Една книга за „Япония, преживяна с любов” стана събитие в литературното битие на Шумен. Докато публиката приветстваше абитуриентите в центъра на града, стотина шуменци препълниха регионалната библиотека „Стилиян Чилингиров”, за да се срещнат с авторката Юлияна Антонова–Мурата. В 14 български града тя представя първото си заглавие на книжния пазар „Моши моши, Япония”. Нейният екип в лицето на Владина Цекова, известен пътешественик и пилигрим, се изненада: „Шуменци, вие ударихте тавана! В другите градове не видяхме толкова много читатели. Невероятни сте!”. Фоайето на втория етаж не можа да побере всички желаещи за разговор и автограф. А когато за една книга има правостоящи, какво по-голямо признание за писателя!
Сборникът с личните истории има четири издания. След първото представяне в клуб „Перото” в НДК-София във фейсбук започват стотици приятелства с авторката. Едно от тях въодушевява Даниела Русева за литературна среща в Шумен. Съдейства й Светла Георгиева, хореограф, представител на издателство „Тогедър Академи”. Юлияна Антонова-Мурата беше посрещната с български народен танц от децата на ЦДГ №19 „Конче вихрогонче. Малките белодрешковци трогнаха до сълзи гостенката, защото в Япония сме известни не само с художествената гимнастика, киселото мляко и сумиста Калоян Махлянов – Котоошу, но и с талантливите си певци и музиканти. Но както тя отбеляза, специално място имат българските рози с името „Надя”, посадени в един от парковете в Токио. Мястото е известно за светски събития, на които тържествено по телевизията съобщават: „Намираме се в България – страната на розите!”
Ето как ни поведоха по първия мост на българо-японската дружба. Няколко от текстовете в раздела „японските щрихи” публиката чу в изпълнение на актрисата Стефани Лечева. Краткостта е сестра на таланта. Колкото и да твърди, че не е писател, Юлиана Антонова–Мурата има талантливо перо. Тя е дипломат от кариерата, работила е в Германия, Русия, Англия, Китай, Индия, Хърватия. От 1994 година живее с прекъсване в Япония, където е заедно със семейството си. Няма как такъв гост да не бъде представен на шуменския кмет Любомир Христов. Дипломацията е важна и за днешните книжовници, един от които иска да ни разкаже как в Япония се живее красиво. Наистина, японските истории са писани с отворено сърце – фрагмент след фрагмент, като японска калиграфия, за която не ни стигнаха два часа.
В родината си Юлияна Антонова–Мурата разбира, че българите са зажаднели за глътка доброта и повече усмивки. След 15 години работа в Япония и със съпруг японец Юлияна Антонова би трябвало да има самочувствието на познавач. А тя непретенциозно каза: „Аз не познавам отлично тази страна. Колкото по-дълго живея в Япония, все повече оставам пленена. Искам да остарея в тази страна. България и Япония имат допирни точки. В Шумен е един японец, който виждам в залата. Аз искам да го поздравя, той от месец провежда курс по японска култура тук”. Аплодисментите заглушиха името му, но той след много поклони и благодарности за нашето гостоприемство се усмихна и разтвори за приятелство ръце.
Книгата стигна до стотици, които разбраха, че няма случайности, няма странности в написаното. Всичко е истина в тези 63 японски случки за деликатнитите човешки отношения, които правят живота по-лесен и по-красив! Авторката подчерта: „Там казват: 7 пъти по 70 и пак е недостатъчно, когато благодариш на някого. Затова и заглавието е „моши моши”, защото това не е само повикването „ало-ало”. Второто му значение е създадено през 1913 година от шеф на полицията. Всъщност началото му е десет века по-рано и означава: „Извинете, добре ли сте?”, „Извинете, бих искал да ви помогна”. Както тя пише в книгата си: „Тактичността и уважението към чувствата на другите е в духа на ненаписания Самурайски кодекс на честта”.
И веднага Юлияна Антонова–Мурата ни върна към незабравимото си преживяване като консул. Неотдавна посещава затвора на Коледа, където има двама български младежи, за ги зарадва с български книги. Един от тях, осъден да излежи 9-годишна присъда, й споделя: „Госпожо, тук знаят, че съм българин. Всеки ден ни носят за десерт кисело мляко, но на мен ми поднасят българско кисело мляко, произведено в Япония”. Тя онемява и се пита: „А дали бихме го направили за някой осъден в България?…”
Каква е разликата между българския и японския мъж, любопитстваше аудиторията. Писателката сподели личния си опит: „Българският мъж много лесно се обижда. Мълчи, гледа по телевизията мач или отива в друга стая. Японският мъж не се сърди. Много лесно се живее с такъв мъж”. На всичко отгоре се оказва, че японците нямат псувни.
В книгата си Юлияна Антонова–Мурата нарича майсторите в тази страна „поети”. Дошли двама техници да ремонтират домашната й камина, „въоръжени” с прахосмукачка, защото трябвало да почистят на края. Дори с три снежнобели кърпи лъскали мястото след ремонта… А на тръгване даже благодарили с поклон!
Обет за красота са дали и строителите в тази страна – ограждали с бяла висока стена строежите си, а на оградата си поставяли саксии с цветя, за да е приветливо, докато се завършат новите сгради. Стана ясно, че в Япония не можете да си купите кола, ако нямате собствен паркинг или гараж. Ако си забравите багажа на аерогарата, ще ви го донесат лично във вашия дом. И пак ще ви благодарят с поклон. Почти 300 пъти се покланят продавачките в магазина дневно, уважавайки всеки клиент на входа. Покланя ти се дори регулировчикът на подземния гараж! В книгата са описани 11 вида поклони по наблюдения на авторката. Но най-запомнящ е последният, за който тя пише: „Когато свекърът ми почина на 80-годишна възраст в болницата в 23,50 часа, главният лекар дойде и целият персонал се строи до него в старшинство, за да се поклонят заедно на починалия си пациент, „предавайки” го на фирмата за погребални ритуали. Те, строени до един в черните си костюми, го „посрещнаха” с поклон. После двата „екипа” се прередиха за секунди и се поклониха дълбоко на нас – близките на починалия”.
В Япония бакшиши няма. Забравиш ли си рестото в таксито, те догонват, за да ти го предадат. През три години се подновява шофьорската книжка. На изпит се явява дори 80-годишният император Акихито!
С решение на японския парламент от миналата година нощните заведения задължително кандидатстват за „лиценз за танци”. Изискванията са много. Първото е баровете да не са в жилищни квартали!
В Япония има 701 места, където цъфтят вишневи дръвчета, ревностно следени от жителите със специално приложение в мобилните телефони. Дървото е издигнато в култ. С чашка саке те чакат вишневият цвят да падне в нея, неволно отронен от вятъра /!/, за да си пожелаят здраве и късмет. Затова „сакура” – в превод вишна, е първата дума, която научава всяко японско дете в живота си. Нали за нея пееше и детският хор на БНР с диригент Христо Недялков!
Културният шок продължава и до днес за нашата сънародничка. Перфекционизмът стига до там, че в ресторант готвачът й дава автограф на български език, за да я направи специална.
Много са японските чудеса в образованието, здравеопазването, бита и обществените порядки. Читателите ще научат защо пенсионерите там са осигурени и щастливи. Но и защо някои работят до 93-годишна възраст! Все пак за Юлияна Антонова – Мурата най-важна остава любовта. Нейните „източни видения” са повод за нови фейсбук приятелства и нови книги. Очакваме ги, Юли сан! Вие сте още една „ българска следа” в Страната на изгряващото слънце. Запомнихме „тихата ви елегантност” и деликатността, с която ни дадохте автограф и прегърнахте нежно всеки читател за фотографския му обектив.
Валентина МИНЧЕВА
