Няма да забравя как този град беше почти целия сринат на земята и всички хора, които са пострадали, не спираха да ни благодарят, да правят всичко за нас, да ни дават половината от залъка си. Това споделя началникът на сектор „Превантивна и контролна дейност“ в Пожарната в Шумен гл. инсп. Росен Борисов след завръщането си от Антакия в Турция, където е бил офицер за свръзка за оказване на помощ на пострадалото население.
Борисов пътувал с екип на Столична община до Адана с военния самолет Спартан, а след това с автомобили до Антакия, където пристигнали на 11 февруари. Пожарникарят е единственият шуменец, участвал в спасителната операция в южната ни съседка.
„Първото нещо, което трябваше да направим беше да помогнем за доставянето на хуманитарната помощ, изпратена от БЧК. Ние сменихме предишния екип, не бяхме първи екип на място. Предадоха ни техниката – два специални автомобила на Столична община. С тях и един микрбус, осигурен от АФАД, реално пътувахме за Антакия. Пътуването беше много тежко, защото имаше много голям трафик. Много товарни автомобили, доставящи хуманитарна помощ, лошата инфраструктура, следствие на земетресението, която беше разрушена. Пътувахме близо седем часа на разстояние 200 км.”, разказва Борисов.
Когато пристигат в Антакия нямат време да си направят лагер. Токът е спрян, няма вода и газ, а всички хора са по улиците. Започват работа в 01:30 часа през нощта в квартал, в който 80% от сградите са разрушени.
„Малко от сградите бяха прави, но пък бяха с нарушена конструкция – наклонени, напукани стени, колони, паднали по няколко етажа. Колегите от Столична община имат много хубава техника за откриване на живи хора, улавя вибрации по конструкция. Когато издирвахме живи хора работата в радиус от около 200 метра се спираше. Гасят се двигатели на автомобили, спират се генератори. Пълна тишина, защото този уред улавя всякаква вибрация. Тогава един от местните започва да вика на турски език: “Има ли някой, ние сме спасители, ако ни чуваш почукай“, припомня си пожарникарят.
Първата сграда, с която се заемат, е толкова наклонена, че във всеки един момент може да се срути върху спасителите, ако влязат вътре. След като я прослушват, един от местните екипи решава да се опита да изследва сградата с помощта на дрон, а българският екип съдейства да разчисти и да освети терена. За целта е осигурена спасителна техника – за разкъртване, за пробиване на отвори в бетонни плочи, хидравлични инструменти, разпъвачи електрически, осветление на работната площадка генератори за ток.
След като успяват да поспят 2 часа в колите си, спасителите търсят място за базов лагер. За техен късмет виждат полицейски служители, които подготвят огромен лагер и им преотстъпват две от техните палатки, носят им и храна.
Втората сграда, на която започват работа е извън центъра, в по-малко засегнат квартал с ниски сгради. „Отидохме на една пететажна жилищна сграда, в която са живеели 60 човека. Бяха извадени 10 – четирима живи и шест починали. Там ми направи впечатление следното – дойде една възрастна жена, едва вървеше, счупи си хляба на две и подаде на колежката от Пловдив. Казахме, че няма нужда, но тя каза „Самият факт, че вие сте тук ни успокоява“, продължава разказа си Борисов.
Спомня си за 18-20-годишното момче, което им помага да търсят оцелели в сградата. Останало почти без глас и през сълзи разказало, че загубил приятелката си в тази сграда. Там някъде били и родителите й.
„Хората искаха ако не могат да бъдат спасени живи техни близки, поне да ги погребат. Стояха отстрани и чакаха с надеждата жив или мъртъв да бъде намерен техният близък. Извадихме няколко починали… За съжаление нашата група не успя да намери и да спаси жив човек. Шансът да намериш оцелели е по-малък, отколкото в началото”, обяснява спасителят.
Помни и колко благодарни са им хората, когато им нарязват дърва, с които да се стоплят. „На пръв поглед нещо съвсем елементарно, а за тях е толкова много. В такъв момент не се сещаш толкова за собствения си живот, колкото за близките си. Повечето хора бяха млади, особено като видиш едно малко детенце в този квартал, в който бяхме, и се сещам за моите деца… Страхът в такава ситуация е важен, защото те пази жив, но с колегите не сме му се подали, че да ни пречи да си свършим работата. Нещата трябва да се правят с умерен риск”, посочва Борисов.
Припомня си как през 2021 година е ходил на занятия в Турция със сценарий за земетресение над 7 по Рихтер. „Там бях в състава на българския модул за издирване и спасяване в градска среда. Всички процедури, стъпки и дейности сме ги проигравали. Обаче реалната ситуация с всичката обстановка няма нищо общо с тренировката. Тези неща оставят в съзнанието до края на живота.. Надявам се и се моля никога да не се случва… Но винаги ще помагам – когато и с каквото е необходимо”, завършва разказа си Росен Борисов.
