Знаете ли какъв е животът на един диализно болен? Знаете ли какво преживяват тези хора, които осъзнават, че са обречени и са прекалено болни и слаби да се борят? Знаете ли колко лоши са условията в хемодиализата в шуменската болница? Как е възможно някой да пречи на тези тежко болни хора да получат по-добра терапия в последните си години? – тези въпроси задава Радостина Стоянова, която в продължение на 8 години е придружавала баща си на хемодиализа в МБАЛ – Шумен. Три пъти в седмицата, по четири часа при всяка терапия. Опознала е повечето от общо 70-те диализно болни от региона, както и всяка педя от „мазето“, в което се прави болничната терапия.
Радостина поиска да разкаже историята на баща си, след като прочела публикацията за болните от хемодиализа в нашия сайт https://radian.bg/2018/10/18/bolni-na-hemodializa-igrayat-si-s-zhivota-ni-zaradi-nechii-interesi/ В публикацията пациентите питат защо здравната каса не им разрешава да се лекуват в частната клиника по хемодиализа, която разполага с най-модерната апаратура и предлага възможно най-комфортните условия за болните. /Здравната каса вече два пъти отказва да сключи договор с клиниката и по този начин закрепостява болните към мизерията в държавната болница, б.р./.
„Много ме разстрои тази статия, видях стола на татко..“, споделя Радостина Стоянова. И разказва за неговите последни години с надеждата, че ще помогне на другите пациенти, че ще може да промени нещата за по-добро за останалите болни хора, след като вече е погребала баща си. Той е починал миналата година, а когато е започнал хемодиализа е бил само на 52 години.
„Казвам се Радостина Стоянова, дъщеря съм на Андрей Стоянов Андреев, няма защо да се крия, нека това, което ще споделя, бъде в памет на баща ми и дано помогнем на хората за по-добър живот, аз оттук, а той от отвъдното“, заяви Радостина. Вижте нейния разказ:
Животът на един диализно болен
„Бъбречните заболявания са характерни със своята безсимптомност, т.е. в един момент, както си здрав и работиш, се оказва, че си с тежко бъбречно заболяване. Когато чуеш диагнозата Хронична бъбречна недостатъчност или ХБН, сякаш светът ти се срива, започваш да осмисляш живота си дотук и… започва обратното броене. Идва д-р Недев и ти казва: рано или късно ще дойдеш при мен, и срива твоята надежда, надеждата, че диализата е далеч във времето…Бориш се с диети, ограничения, но креатенинът се покачва зловещо. Първата диализа е пред теб, страх те е, гледаш кръв, слагат ти временен катетър, той прокървява, махат го и няма къде да легнеш в Центъра по хемодиализа, няма възглавница… ти си като ненужен. Междувременно виждаш много неща – как хора умират пред теб, как всеки се бори с ниско или високо кръвно, увеличен черен дроб, диабет, белодробна недостатъчност, всички те следствие на бъбречната недостатъчност. Живееш в страх, благодариш на Господ за всеки следваш ден.
И така три дни в седмицата… виждаш едно безразличие от страна на персонала, те са свикнали… Отиваш там в ниските помещения, с доста пациенти в една смяна, всеки е различен, има различни желания и се съобразяваш… Липсата на достатъчен персонал е водеща, чакаш си реда санитарят да те обслужи, защото сте трима или четирима трудно подвижни, а тя е една. Караш се за инвалидна количка, защото са крайно недостатъчни… Мислиш си „Кой го е грижа за мен?”. Имаш близки, но как те да изхранват своите семейства, ако не ходят на работа? И пак навеждаш глава…
С годините диализа опорно-двигателният апарат се уврежда все повече, ти ставаш зависим…чудиш се кой ще ми купи това, кой ще ми купи онова, молиш близки и познати, но колко пъти…
Искаш да се бориш, но с кое първо?
Но най-лошото е, когато отидеш в спешно отделение и като кажеш, че си на диализа, те не те поглеждат, а ти казват „Тя диализата ще те оправи!”. А от диализата ти казват „Обърни си внимание”, „Потърси помощ!” и ти не знаеш къде да отидеш. Всеки бяга от отговорност… за сметка на твоя остатък от живота…
Истината е една – животът на диализно болният е тежък, обречен на безразличие и мизерия! Ти знаеш, че обратното броене тече…“.
Това ни написа Радостина, за да представи ежедневието на един тежко болен човек. Продължаваме разговорите си с нея, защото жената има още много какво да разкаже. „Тези хора нямат сили да се борят, защото най-важната им борба е тази със смъртта, затова мълчат и тънат в тези окаяни центрове по хемодиализа, с недостатъчен и изнервен персонал. И тях ги разбираме – всеки лекар иска да излекува пациента, но тук такъв случай няма“, коментира Радостина.
Според нея, най-важното е повече хора да разберат на какво са подложени диализно болните и да им помогнат. „Най-важното е да въздействаме върху тези, които спират новата клиника за диализа и да принудим властите да решат проблема“, казва Радостина. Тя допълва, че в частната клиника работи д-р Аведисян, който е спасение и закрилник за диализно болните и всички искат да се лекуват при него.
„Тези болни хора заслужават по-добри условия! Знам, че баща ми вече няма нужда от диализа, но много други хора още се надяват на по-добър живот! Познавам доста голяма част от тях. Знам как съм се борила за татко цели осем години на диализа и преди това шест, за да я отложим във времето. Не ми е безразлично, даже много ми е болно. Аз винаги бях до баща ми, но тези хора са сами, мърморят им, имаше една санитарка за поне четири трудно подвижни пациенти. Много, много мъка…
Знаете ли колко са лоши условията в центъра по хемодиализа? Сега си спомних как в началото, когато татко беше с катетър в крака, го закарахме да го махнат, а нямаше къде да легне. Единственото свободно място беше в женската съблекалня, там има една кушетка от старите, твърди като дъски, а нямаше дори възглавница. Баща ми лежа на краката ми два часа, докато стоеше с пясък. В отделението няма достатъчно колички, бутах една, която тежеше колкото мен, а и баща ми беше в нея, пациентите бягаха, за да се вредят за общо три колички, все се караха за тях…“
Радостина си припомня още много неща за мизерията в болничната хемодиализа. Казва, че на медиците също им тежат лошите условия. А болните си мечтаят за комфортните условия на частната клиника, но нямат сили да протестират или да се борят със здравната каса, защото всичките им сили са насочени към това да живеят. След като в града има толкова модерна клиника, трябва да направим всичко възможно, за да помогнем на диализно болните да се лекуват в нея, призовава Радостина Стоянова….
