Страх и алчност провалят делото на Апостола
150 години от обесването на Васил Левски. Почитаме с венци и песни Апостола, а държавните мъже държат пламенни речи. Над главите им – портретът на Дякона, делата им – далеч от заветите на най-чистия и свят образ на българската свобода.
Истински страдалец за съдбата на поробения народ, Дяконът отбелязва в своето тефтерче срещи и документи на революционните комитети, задачи по дни и маршрути. Четири въпросителни е написал – по една за всяка власт, която му е длъжник вече 150 години. Този въпрос за 100 000 лв. затрудни дори историк в играта „Стани богат“.
Беден, болен, угнетен, Левски отразява харчовете си до грош, за да е пример за всеки „револуционерний работник“. Общо 115 страници, в които „България стои над всичко“. Дяконът се отчита: за маслини, хляб и ябълки – 3 гроша; за небетшекер за кашлица – 2,5 гроша; за книги, пера, игли за шев – 5,20 гроша; за боза – 0,30 гроша…“
Днес в тефтерчетата на нашите управленци трябва да пише: къща в Барцелона, апартамент в Дубай, вила на Халкидики, пристанище в Росенец…
Тържествен, но трагичен е 19 февруари. Великите българи нямат гробове – Левски, Ботев, Вапцаров, Гео Милев… И още много знайни и незнайни герои, както се казва на всяка тържествена заря-проверка. Паметта за тях е най-голямата ни добродетел, за да останат образите им живи за поколенията.
Васил Левски е явление не само в българската, но и в световната история. Той е кумир на Че Гевара, прострелян със снимката на Апостола, намерена в неговата куртка, разказва дъщеря му Алейда. Кемал Ататюрк държи портрета на Левски в кабинета си. В Куба има паметник на героя, а в Италия – улица на негово име.
Васил Гендов, „бащата на българското кино“, създава първия български звукозаписен филм „Бунтът на робите“, посветен на Левски. Премиерата е на 2 октомври 1933 г. Поради дипломатически съображения са изрязани фрагменти, „смущаващи“ турското посолство и в крайна сметка лентата е спряна. По време на войната бомба изгаря къщата и неговите филми.
През последните 30 години нашата историческа наука представи нови документи за живота и делото на Апостола. Консервативните академици трудно ще преглътнат откритията на младите изследователи, които донесоха снимки и писма на Левски от архивите в Турция, Румъния, Сърбия, Италия, Великобритания, Канада. Отвориха се и много семейни албуми на българи у нас и в чужбина, които попълниха белите петна в биографията на Апостола, неговата революционна дейност, кореспонденцията му с четници, войводи, емигранти в Гюргево и Букурещ, богати търговци и служители на църквата.
Все повече се налага мнението, че Левски е бил масон както Ботев, Каравелов, Раковски, Захари Стоянов, Петър Берон…. Вече е популярна снимката от османските архиви на Левски, когато е на 25 години, правена през март 1861 г. на остров Халки, когато той гостува на хаджи Иванчо Хаджипенчович в Истанбул, който по-късно участва в процеса срещу него. Но тъкмо този търговец го посвещава в учението на тайните общества на Италия, Франция, Англия. Там Левски става масон в ложата „Ориент-Изток“. Той е говорел всички балкански езици, изучавал е санкрит, латински, а френският език е бил задължителен за масоните.
Иван Тренев пътува по европейските маршрути на Дякона и твърди, че в музея на корабостроителницата във Венеция се пазят документи от 1860 г., когато Левски я посещава, за да уговаря купуването на два кораба. Планът бил от търговията да се печелят пари за оръжие. Предателство проваля сделката. Оттам Левски пристига в Манчестър, Великобритания, където има италиански карбонари. Революционерите му подаряват тефтерче с надпис „Agenda“ /на латински – бележник б.р./, немско производство, каквото получава и Ботев. Правилата на високо просветените масони стават принципи в Българския революционен централен комитет на Левски, който познавал Гарибалди, имал кореспонденция с него, според същия автор.
Други историци като Иван Лалев цитират текстове от „Наредата на работниците за Освобождението на българския народ“, които дословно се повтарят с текстове в Конституцията на най-старата масонска ложа в Европа “Великият Изток на Франция“. Наредата е най-важният документ, написана от Ангел Кънчев, сподвижник на Левски, действащ масон, посветен от чехи в братството.
Изследователят Иван Тренев и режисьорката Мая Вапцарова намериха нови документи, дори снимки на Левски с роднини и четници, едва спасени от унищожение.
Още след Освобождението четници, роднини, писатели публикуват свидетелства за Дякона. Стоян Заимов – негов куриер, издава биографията му. За революционера казва: „Левски имаше очи на магьосник, тяло на атлет“.
През 1929 г. Народният комитет „Васил Левски“ възлага написването на биографията на Апостола на Д. Т. Страшимиров. По-късно са издадени историческите книги на Яна Язова, проф. Николай Генчев, Николай Хайтов, научни студии на университетски учени като проф. Пламен Митев, краеведи и журналисти като Велислава Дърева, писателите Румен Леонидов, Неда Антонова, Иван Тренев, Янко Гочев /юрист/ и др.
Истинско събитие е книгата на Мерсия Макдермот „Апостолът на свободата“, издадена първо във Великобритания през 1967 г., а у нас – през 1977 г. Както и останалите автори, тя се позовава на същите източници: дневници на революционери, публикации във възрожденския печат, спомени на комити и роднини на Левски, документи на османската империя – съдебни протоколи, полицейски заповеди, сведения на европейските дипломати.
Мерсия Макдермот е родена на 7 април 1927 г. в Плимут – важна военноморска база в Англия. Тя е на дете на една годинка, когато пътува с родителите си в Китай, където баща й е директор на военноморската болница и военен хирург. На 5 години успява да научи китайски език. След завръщането си в Англия постъпва в частен интернат. Започва да се интересува от битието на велики мъже от XIX и началото на XX век. През есента на 1945 г. Мерсия е студентка в Оксфордския университет „Св. Ана” – специалност руска филология. Тя владее осем езика, включително турски /на латиница!/, което е преимущество при разчитане на документи на османската империя. През 1948 г. участва в международната младежка бригада на язовир „Копринка“. Там се запознава с Джеймс Макдермот, за когото се венчава веднага след прибирането им в Англия. През 1952 г. се ражда дъщеря им Александра, днес преподавател по физико-химия в САЩ.
От 1962 до 1989 г. с кратки прекъсвания Мерсия Макдермот живее в България. В периода 1963-1979 г. преподава в Английската гимназия в София. След това (до 1989 г.) води курс по „Национално-освободителното движение в Македония“ към Историческия факултет на Софийския университет. Автор е на книги за Яне Сандански, Гоце Делчев, Димитър Благоев. Британската историчка е чуждестранен член на БАН от 1987 г. и доктор хонорис кауза на Софийския университет от 2007 г. Книгата й „Апостолът на свободата“ е с посвещението: „На българския народ, който ми даде повече, отколкото мога да му се отблагодаря“.
Последната й книга е „Имало едно време в България“, чиято премиера беше на 19 септември 2022 г. в София. Днес Мерсия Макдермот е на 95 години и живее в пансион в околностите на Лондон. Споделя: „Левски е като герой на народна приказка. Всичко, което съм направила в България, дължа на Левски“. Преди пет години Министерството на културата я удостои с огърлието „Златен век“.
След 1990 г. бяха издадени няколко тома с биографиите на Васил Левски, спомени и документи за него. В тях е истинският комита, революционен водач, образ от кръв и плът, които често авторите на игрални филми не могат да постигнат. Ще цитираме исторически документи. Нека всеки сам стигне до истината за Апостола.
Първата биография за Левски е на Георги Яковлев Кирков от 21 март 1882 г., раздадена на ученици и граждани в София. Проф. Николай Генчев пише: „Книжката е малка. Повече напомня на едно похвално слово за Апостола. Истинската първа биография е на Захари Стоянов“.
Захари Стоянов никога не се е виждал с Ботев и Левски. Книгата за Апостола излиза от печат през 1884 г. под заглавие „Васил Левски /Дяконът/ Чърти от живота му“. Започва с думите: „Аз правя начало, за да дам повод на ония, които знаят може би повече за живота на безсмъртния Дякон, така щото да имаме един ден възможност за съставяне на пълното му животоописание“. Той нарича героя „бащата на апостолите“.
Захари Стоянов цитира разказа на Христо Иванов за белградското бомбардиране през 1862 г. Васил Иванов бил сред българските доброволци, на които Раковски е главатар. Когато те доближили Стамболкапия, Левски бил първият, който „се метнал на калето с гола сабля в ръката, като същински лев“. По-късно той обидил сръбския княз и за тази дързост шест дни бил в белградската тъмница. Когато се завърнал в Пловдив, отново бил в затвора, защото нямал тескере.
На Великден 1863 г. дякон Игнатий решил да се разкалугери пред карловци в църквата, явявайки се с еснафски костюм. Работил като учител в село Войнягово, където обучавал децата на вероучение, четмо и писмо, фехтовка, яздене, въвежда успоредка и упражнения на халки, народни танци, дори икебана като изкуство на източната мъдрост.
През 1865 г. организира българска чета срещу черкезите. Устроил игри за надхвърляне на камъни и надскачане с младите, които надминал. Те казали: „Това е левска крачка!“ През 1868 г. вече го знаели като Левски. В дружината на Панайот Хитов бил избран за байряктар.
Захари Стоянов пише: „В края на юни 1867 г. тя преминала Дунава под малкия градец Тутракан срещу най-буйния Делиорман, гдето турското население употребява най-дебелите шишенета. Минали край селата Кусой, Турлак, Попово и набили непроходимото Герлово… През зимата на 1867 г. сръбското правителство дозволило съставянето на една българска легия в Белград, в която да се учат на военно обучение българските емигранти. Приемали само ония, които знаят да четат. Наскоро Левски се разболял от опасна болест. Лежал няколко месеца в болницата и от нередовно гледане дошъл до умиране… Преместили го в особена къща. Трябвало да стане операция. Двама частни доктори се наели да я направят; те му разпрали стомаха и благополучно я извършили, по причина дълго време още останал на легло, малко можал да служи в легията“.
По-късно става ясно, че немските хирурзи са го оперирали от апендицит, но раната гнои девет години и до бесилото той прави превръзки и страда от нея.
Левски е в Румъния през 1868-69 г., „най-тъмните години от деятелността на героя“. Биографът продължава: „Панайот Хитов се оттеглил в Белград под височайшата милост на правителството, хвърковатият Тотю станал кръчмар в Одеса, Желю почнал да лее керемиди в Браила, баснословният Дишлия вардел кръчмите да не наливат във виното вода. Раковски отдавна почивал в гроба, Касабов публикувал официално, че е вече Касабиано. Един Левски не искал да направи компромис с духа на епохата. Каравелов и неговите приятели подкрепили Левски нравствено. Неоспоримото право на Каравелов било да буди народа печатно. От тук нататък се захваща вече най-отчаяната деятелност на Васил Дякона. Турците го записали в черната книга не само в родното му място, но във всеки град из България. Оттук нататък имената Дякон Левски, Васил Иваноолу, Кушиш Дервиш и пр. захващат да вървят из уста в уста между заптиите и бюлюкбашиите. Захваща турското правителство да гони Левски не като човек, а като сила, която заплашва отоманското величие“.
Той ходи из България с два документа – с първия да иска пари, с втория да кълне /да се закълнат – б. р./ новопостъпилите членове в комитетите. Най-голямата деятелност на Левски в Северна България е Ловчанският окръг. В Русчук и Шумен е изпращал свои помощници.
Захари Стоянов пише: „Турското правителство обещало 500 лири на оногова, който може да убие Левски, а 1000, ако го хване жив. Само той, а никой други можа да ходи из България цели пет години. Колкото вида костюми, турски и български, са съществували на Балканския полуостров, той ги е видял на гърба си във време на своето пътуване в България. Принуден е бил още да си менява и цвета на косите. Като идел в Царцово, на един час от Пловдив, заболял внезапно от сърцебол, болест, от която той често страдаел. Едва можал да се крепи вече на краката си. Левски е имал такъв голям успех в своето дело, защото е поискал ръката на средната ръка хора на презрените и обявените от неблагоразумните за нехранимайковци. Между най-близките му били и хайдутите…“
Летописецът дава примери как Левски много е обичал децата. По думите на Георги Попов дякончето казвало на възрастните: „Недейте учи децата как да се боят от турците, а как да се освободят от тях!“
Захари Стоянов пише: „Щом се качел на коня си, отведнъж запявал песен обикновена, свирел с устата си, говорел нависоко с другаря се, смеел се с глас, както че се връщал от някой селски сбор или от осветяване на черкова“.
Организацията, която създал Левски, имала тайна полиция, която само той знаел. Другарите му разказват: „Левски носеше и отрова при себе си във вид на петелка; от дясна страна на дрехата си той държеше постоянно голяма доза отрова, за да може да я глътне, когато се види в опасно положение. Знакът, по който се разпознаваха работниците и който Левски бе дал на всичките, беше А. Т. С. К., което значи „АЗ И ТИ СМЕ ОТ ЕДИН КОМИТЕТ“. /Подобно знаците на масоните – б. р./. На своите другари, които очаквали Сърбия и Русия да ни дадат топове, щом се разбунтуваме, Левски казвал: „Никому не се надявайте. Който ни освободи, той ще да направи това, за да ни подчини отново в робство“.
След залавянето на Апостола четири седмици той е разпитван в София от нарочно създадената комисия, в която е бил и хаджи Иванчо Хаджипенчович ефенди.
Захари Стоянов завършва биографията така: „Рано сутринта на 6 февруари 1873 г. около конака се забележило извънредно положение. Щом чул решението на комисията, че ще бъде обесен, като го вкарали в затвора, ударил си главата от каменната стена няколко пъти и се повалил на земята безчувствен. В такова положение го намерила стражата, когато отишла да го вади за бесилницата, той бил изгубил вече чувства и много малко признаци показвали, че душата не е оставила още многострадалното тяло… Смъртните останки на юнака са погребани в София…“
Захари Стоянов завършва труда си в Пловдив на 10 декември 1883 г., като иска от историците прилично място на героя в нашата история. „Читателите да не търсят от мене строго безпристрастна оценка. Колкото и да се предвардях да бъда прост тълкувател на факти и верни картини, не можах да се стърпя, за да не изпусна на някои места по две-три думи мои съждения и заключения“.
След Освобождението са записани спомените на над 200 българи, които са познавали лично Апостола. Много от свидетелствата са публикувани във вестници или сборници. От тях разбираме кои са предателите и кои съидейници на Левски.
Пред Нарочната следствено-съдебна комисия в София на 14 декември 1872 г. Атанас Попхинов разказва с подробности на турците за участието си в комитетското дело. Той нарушава забраната да се отварят писмата на Левски и казва: „На едно писмо печатът беше счупен и аз го отворих. Прочетох го, но не можах да го разбера, тъй като това писмо беше с техен специален шифър“. Не случайно Апостолът казва, че „неуравновесеният Атанас Попхинов спира хода на народната работа“. По този повод Ангел Кънчев пише, че „тогавашният касиер поп Кръстьо си послужва с комитетски пари за лични нужди“.
Андрей Манев и Стефан Балабанов от панагюрския комитет, търговец и шивач, разказват през 1924 г.: „Хванати бяхме за ръце, а Левски ни говори да сме верни и трезви във всичко. Ергените, членове на комитета, дадоха дума да не се женят, докато не се освободи България. Каквито писма и книжа имаше от Левски и от комитета – във време на Априлското въстание са изгорени“.
Атанас Поппетров си спомня за обесването: „Отидохме и видяхме Дякона В. Левски като висеше на бесилката с присъдата на гърдите му. Една привечер на 6 февруари го свалили от бесилката. Тя беше дето е сега памятника му“.
Във „Вестник на вестниците“ е публикуван разказът на старата софиянка Атанаска Стринска: „Мома бях на 18 години по онова време. Още привечер забумтяха удари на брадва и уплашиха всичко живо в махалата. На полето, оттатък моста, беше кундисал турски аскер и запалил огньове в изкопани дупки за огнища, върху които вряха казаните за ядене. При бесилото даваше наредби дебелият Рушид баба, ключар на конака. Във вторник, пазарен ден, още рано в зори плъзнаха заптиета из сокаците, затропаха по врати и прозорци и с псувни ни караха да отидем на бесилото и сеир да чиним. Напред върви злият Дели Муразим, възседнал на бял кон, а след него, заграден от стража, върви гологлав баш комитата, с вързани отзад ръце, облечен с обикновени дрехи, късо палто и навуща на нозете. Бодро вървеше Апостола и се приближаваше към бесилото и като стигна 15-20 крачни от него и до прозореца с железни решетки на турската военна фурна, спря се и силно с ясен глас, се провикна на турски: „Рушид баба, приготви се, идва овен да го заколиш!“ Турчета, цигани и циганки маучат, плезят език и повтарят: „Кочът пристигна, кочът ще го колят, ето сега, Рушид баба!“ Той не дочака да се приближи Левски и на 3-4 крачки от него – отдалеч ловко хвърли и надяна примката върху врата му, преметна бързо през напречната греда края на въжето, което двамата цигани Билал и Шаин задържаха и още трупът не бе увиснал, циганинът Бекир измъкна чебура и удари Левски по рамото по врата, за да се затегне въжето, на което без много гърчове увисна трупът. На гърдите му се вееше окачена книжка /присъдата/. Циганките Мика, Пама и Зайнепа хвърляха камъни по обесения и тялото се залюля…“
Данаил Попов от Плевен, един от добрите помощници на Левски в Румъния, на 26 февруари 1873 г. отправя лично писмо до Любен Каравелов и телеграма до БРЦК в Букурещ: „ Отиде си най-добрият българин, истински наш светец. В. Левски, славният ни българин, е истина уловен. Той убил някои от турците, но пак българин го ударил с куршум зад ухото. Тогава Левски паднал, изял отровата, но пристигнали турци, наливали му мляко в устата и той го избълвал /млякото с отровата/, закарали го след това в София. Заради кухи глави го изгубихме… С една реч – всичко е от нази си, а не от турците“.
Един от предателите е даскал Иван Димов Фурнаджиев, член на тетевенския комитет , дава първото описание на Левски на един от разпитите в Орхание на 26 октомври 1972 г.
Димитър Общи е арестуван на 26 и 27 октомври 1872 г. и разпитан от софийския мютесариф Мазхар паша в Тетевен. Той разказва всичко за организацията на Левски: „На събрание ми казаха: назначаваме те за пълномощник от Ловеч и Тетевен до София. Ние ще работим две-три години да се съберат пари да се купи оръжие, да се приготви барут и куршуми. След това ще се свика голямо събрание в Букурещ и тук. В тия събрания ще се тегли жребие кой да занесе в Истамбул мазбатата /молбата/, която ще се изготви. В нея ще изложим да се изпълни постановлението на парижкия договор, сключен от 1856 г. Ако не се приеме, тогава ще се запалят всичките села, та всички да се принудят с челядта си да избягат по планините. Ония, които могат, да грабнат оръжието. Или всички да измрат, или да спечелят с оръжие. Това са постановленията и аз ги приех напълно“.
На 8 януари 1873 г. при очна ставка с Левски Димитър Общи отговаря на въпрос от Али Саиб паша, председател на Нарочната комисия /Маркус комисион/: „Димитре, ти чули думите, които каза дякона? Верни ли са?“ Той отговаря: „Две негови приказки са прави, пет са лъжа!“
Когато правят очна ставка с Димитър Пеев, комитски куриер, Левски отрича, че го познава и казва на председателя: „На мене се откриваха много хора, обаче не са работили. Как да ги изгоря?“ По-късно Димитър Пеев е осъден на 4 години временен крепостен затвор в Диарбекир, където умира.
Димитър Пенев разказва за срещите си с Левски, а в спомените си за залавянето му пише: „През февруари, вторничен ден, обесиха Левски, дето е днес паметникът му. На присъдата му беше написано на турски, български и еврейски: „Враг, който е дигнал ръка против султанската власт и царщината“. Левски беше облечен в потури, панагюрска носия, с кожено панагюрско копе, с открита шия и торба през рамо. В този обесен млад човек аз познах селянин, който често дохождаше при нашия учител. Селяните, които дохождаха от Враждебна и Подуене, бяха спирани от турците, които ги караха да свалят шапка на своя „цар“, като изговарят тая дума с ирония, придружавана с псувни. Левски погребаха до гроба на Димитър Общи над циганските гробища в Кюлука на стария подуенски път. Те спадат сега приблизително в мястото на д-р Тричков – клиниката му“.
Валентина МИНЧЕВА, снимки Държавен архив
Очаквайте утре втората част от публикацията
