Почти две десетилетия след смъртта си, поетът Богдан Тетовски получи заслужено литературно признание от шуменската общественост. В регионалната библиотека „Стилиян Чилингиров” приятели, журналисти, университетски преподаватели се събраха по повод стихосбирката „Отново сме поети”. Инициативата е на Дружеството на писателите в града, след като на 5 май издателство „ДА” организира в литературен клуб „Перото” на НДК официално й представяне.
„По стълбището на стиха” ни поведе Антонин Горчев, председател на дружеството, който напомни, че приживе поетът няма издадена книга. Едва през 1998 г., два дни преди да се раздели с живота, вижда първата си стихосбирка „Човекът зад вестника” на издателска къща „Славчо Николов и сие”. Сборникът със стихове „Къде отива птицата” на издателство „Антос” излиза от печат със съдействието на съпругата му Екатерина през 2001 г. Тиражът от 300 броя се разграбва от приятели и библиотеки. През 2005 г. община Шумен, Дружеството на писателите в града и Съюзът на българските писатели учредиха националният конкурс за лирика „Иван Пейчев”. Негов първи носител посмъртно стана Богдан Тетовски. С половината от паричната награда се издаде стихосбирката „Такъв един неясен, неедин”. Отново се разпространява само в литературните ни среди.
През 2016 г. млади поети в столицата искат да се издаде поезията на Тетовски, но да се разпространи чрез книжарниците в страната и стигне до повече читатели. Ангажиментът поема Силвия Чолева. Жалко, че издателката не можа да пристигне в Шумен. За по-младите читатели ще кажем, че Богдан Тетовски е роден през 1936 година, завършва право, работи като адвокат във Велики Преслав и Шумен, бил е юрисконсулт в КТА Мадара”.
Антонин Горчев разказа за литературната среда в града в периода 1975-85 година. Богдан Тетовски се откроявал с интелектуалната си осанка. Пред приятели рецитирал френски поети – първо в оригинал, а след това и на български език. Антонин Горчев сподели: „Рядко говореше – с някаква острота по някаква тема или с топло чувство за литература и творци. За нас той остана като
Човекът с лула в ръката
И разбира се, с чаша водка или вино”.
Според Иван Карадочев, издаването на стихосбирката „Отново сме поети” е важна за съвременната българска поезия към днешно време. За Богдан Тетовски вече се говори като за национален поет. „Спасението като език” е заглавие на рецензията му, защото то най-точно представя стилистиката на лирика. Литературният критик определя поведението на Тетовски като „упорит отказ да се впише в общото поетическо битие”. През целия си творчески път е търсил „автентичните нюанси на живеенето”. Бранил личното си пространство, откривайки изразни средства за най-личните си преживявания. Карадочев нарича поезията на Тетовски „тиха”, като тази на Иван Цанев, Миряна Башева, Биньо Иванов.
Четвърт век след края на тоталитарните предразсъдъци преоткриваме този странник на перото. В литературните списания името му се среща редом до имената на Любомир Левчев и Стефан Цанев, но е чужд на техния патетичен стих. Подобно на Константин Павлов „търси обратната страна на идеологическия патос и тихо говори за реалните неща от битието в перспективата на класическите хуманност и духовност”.
И както във възрожденския Шумен лудите глави на интелигенцията създават атмосфера за новата култура, така в Шумен творците с по-различно мнение изпреварват политическия преход. За разлика от гилдията в София. В тази „затворена среда, подхранвана с алкохол, поддържаха литератори и художници, артисти и учени, маниаци и ентусиасти, където получаваха допълнителен стимул за живот и творчество” – анализира литературният критик. В бохемската компания Богдан Тетовски е единственият практикуващ адвокат, който отпечатва по някое стихотворение в местния вестник. Това подчертава „особеното му положение”. Поетът е
„уважаван, но леко отстранен“,
сякаш не се чувства много уверен в езиковата си среда”. Нова е литературната ситуация, в която се издава стихосбирката „Отново сме поети”. И най- големите скептици ще трябва да признаят, че във времето на ограничения Тетовски е намирал езика, в който да се въплъти.
Антонин Горчев е впечатлен от завършеността на стиховете в личния му архив. Прилежни, окончателни, подредени като за печат. И пак ни върна във времето на Иван Пейчев, Ганчо Мошков, Богдан Тетовски, Георги Узунски, бохемата – ощастливила няколко поколения поети, белетристи, журналисти, художници, театрали… Смисълът на тяхната духовна солидарност Иван Карадочев илюстрира със случка, която го събира с Богдан Тетовски и художника Любен Петков – бащата на Николай Калев. И в най-дългите нощни запои
„атмосферата ухаеше на Иван Пейчев“
Дали обаче в Шумен сега има духовна енергия, за да се възроди това творческо общуване?… За това попита и проф. Христо Трендафилов в края на своя коментар за Тетовски. Той се огледа за млади поети в залата, които да поемат щафетата, но като че ли повече бяха побелелите коси…
За общуването си с този интелектуалец разказа поетесата Роза Боянова, специално пристигнала от Бургас: „Богдан беше най-изтънченият между нас, с философски поглед към живота. Най-често в компанията му виждахме художника Кръстьо Богданов. Още като студентка, когато бях в школата на Ганчо Мошков заедно с Антонио /Антонин Горчев – б. р./, ме канеха да говорим за литература. Пиеше се, но и се говореше за поезия. Не си спомням Богдан да е рецитирал свои стихотворения. Той говореше за световни поети, художници, композитори. Едва когато излязоха трите му книги, разбрахме колко огромно е неговото творчество. Поезията е била спасението му. В съпругата му има още непубликувани стихове. Когато и те бъдат отпечатани, ще го видим завършен като творец. Защото стиховете му дълго бяха скрити за читателите”.
„Така е весело, така е най-правдиво –
животът трябва да се изяде, да се изпие,
а любовта съвсем да се излюби,
за да се върна в себе си изцяло
от ярост и от щастие погубен”.
Дали тези редове не са написани след шумните вечери в ресторант „Дебрецен“? За него ни припомни Роза Боянова. Днес на това място до кино „Херсон” има банка. Времето е пари, а в шуменските кафенета не се чете поезия… В ресторант „Дебрецен” тогава цигарите се продавали заедно с шоколад. Музикантите от циганския оркестър свирели на ушенце. В сепарето творците вдигали наздравици и говорели за изкуство.
Идват и спомените на Екатерина Тетовска. Тя пази лулата му, за да я предаде на Иван Карадочев. Споделя, че поетът мечтаел за книга, но нямал свободата да издава. Но я открива „на разсъмване с любовта”. Написал е:
„Най-после свобода, направо в центъра на тишината – ос на света, освободен от телефоните, магнетофоните”. Щастливец, недоживял мобилните ни връзки, когато всички сме в интернет! Екатерина го е делила с поезията и с приятелите, с които е осъмвал. Но помни, че често е потъвал сам в творчески размисъл на чаша лимонада… На своята самотност Тетовски аристократично гледа „със симпатия”.
Кънчо Енчев предлагал за печат във вестник „Шуменска заря” сатиричните му стихове, а в литературното приложение „Тича” Валери Желязков илюстрирал стихотворението „Къде отива птицата”. Същата птица става корица на една от стихосбирките. Художникът уважи литературната вечер, която завърши с още стихове на Богдан Тетовски. А той знае тайната на поезията: „Шумът е тайната. Защо не го обичат?”. Въпросът, от който „подметките му ще заприличат на разлистени тетрадки”. Така е пожелал да „легне да нощува във земята със самата смърт”. На 13 декември се навършват 19 години от кончината на поета, който цял живот търси пътя на птицата…
Валентина МИНЧЕВА
