Първият театрален комедиен фестивал „Тодор Колев” обедини културната общественост на Шумен, за да отдадем почит на големия артист с незабравими роли в театъра, киното, телевизионните забавни програми. Лятото беше необичайно горещо, както преживяванията на театралните трупи и зрителите в Драматично-кукления театър „Васил Друмев”. Пожелахме си нови срещи до следващата година през юни, защото в тия сложни и объркани времена можем да преминем само с усмивка. Актьорът Тодор Колев (Адама) е роден на 26 август 1939 г. в Шумен. Напусна ни на 15 февруари 2013 г. За него разговаряхме с Албена Колева, неговата дъщеря, председател на журито на фестивала.
-Госпожо Колева, изненадана ли бяхте от идеята в Шумен да има театрален комедиен фестивал на името на Тодор Колев?
-Директорът на театъра отдавна ми говори, че има такава идея. После се оказа, че е имало такъв фестивал, провеждан няколко години в Шумен, свързан с детски състави. Когато той е предложил на община Шумен, там са се съгласили. Истината е, че това е много по-сериозно като занимание, а и баща ми си беше артист основно в театъра и тук е мястото на фестивала, в театъра.
-Министерството на културата не подкрепи фестивала. Нямаше време за реакция?
-Не. До колкото разбирам, при честата смяна на министри на културата се губи връзка с информацията. Другата причина априори, системата е недофинансирана и по-лесно е в началото да се откаже такъв ангажимент. Но ако сме упорити и фестивалът продължи през годините, се надявам, че все някой път и министерството ще се включи.
-Помня, че когато се откриваше паметникът на Тодор Колев през 2014 година в градската градина, не приехте еднозначно това. Имахте някакви резерви.
-Нямах резерви. Така написаха в медиите. Проблемът беше друг. Просто се реши откриването на паметника да бъде на 11 юли. В този ден аз имах представление. А бяхме говорили да е на 26 август, когато е рожденият ден на баща ми. Не знам защо се наложиха промените. Аз не можех да сваля представлението, за да дойда. Организаторите решиха, че аз не искам. Аз не съм скулптор, има си хора да се изкажат. За мен е важно, че има паметник и по някакъв начин Тодор Колев ще остане в паметта на българите, особено за младите хора, които не са гледали театър с него.
-Комедия трудно се прави. Народите се смеят на различни неща, имат различен хумор. На фестивала имаше френска пиеса, на която не можахме да се засмеем. А за друга пиеса на студенти от НАТФИЗ се чудихме защо е в репертоара. Не беше комедия.
-Това е въпрос на селекция. Аз мисля, че повече са заложили на младежки спектакли, на млади артисти. А и по някакъв начин целта е да се привлече младежка публика. Нека на студентите се дава шанс. Но за спектакъла е важна и режисурата, освен артистите.
-Поздравяваме Ви за моноспектакъла „Мартин, Данчо и майка му”, който представихте в Шумен извън фестивалната програма. Не станаха ли много моноспектаклите в репертоара на нашите театри? Като че ли има инерция певици и артисти да пресъздават автобиографично живота си. Голям риск е да направиш моноспектакъл. Нямаш партньор, сам си.
-Не мога да кажа, че съм изгледала всички моноспектакли, за да имам някакъв общ поглед. Не знам каква е причината за бума на моноспектаклите. Аз лично съм правила два моноспектакъла. Когато посегнеш въобще към моноспектакъл, в един момент си казваш: не е ли много самонадеяно? Първият ми моноспектакъл „Шърли Валънтайм” беше с режисьор баща ми в Народния театър. Повече от двайсет години бях на сцена и имах някакъв опит. Прекрасна английска пиеса! Разбира се, че с баща ми се чувствах по-сигурна и спокойна. Знаех, че неговият критерий е висок и няма как да се допуснат компромиси. Може би тогава добих това самочувствие. С автора Камен Донев искахме отдавна да поставим в Сатирата българската пиеса, но се случиха смени на директори. Няколко години по-късно той предложи да я направим в театъра в Пловдив. А там играх в едно друго негово представление със състава на театъра. Пловдивската публика ме възприе много добре и решихме, че може да посегнем към моноспектакъл. И сега ми е огромно удоволствие да го играя, защото той е на ръба на смешно-тъжното. Като българска тема на български автор е много близо на публиката.
-Във Ваше интервю казвате, че баща Ви не е бил сантиментален човек, но затова пък много чувствителен.
-Не беше сантиментален не като човек, а в работата си, в изкуството. Мелодраматичните герои му бяха далечни. Но беше чувствителен, малко по-затворен, суров към себе си и към останалите.
-За нас Тодор Колев е българският Чарли Чаплин. Кой му беше най-големият критик?
-В целия си творчески път беше много близък с Коко Азарян. Те и затова много често работеха заедно. Освен че бяха заедно в НАТФИЗ като преподаватели, Коко канеше баща ми в спектакли.
-Тодор Колев е ненадминат шоумен. Сега има много предавания с хумор, пародии, но и с глупости. Липсва истинска сатира. Това не кореспондира ли с времето, в което живеем? Търсим забавлението, а изразните средства са скромни.
-Мисля, че това идва от начина на финансиране. Най-лесно и достъпно е да се направи този вид хумор, който носи повече печалба. Сега всичко е пари и до голяма степен по-сериозните неща отиват на заден план. Предавания като „Улицата” на Теди Москов не се правят лесно.
-Баща Ви имаше ли роля, която е несбъдната, не е реализирана по някакви причини?
-Сигурно е имало, но не всичко ми е казвал.
-Той не успя да Ви предпази от театъра, но и Вие не успяхте да спрете дъщеря си Теодора от сцената. Фамилията си носи театъра по наследство.
-Театърът е голяма зараза. Майка ми /актрисата Адриана Палюшева/ водеше със себе си дъщеря ми в Сатиричния театър. Аз пък – в Народния театър. Теодора преживя своите разочарования също. Излизането на сцена има някакъв адреналин, който те изкушава. След като се омъжи за Джоузеф в Англия, дойдоха тук, за да се роди внучката ми Джейна. На него много му хареса България и решиха да останат. В момента тя прави кабаре, което мисля, че у нас сега няма. Стилът му е такъв, какъвто се играе в Париж и Лондон, от типа на „Мулен руж”, „Крейзи хорс” и т. н. Като малка тренираше художествена гимнастика, свиреше на пиано, пее добре.
-Е, в кабарето тя е Теди Гууд и то е професионалната й връзка с дядо й.
-Да, в шоуменската част на кариерата на Тодор Колев.
-Преди две години Вие бяхте част от артистите, които протестираха в защита на режисьора Александър Морфов. Този гняв, който обедини интелектуалци, заглъхна. Защо? Може би кореспондира с умората на българите, тяхната слаба избирателна активност.
-Има такъв момент. Аз не съм си сменила позицията по никой начин. Тогава написах Апел за спасение на Народния театър. Ако имаше хора, ангажирани с културата в управлението на държавата, трябваше да обърнат внимание. Две години след това не мога да кажа, че в Народния театър има лъч на спасение. От там тръгна много голям разпад в театъра, според мен. Трупата се разцепи на две. Атмосферата е отровена. А театър се прави с колективен дух, защото театърът е колективно изкуство. Забелязах в шуменския театър нещо, което не съм виждала през годините, когато съм идвала. Има атмосфера, млади хора, работи се.
-Следващата година Съюзът на артистите в България трябва да си избира председател.
-Аз не съм в САБ. Много артисти също не са. Преди шест месеца написах във фейсбук, че съюзът е обхванат от Христо Мутафчиев, както беше и по времето на социализма. Явява се като несменяем двайсет години. Аз не мисля, че той ще бъде сменен догодина. А това не носи нищо на театъра. Напротив, в цялата тази мътна вода, която тече при смяната на един министър с друг в Министерството на културата няма никаква стратегия през тия години. Все повече намаляват средствата за култура. И се стига до това профсъюзът на артистите, какъвто е САБ, да решава кой да е директор, как да управлява, какъв репертоар да има и как да бъде остойностявана неговата субсидия. Което за мене е най-порочният кръг. Вместо да има защита на труда на артистите, да се види в какви условия работят, има желание за управление през директорите на театрите. Няма ясни принципи. Затова ние формулирахме Движение за култура, което искаше Закон за театъра.
-Закон за театъра би помогнал на Александър Морфов.
-Той е режисьор от световно ниво, дисциплинарно уволнен за два дни неявяване на работа. Няма принципи! Тотален хаос, създаван до голяма степен от Съюза на артистите. Получаваш субсидия, но не знаеш, защо точно тоя спектакъл се прави. Другият проблем е, че Кодексът на труда обхваща всеки работещ в България, но не творческата му работа. Защото в него не е обяснен какво означава актьорският труд, писателският труд… Днес артистът има 4 часа репетиция, но след това е бил на фитнес, после е чел литература за героя си, след това го е обхванала една дамла и от тревоги за ролята си не е спал цяла нощ. Това кой го плаща? А това е творческа работа. Никой не пита Робърт Де Ниро колко време подготвя една роля. Не може да се вкара творческия труд в матрицата на КТ. Субсидията на театъра не се получава от министър-председателя, а от данъкоплатеца, който плаща билет, за да види нещо хубаво в театъра. Няма пазарен принцип. Няма пазар на труда. Няма разлика в управлението на театъра от времето на социализма като финансиране. По-различното е, че няма никакви изисквания и се правят глупости на поразия. Не е създадена конкуренция между артистите, пазар на труда. Всичко се урежда: ти на мен, аз на теб. Както е в сериалите.
-За тях артистите също алармират за проблеми. Случаят с актьора Ивайло Захариев.
-На артистите в сериалите се плащат унизително ниски възнаграждения. Всички те мълчат. Но Христо Мутафчиев не е отишъл да протестира срещу това.
-Той е председател на съюза двайсет години. Другият случай в историята на САБ е с Петър Димитров, председател от 1945 до 1965 година. Това не са случайни съвпадения.
-Никога! Винаги са свързани с политическа подкрепа. За съжаление.
-Със страх най-лесно се управлява.
-Разбира се. Затова казвам, че социализмът не си е тръгнал от театъра. Начинът, по който държат артистите на щат, а той все повече се затяга като мерки. Сега се предлагат нови разпоредби – 80 процента от артистите в театъра да са щатни. Трябва да има свобода. Когато се дипломират, младите актьори не знаят къде да отидат на работа. Кой както се уреди. С връзки, с туй, с онуй… Цари пълна безпринципност. А относно сериалите, проблемът е свързан с авторските права. Когато подпишеш договор за снимки във филм, ти плащат някаква смешна сума, 90 процента от която е за авторско право. След това сериалът може да бъде разпространен, но ти нямаш право да търсиш никакво възнаграждение. Къде го има това по света? Само у нас. С единствената заплаха: „Не искаш? Ще взема друг”.
-Вие сте започнали работа като актриса по разпределение в театъра в Плевен. Там стартира кариерата си и Вашата дъщеря, където директор е бил Васил Василев, който сега е Ваш директор в Народния театър „Иван Вазов”. Вървите в неговата орбита. Голяма карма.
-Стечение на обстоятелствата. Аз Василев не съм го познавала отблизо и ако някой някога ми беше споменал, че може да се стигне до такава глупост в Народния театър, сигурно щях да съм легнала жива пред колата му. Но стигнахме до това Александър Морфов да бъде уволнен от него. Васил Василев записа името си и ще остане в историята на българския театър като сатрапът на Народния театър и уволнилия Александър Морфов. Защото Александър Морфов, независимо дали на Василев му харесва или не, правеше и прави най-добрите спектакли, които аз съм гледала в живота си. В някои от тях съм имала честта да участвам.
-Много характерни роли имаше Вашия баща. Дали си ги е откраднал от живота, дали е имал прототипи, но сега чешитите изчезнаха в днешния живот. А без тях осиротява културата и всеки град.
-При тоя хаос нормално е по-артистичните натури да бягат от България. Или да сменят природата си, оставайки тук. Театърът се случва в свободата на духа.
-Вашият съпруг Венцислав Кулев пише пиеси. Възползвате ли се от това да си поръчате роля?
-Той трудно пише по поръчка. Малко е чапат. Всеки от нас си е със собствена тема в изкуството.
-Съпругът Ви беше един от кандидатите за директор на шуменския театър заедно с Димитър Димитров през 2017 година.
-Да, той идва в Шумен, срещна се с тогавашния кмет, но след това общината застана зад кандидатурата на Димитър Димитров. А той беше много лош директор за театъра. Имаше много проблеми в колектива, театър не се случи. Това е проблемът.
-Какво лято Ви предстои?
-Решили сме да отидем до Албания за седмица. След това ще бъдем море в България с нашата внучка Джейна, защото Джоузеф и Теодора ще заминат на фестивал.
-Имате детски спомени от Шумен, нали?
-Кварталът, в който живееха моите баба и дядо, беше чудно място, близо до гарата. Имахме хубава къща с два бора отпред. Била съм към на три години, когато дядо ми е починал. Баща ми идваше да ме види през лятото, с него излизахме по главната улица на Шумен. Къщата е разрушена и сега там има панелни блокове.
-Но ето, фестивалът ще Ви връща в Шумен!
-Това много ме задължава. Името на Тодор Колев ме задължава!
Разговора води
Валентина МИНЧЕВА