На 27 март честваме Международния ден на театъра. Той е по идея на Жан Кокто и за първи път се отбелязва през 1962 г. Празникът на българските театрали днес е тревожен, каквото обществото – такъв и театърът.
Най-точно го е казал Гьоте: „За да се създаде нация, най-напред трябва да се създаде театър“. Прозрял го е в началото на XIX век, когато българите в Османската империя започват борба за църковна самостоятелност, просвета, книгопечат. И до днес Свищов, Лом и Шумен спорят къде е основано първото читалище през 1856 г. А тъкмо в тях и на училищните празненства се заражда театралната култура на българина.
През 1861 г. Илия Блъсков пише: „Декламирането беше като едно чудо за гражданите. Първото годишно изпитание е станало в гр. Шумен, година 1845, във времето на първия взаимоучител Ст. Изворски“. Такова „всеобщо изпитание на Шуменското взаимоучително славянобългарско училище има и на 1846-е лето, август 11-ий, в Неделя“. Градското население се подготвя да възприема театъра като необходимост.
Софроний Врачански издава книга „Театрон-политикон“. Раковски, Чинтулов, Славейков пишат поезия в диалогична форма.
През 1853 г. възрожденският учител и театрал Сава Доброплодни в Земун превежда гръцката комедията в четири действия „Михал“ , като я побългарява. В Шумен представлението е станало през 1856 г. Той разказва: „Помня добре, че още се намираха англичани, французи и пр. подир Кримската война, когато се показа желание да се представи в Шумен комедията „Михал“. Приготви се сцена привременно, упражниха се доста актьорите ми, мои също ученици – Добри Войников, Симеон Янчев, Васил Друмев, Васил Стоянов и др. Това беше първото театрално представление в България в 1856 г.“
Събитието е в Кавръковото кафене на 15 август, помощник в режисурата е чешкият емигрант Йозеф Майзнер. Това представление се приема за начало на съвременния български театър.
Участникът Васил Стоянов го описва така: „Салончето беше препълнено с публика, между които личаха призованите за този случай с особена покана граждански и военни турски лица и до тях по-видните български, турски, ерменски и еврейски първенци, учителите, интелигентната младеж и много още от разните еснафи, имаше гости от Търново. На първо място стоеше шуменският каймаканин Юсмен бей, до него отдясно Атанас Чорбаджи и отляво Андонаки Хаджисавов. Преди започването на представлението и подир свършването му, свиреше музикална банда от шуменски младежи. Каймаканинът изказа похвала. Не помня дали имаше отредено, или не да се плаща за вход на представлението“.
Един друг факт историците искат да наложат, за да се възприеме нашият град като родоначалник на театралното дело. През 1813 г. арменският духовник и културен деятел Минас Пъжъшкян, преминавайки през града ни, присъства на уредено от местни хора „театро”. Той описва зрелището и като „пиеса”. Тази проява била свързана с гражданското честване на Деня на Светите братя Кирил и Методий. Така се документира първият шуменски принос към българското театрознание, което днес навършва 210 години.
И още едно събитие. На 13 март 1850 г. на специално украсена сцена в гарнизонната казарма е поставена пиесата „Беглецът” от Сиглигети. Тя предизвиква необикновено вълнение в града. Именно тогава, Михай Шафран създава постоянен оркестров колектив от емигранти, а на следващата година се основава и първият български оркестър. През септември 1850 г. полската емиграция поставя първата оперна постановка в града, която има голям успех. Унгарската революция принуждава много маджари и поляци да емигрират у нас. В Шумен идва Лайош Кошут – водач на Маджарското въстание. Емигрантите са в града от октомври 1849 г. Променя се облеклото на шуменци. Шафран организира оркестър, в който Д. Войников е цигулар.
На 29 юни 1862 г. е представена комедията „По неволя доктор“ от Молиер, а на 17 януари 1863 г. Д. Войников дава театрално представление в читалище „Архангел Михаил“ /днес читалище „Д. Войников“/.
В сп. „Паметник“ Илия Блъсков пише: „Бях и аз един от актьорите на това оригинално театро. Нямаше за него нито сцена, нито кулиси, нито шарени завеси, нито суфльори, нито осветление на лампи. Представете си една стара къща, която побира 100-150 души, притиснати един до друг, с няколко големи свещи на прозорците – това е театралний салон: насред събраната публика едно празно място, постлано с две рогозки – това е сцената. В една близка стая при отворените й прозорци гръмва ученический оркестър. Когато завесата пада – рогозката се вдига отпред“.
Още тогава започват творческите конфликти в българското театро. Васил Друмев критикува пиесите и театралните представления на Добри Войников, който дълго време е забравен след Освобождението. Войников пише: „Най-приятно и забавно на света училище е самото всенародно и живо позорище“. А във в. „Дунавска зора“ публикува статия „Българско позорище“, където четем: „Историческото народно позорище е едно вярно огледало, дето всекий може да види и ся научи своята длъжност към отечеството си. От друга страна народното театро става причина и за възраждание на драматическата писменост“.
Войников критикува остро персонажите в драмата „Иванко“ на Васил Друмев. Но ето че в сп. „Читалище“ се появява и друга критика: „Модата на театралните представления между нас, българите, начена да произвежда своите действия. Много момчета с радост напущат работата си, за да се покажат на сцената, дето посрещат ръкопляскания и похвали. Някои ученици напустиха своите уроци… В театралните игри ний видим едно зло, една опасност за наший народ…“
От Захари Стоянов разбираме, че в театрални представления са участвали Кочо Честеменски и Христо Ботев. От театъра са привлечени Каравелов и Бачо Киро. Постепенно публиката започва да свиква с участието на девойки и жени. За грим се използват сажди, въглени, горена слама, белило и червило. Лоените свещи се заменят с газени лампи, от които целият салон се изпълвал с неприятен дим. Столовете са наредени дъски.
Първата театрална сграда е построена в Пловдив през 1880 г. за театър „Люксембург“. С това започват споровете между двама конкуренти-артисти за длъжността директор. Единият заплашва да напусне година по-рано трупата. Намесва се Дирекцията на народното просвещението, която назначава театрален съвет. Изработва се правилник с 59 члена. Субсидията не се изплаща редовно и актьорите гладуват.
На следващата година Иван Вазов иска създаването на български народен театър. На 1 септември 1890 г. се сформира драматическо-оперна трупа в София. След две години театралите се отделят и правят трупа „Сълза и смях“, където за първи път на сцената играе Кръстьо Сарафов. След това бил критикуван и направо изправен пред уволнение. През 1903 г. официално трупата става Български народен театър. Първите директори са хърватин и чех.
Откриването на сградата на Народния театър става на 3 януари 1907 г. с драмата „Иванко“ от В. Друмев. На тържеството става освиркването на Фердинант от студентите и железничарите.
На 8 октомври 1894 г. се поставя драмата „Хъшове“ на Иван Вазов по неговата повест „Немили-недраги“. Тя се играе и до днес, а режисьорът й Александър Морфов стана едно от лицата на театралната гилдия, която е срещу политизирането на българския театър. И тъй като Васил Василев, настоящият директор на народния театър, скандализира обществото с мнението, че личностите нямат значение за театъра, ето какви личности са работили в българския театър.
Вазов пише и други исторически пиеси, за които е много критикуван, но става известен и с комедиите си.
През 1908 г. за директор на Народния театър е назначен Пенчо Славейков с условието никой да не му се меси в работата. След година напуща заради конфликт с министъра на народното просвещение. Пенчо Славейков казва: „Театърът се управлява по-добре от сцената, отколкото от директорския кабинет!“ Адриана Будевска споделя за него: „Той слагаше на пръв план изкуството, а после политиката. Ако актьорът се яви с неподходящ костюм, вдигаше бастун и го гонеше“.
Драматург на Народния театър е и Яворов, който следи за чистотата на езика и се намесва в режисурата. Той пише две драми, но кратко работи в театъра.
По време на Балканската война Народният театър функционира повече от година. Някои актьори са убити на фронта, други – в казармите. През следващите войни се сменят директорите. В печата Елин Пелин коментира лошата режисура. През февруари 1923 г. театърът чества своята 65-годишнина с пиесите „Михал Мишкоед“ от С. Доброплодни, „Райна Княгиня“ от Д. Войников и „Иванко“ от В. Друмев. В министерската ложа е хвърлена бомба, избухва пожар, величествената сграда на Народния театър изгаря.
В театралното дело се включва Гео Милев с идеята да утвърди изкуството на експресионизма, но актьорите и публиката искат реалистични сцени от преди Освобождението. Неговата модерна естетика се сблъсква с директора Владимир Василев, който уволнява прогресивни актьори, за да угоди на властта. Не е ли същото и днес?…
На 1 септември 1925 г в театъра е назначен Масалитинов, който прави драматическа школа за обучение на ученици и стажанти. През 1931 г. управител на Народния театър е К. Сагаев, поставят се пиеси на Йордан Йовков, а на сцената играят величия като Сава Огнянов. За трети път Владимир Василев е назначен за директор, уволнява Васил Кирков и Адриана Будевска. Тя заминава при сина си в Аржентина за 11 години. Цялата наша общественост се вдига в тяхна защита, а в печата се коментира кризата в Народния театър във връзка с директорския въпрос. Будевска се завръща по лична покана от Георги Димитров, който я поздравява на 20 февруари 1949 г. на вечерята по случай нейната 70-годишнина.
Специално място имат комедиите на Стефан Л. Костов, който е учен-етнограф и езиковед. Каква по-остра сатира от пиесата „Големанов“? Играе се и много западна драматургия /Шекспир, Молиер, Юго/, които са познати и на възрожденския театър. Поета Николай Лилиев превежда нови пиеси.
В групата на Народния театър е шуменецът Петър Стойчев, който през 1935 г. режисира филмите „Земя“ и „Децата на Балкана“, а през 1943 г. с жена си Теодорина организират детски театър в София.
През 1948 г. се създава Висш театрален институт. През 1954 г. става Висш институт за театрално изкуство и носи името на Кръстьо Сарафов. Как той учи ролите си? Отговаря: „От суфльор не се ползвам. Понякога ставам нощно време и търся образа, който искам да създам“.
А как живее шуменският театър през ХХ век?
След Първата световна война се създава „Шуменски градски театър”. През 1920 г. към него се присъединяват артисти от „Шуменския народен театър”. През 1927 г. от професионалните артисти в Шумен се създава „Драматична студия”, която се преименува на „Шуменски общински театър”, който измества Шуменския градски театър. На следващата година двата театъра се обединяват под името „Шуменски градски общински театър”, който просъществува до 1934 г.
В началото на сезон 1937–1938 г. шуменци атакуват актрисата Роза Попова и съпруга ѝ – писателя с псевдоним Чичо Стоян. Причината е, че Министерството на просветата определя Шуменския театър за „уседнал при читалището“, а за директор е препоръчана Роза Попова. Чичо Стоян публикува във в. „Шуменска заря“, бр. 14 от 14.8.1937 г., сатирично стихотворение срещу автора на клюките. Той отвърнал с открито писмо до „неблагодарното старче“ Чичо Стоян. А писателят не е назначаван на щат в театъра – бил драматург на почетни начала.
Когато театърът се именува „Шуменски градски театър при читалище „Архангел Михаил“, противоречията между читалищното ръководство и министерството продължават, директорът Георги Донев /баща на актрисата Виолета Донева/ се разболява от „душевно разстройство“ и напуща града. Сезонът се открива с директор Роза Попова и драматург Чичо Стоян, а сред артистите е младият поет Иван Пейчев, който играе в пиесата на Владимир Полянов „Бащи и синове“. Наричат Роза Попова българската Сара Бернар.
След закриването му се основава първият в страната „Областен театър” с директор Велико Дюкмеджиев, просъществувал до 1937 г. Професионален общински театър се създава по решение на шуменската община през пролетта на 1944 г. с директор Стефан Гъдуларов. На 1 януари 1949 г. театърът е одържавен.
На 8 декември 1945 г. временната Шуменска градска управа създава общоградски комитет за построяване на сграда за общински театър. На 10 януари 1946 г. е свикано общо гражданско събрание в салона на Популярната банка и е избран комитет от 25 члена. Председател е кметът Димчо Попов. В ръководството са общественици като Гиню Писков, Илия Силвестриев, Атанас Зидаров, Марк Маркарян, Иван Моллов, Ангел Виденов и др. Комитетът съществува до 1950 г.
В чест на 1300 години от създаването на българската държава се реконструира сградата за сценични изкуства. Първото представление, което се играе в новата сграда е спектакълът „Снаха“ от Георги Караславов на 19.12.1981 г. От тогава до днес в салоните на театъра са се сбъднали над 350 премиери.
Творческите успехи на шуменските театрали са много, но и в този колектив през последните пет години имаше скандали. Точно преди Коледа на 2018 г. директорът Димитър Димитров свали три спектакъла, а актьори от трупата бяха уволнени.
Конфликти възникнаха и след назначението на Илия Виделинов за директор през 2022 г. Докато той се оперира в болница, „постановка“ му спретнаха колеги. На 9 март 2023 г. той обяви: „Няма нарушения на трудовото законодателство в шуменския театър „Васил Друмев“. Това е заключението от специална проверка, направена от инспектората на Министерството на културата, след като актрисата Стефани Лечева сигнализира за проблеми в трупата и за 30 уволнени или принудени да напуснат“.
И докато на Изток е „театърът на военните действия“, то у нас е театърът на управленското его. Какво става на българското позорище – театрално и политическо? Както предупреждават интелектуалци, хъшовете от Народния театър може да излязат на площада и да поведат народното недоволство. И докато „Движението за култура“ се обединява срещу разрухата в театъра, актьорът Камен Донев кани директора да защити мъжката си чест на боксов мач. Това са хъшовете на българското позорище…
Валентина МИНЧЕВА
Снимки Архив
