Днес светът отбелязва Международния ден на незрящите и Световния ден на добротата. Двата дни са съвместени на една дата неслучайно, защото са свързани помежду си. Социални закони с нови имена и европроекти за хора с увредено зрение са в програмите за интеграция на хората с увреждания от години, но как живеят ощетените от съдбата българи?
Двеста са жителите на община Шумен с нарушено зрение. Повечето от тях са от третата възраст и със загубена трудоспособност. Тромавата бюрокрация за осигуряване на помощни средства и сега тормози хората с белия бастун. Ако 600 лева са нужни за издръжката месечно на един човек у нас, то незрящите разполагат с 200 лева. Затова Съюзът на слепите в България /ССБ/ настоява от години да се актуализират социалните и инвалидните пенсии, да се увеличи размерът на интеграционната добавка за балнеолечение, да се обогати списъкът с помощните средства, като се подбират най-качествените от тях.
Стара истина е, че икономическите механизми не мотивират работодателите да наемат незрящи на работа. Отдавна са закрити или са пред фалит предприятията на ПП „Успех“ при ССБ. Дори Албания се грижи по-добре за хората с увреждания. Македония отдавна ни е изпреварила. Със страните в ЕС не можем да се сравняваме… Регионалните структури на съюза вече четвърт век организират петиции и протести срещу социалната политика на управляващите, но резултатите са отчайващи. Затова все по-малко млади и образовани хора членуват в ССБ. А това е удобно за политиците, които се възползват от тази ситуация. Още повече, че регистър на хората с увреждания у нас няма, в т. ч. и за слепите. Това са общо около 750 000 души с увреждания, от които 20 000 са незрящи.
Както казва един бивш активист на шуменската организация на слепите, „от развития социализъм трябваше да скочим в развития капитализъм“. Много надежди рухнаха. Много социални придобивки като работа, общежитие, транспорт, образование и квалификация за слепите не са ангажимент на държавата. Всеки се спасява поединично. Европрограми се нароиха, но те са с определен срок. А после?…
Спомняме си думите на незряща шуменка, която на годишно събрание на регионалната организация при Съюза на слепите в Шумен предложи: „Да завържем за един ден очите на нашите депутати, кметове, областни управители и да ги оставим да вървят по шуменските улици, за да видят как се чувстваме ние като слепи пешеходци по разбитите тротоари. Стига с оправданията, че няма пари! Време е държавата да направи нещо за нас, защото много се краде от еврофондовете…“
Социалното напрежение в страната е видимо. Протестират зрящи и незрящи, недоволни от управлението в България. Най-фрапиращите факти от центъра на Шумен ни посочиха хората без зрителни проблеми. Млади семейства с детски колички, собственици на магазини, здравни специалисти в ДКЦ /поликлиниката/. На улица „Цар Освободител“, където се помещава регионалната организация на Съюза на слепите, тротоарът е гробница още преди първия сняг. Вечер е тъмница. Пешеходците разчитат на неоновите реклами на магазините и преминаващите автомобили, за да се ориентират. А стават инциденти. Шуменци чупят ръце и крака на светло и тъмно. Продавачите псуват разбитите плочки пред вратите си. Както казва един от тях: „Това не е център, а гето! Срам ме е, когато минат чужденци…“
Може ли на 50 метра от сградата на слепите да изсечеш дървета за нов паркинг, да направиш за N-ти път ремонт на градинката зад новата поликлиника, а да оставиш хората да се препъват в разбитата настилка? Може ли да проектираш шадраван и цветна мозайка пред съдебната палата в Шумен, когато гражданите роптаят срещу разбитите пешеходни зони в центъра на областния град? Храмът на Темида не се нуждае от водни каскади, а от реформа в правораздаването, заради което сме в чакалнята на Шенген!
Присъствали сме на спортни и културни инициативи на незрящите в Шумен. Знаем техните таланти. Но тъжен факт е, че членската маса на ССБ застарява, а по твърдения на техния председател Васил Долапчиев, 40 на сто от незрящите не могат да се подпишат. Много от тях са социално изолирани в селата, не учат, не работят, не се интегрират.
В Деня на белия бастун – 15 октомври, кметът Любомир Христов е посетил клуба на незрящите в Шумен. Година преди края на мандата му тази визита е доста закъсняла, коментират гражданите. Тя с нищо няма да промени съдбата на хората с увредено зрение, освен че ще остане в протокола на социалната му политика. Те ще бъдат пак най-бедните инвалидизирани хора, които едва оцеляват в кризата. Вече четвърт век властта е сляпа за ощетените от съдбата. В „магазинчето за надежди“, както пише Джани Родари, имат шанс само хората с големи сърца. А 90 на сто от нашите слепи граждани живеят в крайна мизерия, потиснати, често без близки и без шансове за сериозно лечение.
Дали нашите шуменски политици са чували за биотичните очи /имплантите в мозъка/, които връщат зрението? Дали са прочели за новата технология, която конвентира документи от даден език на брайлова азбука, така че да се четат от слепи? А знаете ли, че незрящ британец направи пътешествие до Южния полюс? Дори скочи с парашут и бяга през пустинята! Ние сме пренебрегнали възможностите на хората с увреждания, а утре можем да сме част от тях.
За да не ни обвинят в тенденциозност, цитираме само част от становището на управителния съвет на Съюза на слепите в България относно Закона за личната помощ: „ Философията на проекта на Закон за лична помощ е диаметрално противоположна на разработваната концепция за социалните услуги. Нормативният акт предвижда създаване на държавен орган със структури в страната, който да администрира услугата. Концепцията в унисон с европейската практика е на диаметрално противоположна позиция за бъдещото управление на социалните услуги. Тя предвижда децентрализация, която възлага тези ангажименти на общините или лицензирани юридически лица. В своите финансови разчети съставителите на проекта на Закон за лична помощ, не са взели в предвид и един взривоопасен мултиплициращ ефект. Той се изразява в ниските основни възнаграждения на работещите в социалната сфера, в диапазона от минимална работна заплата 510 лв. до 650 лв. и предложените възнаграждения на асистентите по проектозакона…“
Останалото е мълчание…, както е казал Шекспир. Днес всички управленци може да си сложат черните очила за стайлинг, за да прикрият срама на своето политическо безхаберие за хората със зрителни увреждания. Но черните очила на незрящите ни съграждани ще останат до края на живота им. Може би това е начин да виждат по-малко мизерия и тъга в родината си, която няма шанс да напуснат за разлика от сънародниците си емигранти.
Защото тя не е добро място за живеене, както твърдят и протестиращите на площада. Гневът е последният шанс на хората да защитят достойнството си за нормален живот. Защото и сега депутати не могат да направят разлика между медицинско изделие и помощно-техническо средство, а един говорящ термометър или говорящ апарат за кръвно налягане може да ти спаси живот. Един брайлов часовник може да те направи самостоятелен човек. Преди две години „Майкрософт“ поиска 200 000 лв. за разработване на нови продукти за незрящите хора на български език. Не се намериха. Затова пък много повече пари се изядоха и изпиха на предизборни софри все в името на социалната интеграция…
Най-после трябва да се осигурят 2 милиона лева, за да се изработи регистър на хората с увреждания, за да няма „уж болни деца“ и „кресливи майки“, а политиците да прогледнат за всички ощетени от съдбата, които искат достоен живот и социална справедливост. Горчивият опит за 30 години демократичен преход доказа: Не си ли в регистър, нямаш права, нямаш социална защита, няма те за държавата, просто умираш…
Вижте колко фонтани, шадравани, мозайки, ритуални зали, лъскави кметски кабинети бяха финансирани с излишъка на бюджета. Те никога не са за социални нужди, а за определени фирми, за определени хора по определена програма, но за нашите хора. Нека в края на своя мандат всеки кмет да обяви кои екипи са управлявали социалните проекти, на каква стойност са били и колко са получили екипите в тях…
Воалентина МИНЧЕВА
