ги покани в дома си за болен, калушарите оставали навън, а вакъфът влизал и оставал насаме със страдащия.
Тайнствата за диагностика и лечение
се предавали не по кръвна линия на вакъфа. Той лекувал физически и психически болести. След престоя излизал и казвал на семейството може или не може да спаси болния. Ако може да го излекува, вакъфът заповядвал на четирима от четата да изнесат страдалеца на черга далеч от дома му. Поставяли го на земята, а вакъфът сядал срещу болката.
Калушарите приемали, че болката е на едно от четирите места в тялото – в главата, гърдите, слабините, краката. От едната страна бил вакъфът, от другата в менче се сипвала мълчана вода. С мехлеми и билки вакъфът правел изцелението, а през това време четата обикаляла и чакали знак от него, за да започнат да играят под звуците на свирачите.
С красиви насечени стъпки и с геги, които държели над главите си, калушарите играели своят танц. По даден знак замятали гегите си. Играта се забързвала постепенно, докато калушарите изпаднат в несвяст. Тогава те приемали болестта на страдащия. Само една баяница на вакъф е открита като писмено свидетелство. Калушарите са вярвали, че изречените сакрални думи на вакъфа и с неговите помисли избутват болестта в менчето с мълчаната вода. Замятали гегите и придърпвали болестта към себе си.
Ако дервишите се въртят, изпадайки в транс, правейки го за себе си, нашите калушари играели в ритъм, за да лекуват.
За тези изследователски материали Нидал Алгафари получил съдействие от доц. д-р Йорданка Манкова, неговата тъща, дълги години работила в етнографския музей във Враца, посветила живота си на автентичния фолклор. Обаче за калушарите нямало почти нищо в архивите. Източниците са в Русия, Румъния, в земите на бившата Османска империя.
А сюжетната линия в трилогията на писателя започва с калушар, който нарушава клетвата и тя покосява рода му, та даже и хората от съседните села. Така действието ни води до Ислям бол /в превод много ислям/, а сега познат като Истанбул. Поне така научил Нидал Алгафари.
Разказвачът е Богомил – синът на този калушар, покосен от чума. При него пристига монах, дошъл да опее заболелите от чума хора в селото. Предлага на чумавия да се изповяда преди смъртта си. Богомил отказва, защото счита, че няма нужда от посредник между него и самия Бог. Но пък умиращият разказва как е заченат – по странен начин, заради който общността имала особено отношение към него. В детството му се появява стихия, която го вдига, а по-късно Богомил започва да рисува. Баща му бил иконописец от старите български школи, затова пък той, синът, рисувал като фламандските живописци. Там, където е направил икона или стенопис, се случвали чудеса. Наложило му се да изрисува образа на Имам Али – един от най-праведните в исляма.
От тук тръгна темата за мюсюлманството по нашите земи. Нидал Алгафари каза: „В България имаме особени български мюсюлмани.
Казълбашите са единствените мюсюлмани в света,
които позволяват да се изобразява лице в храмовете. Мъже и жени се събират в теке – мястото за молитва. /Такова има в село Избул, община Нови пазар, в Багряновия чифлик – б. р./ Заедно пеят и свирят. Изобразяват 12 имама. Първият е Имам Али”.
Какво чудо се случва, когато Богомил изобразява Имам Али? Хората започнали да наричат иконописеца чудотворец, за който чува и самият султан и му предлага да реставрира църквата „Света София”, която през 15 век е превърната в джамия. В цялата изповед на чумавия най-важна е любовта му към съседката му Цвета – лудетината на селото, щерка на заможен чорбаджия. Когато тя става вече истинска мома, той отлага да я поиска за жена, докато не се замогне и постигне почит в селото. Обикаля от град във град в Османската империя и се среща с нестинарите, после с торбешите /богомилите/, таксидиотите /монасите, обучени в бойни изкуства, говорейки османски, български, гръцки, латински език/. Най-известният таксидиот е Пайсий Хилендарски. Героят на Нидал Алгафари се среща с далиите, кърджалиите… Дълга е фабулата на историческото повествование.
Още много герои е прибавил, за да ни разкаже малко известни събития от историята през 17-18 век по нашите земи. Авторът смята, че някой ден неговата четирилогия ще се изучава в училищата, за да усвоят подрастващите по увлекателен начин миналото на народа си. Какво е еничарството? Защо говорим за чорбаджията като „изедник”, а той е давал пари за черкви, училища, читалища, девически пансиони за сираци… Ами баташкото клане? Кои са достоверните данни?
Над 230 срещи е провел писателят с читатели през последните години. От разговорите с тях се потвърждават исторически събития, фолклорни и етнографски свидетелства, сакрални древни ритуали, които църквата е „прекълъмисала” за свои цели. Преди да са християни или мюсюлмани, хората по нашите земи пазят корена на вярванията от най-стари времена, според Нидал Алгафари. Ползвал е историци, журналисти, изследователи от различни краища на Европа, за да стигне до ценни документи и архиви. Убеден е, че героите на неговите романи може да пресъздадат важни исторически знания за самочувстнието на днешните българи. Някои от шуменци вече бяха чели книгите му и дойдоха за автограф. А ние припознахме факти и събития в нашия роден край, които са истинския извор за историческото ни битие, замъглено с векове от идеологии и политически интереси.
Валентина МИНЧЕВА
