Страх и алчност провалят делото на Апостола
Втора част
Димитър Пъшков, член на ловчанския революционен комитет, на 16 май 1901 г. разказва: „Общи се яви самостоятелен организатор и бе прекъснал отношенията си с Левски. За тази нетактичност и подготвянето му на хора да обере пощата /хазната/ Левски ходи два пъти до Тетевен да убие сам Общи, обаче Тетевенският комитет скри Общи и Левски не можа да изпълни заповедта на Любен Каравелов… Никола Цвятков беше затворен при мен за улавянето на Левски и ми разправи следующето: Никола Сирков с Левски бяха натуряли книжата на Левски в сламата на самаря на коня на пастрока му. Сутринта, 26 декември 1782 год., Никола Цвятков тръгнал от Дръстене от къщата на пастрока му с негов кон, в самаря на който бяха зашити книжата и тефтерчето на Левски. През Пчелинска стена през пътеката, като се наговорили с Левски да се срещнат на кръстопът на Севлиевското шосе, а Левски тръгнал през Стратеш. Казах на Никола, като се завърнеш да запазиш книжата на Левски, зашити в самаря на коня… Най-силно ме впечатляваше ораторската дарба на Левски, не много литературно пишеше. Но беше истински магьосник на словото. А гласът му толкова приятен, един чудесен тенор, какъвто не съм чувал…“
Спомени от 1901 г. е оставил Димитър Ценович, търговец, който от Свищов отива в Румъния, където подпомага революционерите. Той пише: „ На 1872 г. след завръщането на Левски, който ни рапортира, че веч се е разпоредил и подготвил в цяла България населението… За един банкет за заминуване на Левски похарчих 1200, като бяхме поканили както руският консул, сръбския и много от румънските главни чиновници, министри и пр.“
Елисавета, дъщерята на възрожденеца Райно Попович, има затрогващ спомен: „Ние ученичките често пъти последвахме Дякона в храма: за да го чуем как той чете и пее. Дякон Игнатий имаше хубав глас, школуван от баща ми, който го е занимавал по черковно пеене още преди да бъде той покалугерен. Среден на ръст, слаб, беше внушителен Васил Левски имаше вид на сериозен и почтен човек“.
На 7 февруари 1873 г. д-р Христо Стамболски на турска служба като лекар в Цариград, посещава дома на хаджи Иванчо Хаджипенчович, член на Народната следствено съдебната комисия. Той разказал на доктора: „Ходихме в София да обесим най-добрия и смел българин. Заповедта на всички полицейски власти беше: да не се малтретира хванатия главатар, а да се ухажва и угажда… На 16 януарий Общи беше обесен без голям шум. Кючюк Саиб паша, председател на комисията, заляга твърде много на оздравяването на Левски. Боеше се да не би да умре в затвора. Саиб паша искаше с особено тържество да се извърши акта на обесването и да сплаши незаловените комити и българската простолюдна маса…“
Същият този д-р Христо Стамболски, професор по анатомия в султанското медицинско училище в Цариград, след Освобождението става народен представител в Областното събрание на Източна Румелия, а по-късно – управител на Александровска болница в София. В спомените си съобщава: „На 26 ноември 1872 г. председателят на комисията по съденето на Димитър Общий в София или така нареченото „арабаконашко приключение“, Кючюк Саиб паша издал телеграфическа заповед до всички администрации и полицейски власти на Дунава и одринския вилает щателно да търсят главатаря на бунтовниците на име Васил Левски и им пратил портрети на този главатар, същевременно потвърдил и наградата от 50 000 гроша на този, който улови Левски жив и го предаде на властите, или обещал 25 000 гроша, ако той биде убит. Впрочем и някои турски и гръцки вестници даваха такива кратки сведения“.
Йочо Михалев, член на комитета в Плевен, често криел Левски, а във воденицата му в края на града комитетските хора правели своите заседания. Пред турците казвали, че правят гощавка. В една сметка, намерена в бележника на Апостола, пише: „В Червени Бряк на Колида за две вечери 2 гроша, Телиш 2 гроша, леблебии и стафиди – 1 грош, в Плевен за хатат за купения кон 3.1506“.
На 8 март 1896 г. архимандрит Кесарий, игумен на Рилския манастир, пише: „Свидетелствам за господина Никола Клисаров от градеца Копривщица в качеството си на клисар в църквата от 1870 г. до обесването на Левски моят метох служеше за прибежище и скривалище на великия Апостол и проповедник на свободата – покойният Васил Левски“.
Константин Доганов от Копривщица става член на Пловдивския революционен комитет. Заточен е в Диарбекир, но избягва през 1876. След Освобождението е избран за кмет на Русе. Той пише: „Път имахме отворен за Ловеч. Там Левски престоял 5-6 дни. Там той бил оставил 300 турски лири народни пари събрани от Тракия и поискал да ги вземе и да се отправи за Букурещ. Черна душа, поп Кръстьо от Ловеч, у когото били оставени парите, бил ги разходвал да си прави къща“.
Кръстьо Мавродиев от Карлово: „Левски носеше като дух, но и другарите бяха верни и готови на всеки час да се убият, но не да издадат“.
Когато обесват Левски, ловчанлията Илия Поплуканов е в Одеса. След Освобождението на 9 октомври 1879 г. той отправя писмо до министър-председателя Стефан Стамболов с предложение поп Кръстьо да бъде обесен.
След Освобождението в печата се публикуват документи, които според издатели и съратници на Левски изобличават поп Кръстьо. Ето едно от тях, писано но 7 октомври 1872 година: „Г. Аслане, Писма пристигнаха завчера. От тук няма друго що да ти пиша, освен да ти явя, че от нашите баджаци цървули няма да станат. Всички те са се изплашили от една тупурдия, а по-нататък не зная що ще бъде. Членовете на комитета мислят да не дохождаш скоро тука в Ловеч, защото ги е страх, а мене ако питаш аз бих рекъл да додеш да се споразумеем какво и как има да работим. Засега в кратко не знам какво да ти пиша. Алилаа Селивли, Ловеч“.
Марин Поплуканов, председател на комитета в Ловеч, пише на Каравелов: „Като обикаля турските вилаети, Левски говори: Продължавайте почнатото дело, истинските патриоти са на ваша страна. В комитетите е спасението на многострадалната рая. Чрез тях ще добием очакваната свобода“. Ето защо век по-късно проф. Николай Генчев казва: „Левски е завършен политик. Единственият успешен политик на своето време!“
След Освобождението са записани и публикувани разказите на ловчанката Мария Сиркова, приемала в къщата си Левски, както и подробности за залавянето му. Тя разказва: „Нашата къща тайно я вардеха и от далече. След арестуването на Левски, тефтерите, които Николчо беше прибрал от самара на коня, идва Христо Малкия – Бунито от Търново и ги прибра и ги отнесе в Търново. Там ги изгорили. През същата година, 9 месеца след обесването на Левски /ноември 1873 г./ мъжът ми Николчо умря. Той се бе уплашил, като видял как Васил Левски, Христо Цонев – Латинеца и Никола Цвятков – Казанджийчето ги прекараха вързани през Ловеч. Уплаши се и умря от силна диария за три дена. От Левски останаха у нас униформата му от ален плат с бели гайтани, като на конвоя /облекло като на румънските конници кълараши – б. р./ Също и калцуни, шуба и други неща. Но всичко се изгуби и беше ограбено през войната, когато башибозукът грабеше града. Книжата и други неща останаха, но в друго скривалище. Някои писма и книжа ги изяли мишките, а някои, в газено тенеке, останаха и досега. Някои от тях Христо Цонев – Латинеца изгорил“.
Мария Сиркова ни оставя и спомен за душевно и телесно чистия Апостол: „Левски не пиеше и не пушеше и когато сме биле на гуляи, никой не се е наливал, нито са се пели пиянски песни. Той много обичаше плодовете. Имаше много работа и пишеше и нощно време. Едничкото нещо, което обичаше и го пиеше с наслада, беше кафето. Друго питие не слагаше в устата, нито пък пушеше. Обичаше да пие зелева чорба и ошафи от сушен емиш /плодове/. Никога не преяждаше… Загубихме тоз чуден юнак, тоз мил, с чудно сърце, рядък народен човек“.
Михаил Греков /Стоян Чакъров/ ни оставя също спомени. „С Васил Иванов Левски – Дякона се запознах за първи път в легиона и му станах ближен за това, че бях ближен на брата му Христо Иванов, с когото се запознах в Букурещ на 8 август 1868 г. и заедно пътувах до Белград, придружаван от ловчанлията /Христо Книговезеца/. Аратлик /приятел/ беше любимата му дума. В Легиона Левски стоя твърде малко време. След поболяването му, когато напусна казармата беше станало навик да ходим при него всяка неделя. Каза ми: да се просвещава народът не е лошо нещо, но този е най-дългият път, по който може да се постигне свобода. На Ангел Кънчев, ученик в сръбската военна академия, не даде да напусне. Каза: „Нам в България и офицери ще ни трябват. Освобождението на отечеството ни върви много мудно и никак не напредва, защото малко решителни юнаци имаме, пък жертвователни – никак!“ . Той говори за разделението на страната на окръзи. Освен това Апостола предложи всеки комитетски член да внесе в хазната на комитета десетата част от имота си и по 10 турски лири за купуване на иглени пушки“.
В спомените си писателят Константин Величков разказва за среща с Наталия Каравелова, съпругата на Любен Каравелов: „За никого тя не говори с такъв възторг, както за Василя Левски. Тя не го нарича другояче, освен „Сила-Човек“! И Сила-Човек е бил Левски не само в морален, но и във физически смисъл. Бог го е избрал за една велика мисия – мисията на български Христос – и дал му всичката мощ, мощта на духа и мощта на делото, която му е била потребна, за да изпълни своето предназначение“.
Никола Обретенов свидетелства: „С Левски се запознах в Букурещ, в къщата на Л. Каравелов на 8 май 1872 г. Той пееше много хубаво песента „Отдавна ли си, момне ле, калугерица“ и „Мома Бошнакиня“. Планът на Левски беше след като подготви народа, след като се набави нужното оръжие, да се повдигне въстание в центъра на България, да се състави привременно правителство и да се иска морална и материална поддръжка от хуманна Европа“.
В книгата си „Моето пътуване по Стара планина“ Панайот Хитов пише: „Васил Левский беше избран за байряктарин. За пръв път се запознах с него във Влашко, на мушията /чифлика/ „Циганка“. Пред нас стоеше момък около 28 години, среден ръст, жив, пъргав, очи сини, „чекърести, необикновено светливи, сух, жилав, руса коса, с малки мустаки“. През 1916 г. в Русе дава ново описание на Левски: „Погледът му бе хипнотичен, косите му кафяво боядисана свила, а мустаките почти мъх, кьосе беше и хубав, хубав като ябълка“.
През 1937 г. във вестник „София“ се публикува спомен на Славко Тошев, очевидец на обесването на Левски: „Пазарен ден беше. Накуцвам я и полека-лека навлизам с другари селяне в дървенио мост – Подуянската капия. Та през окопо /рова/ що беше по онова време, навлизам в градо. И гледам: виси на въжето обесен млад човек. На гърдите му се вее книжка, а другари от Подуяне шепнат: „Горкио за правда и свобода наша се е борил! А знаете ли що е казало това момче, преди въжето да го умори? Извика с ясен глас: „Братя българе, аз отивам, ама и турците си отиват наскоро!“
На 8 август 1935 г. София Зидарова пише на Стефан Красев в Карлово, че за последно Апостолът е искал да види децата на сестра си. София е племеница на Левски и на въпроса: къде са погребани костите му, отговаря: „Никой не знае това! След обесването моят брат Начо се беше научил, че вуйчо ми е бил погребан от една революционерка на име Йорданка Филаретова“.
Стоян Заимов има две срещи с Левски. Ето част от спомените му: „Речта му беше проста, къса, естествена, мъжка и внушителна. В Хасково Левски до умора пя песента „Отдавна ли си, момне ле, калугерица“. Той я изпя божествено, ако ни е позволено така да се изразим. Левски бе голям любител на овощия и на гроздето „тамянка“, та малко накусваше скъпите ястия. Левски унищожаваше на ден пълна кошница с „тамянка“ /мискет/“.
Терзи Генчо от село Ланец, Ловчанско, разказва спомен от декември 1872 г. „ Следобед се затворихме в моята кафеджийница. Левски ми каза: защо се плашат турците? Ние тях не гоним. И те са хора като нас. Ние гоним султана и неговите хора, дето разсипаха българи и турци … с тегобите си“.
Филип Симидов, личен познайник на Апостола, публикува в списание „Поборник-Опълченец“ следното: „На 6 февруари 1873 год. издъхна мъченически на бесилката този мъж! Той беше поруган на бесилката, на софийската Голгота, както Исус Христос беше оплют и обруган на „кръста“ на Ерусалимската Голгота“.
През 1868 г. Христо Ботев споделя в писмо до Киро Тулешков: „Живея в самия край на Букурещ в една ветриничава воденица, заедно с моя съотечественик Васил Дякона. Приятелят ми е с нечут характер. Студ, дърво и камък се пука, гладни от два или три дена, а той пее и все е весел…“
Иван Андонов разказва, че през 1875 г. при срещата си с Ботев поетът му заявил: „Имаше и парични суми, които са били на Любен Каравелов, поверявани както от Дякона, така и от други лица, но Каравелов и за тях не прие да ни даде сметка. Това даде повод на по-широки коментарии и да се предполага, че Каравелов умишлено е викал чрез в. „Свобода“ Дякона в Румъния, с цел да узнаят турците неговите пътеки за по-лесното му залавяне…“
През 1968 г. Ботев пише в статия: „Единственият изход е революцията“. А за Левски казва: „Тука загина родът и деятелността на такива личности, които по своята активност и саможертвеност са апостоли редки на революцията не само в нашия народ, но и в другите много по-напреднали народи“.
В какви трудни условия е работил Левски разбираме от писмото му до Каравелов, написано на 16 септември 1872 г.: „Бае, работата още няма кой да я поеме, тасам принуден още сами да са излагам на опасности, да тичам нагоре надолу. Не мога да гледам на страшливите ни работници, които от страх засират всичко, а работата стои на едно място. Турци вардат за странни хора. Водителите на тая работа трябва да са опознали до тънко човеците. На такива хора дай работа, които са разсъдителни, постоянни, безстрашливи и великодушни, без тия едно да липсува на водачят на тая света работа, то той ще я улайнени както и да е. Длъжност ми е да кажа, защото може и да умръ. Гледайте“.
Днес, 150 години след обесването на Левски, младата ни демокрация се проваля по точно такива причини: липсва „водачят на тая светска работа“.
Макар и без гроб, имаме нещо от тоя свят човек. На 20 юни 1907 г. Яна Кунчева – Начева, сестрата на Левски, пише до министъра на Народното просвещение: „Като сестра на великия апостол-революционер – Дякон Васил Левски, от времето, в което живя той, успях да запазя един предмет, който мисля, че не е изгубил важността си, и сега, когато се изминаха толкова години от мъченическата му смърт. Предметът е косата на дякона, остригана при окончателното му отказване от духовното знание и предаването му на бурната революционна деятелност. Косата, която ви изпращам, е тя втората, остригана в Карлово и запазена от майка ми. Считам за неизлишно да съобщя и обстоятелствата, при които е станало остригването и запазването на косите, още повече, че този разказ може да доведе и едно изправление в погрешната досега биография на Апостола. Той стана дякон под напора на вуйчо си, иконом хаджи Васил, след тържествено обещание в присъствието на много роднини и познати, че ще изпрати Васила да следва в Русия…“
Според едни биографи, Гина Кунчева, майката на Левски, е жертва на турско клане на 18 юли 1877 г. Жертвите са 900, сред които и Гина Кунчева, погребана в двора на черквата „Св. Николай“. Гробът обаче е заличен и забравен, открит при изкопни работи за канал. В пръста откриват монета, която майката на Левски е носела, завързана на черната си кърпа.
Според други историци, тя се е самоубила на 27 януари 1878 г., като се хвърлила в ледените води на съседен кладенец, отчаяна от глад, студ, мизерия. И защото е самоубийца, е погребана извън християнското гробище. Трети изследователи твърдят, че е умряла в съня си.
Нови факти и документи станаха известни за науката. На 7 декември 2018 г. в Министерството на културата Дора Чаушева, директор на Националния музей „Васил Левски“ в Карлово, на специална пресконференция заедно с уредника Виктор Комбов показаха неизвестна снимка и документи на Апостола. Турският историк Дженгиз Йолджу е включил снимката в своя публикация, излязла с голямо закъснение в края на декември 2018 г., въпреки че изданието се води за 2015 г. Фотографията е открил в Истанбулския архив и не е позната на нас българите.
Последните открития за живота и дейността на Васил Левски историци представиха на 6 февруари 2023 г. на научната конференция в Софийския университет на тема: „150 години безсмъртие: Васил Левски, революцията и бъдещият свят“. Форумът беше организиран от Института за исторически изследвания при БАН и СУ „Св. Климент Охридски“.
Паметникът на Апостола в София е дело на чешкия арх. Антонин Вацлав Колар, открит на 22 октомври 1895 г. по предложение на граф Игнатиев.
Шуменец е авторът на паметника на Левски в Карлово, открит през 1907 г. Това е Марин Василев Сельовлев, роден на 27 август 1867 г. в Шумен, където през 1886 г. завършва Педагогическото училище, а през 1890 г. завършва най-старото каменоделно училище в Европа в Хоржице, Чехия. Връща се в България за една година, през която учителства в Държавното занаятчийско училище в Княжево, София. От 1891 до 1894 г. е студент по декоративно-монументална скулптура в Мюнхенската художествена академия, а после учи в Художествено-индустриалното училище по скулптура в Прага. Окончателно се завръща в България и постъпва като учител в София. Най-значителните творби на проф. Василев са паметникът на Васил Левски в Карлово, бюстът на Георги Измирлиев-Македончето в Горна Оряховица и паметникът на загиналите за свободата на България свищовци в град Свищов.
В Шумен паметник на Васил Левски беше открит на 17 юли 2015 г. по проект на арх. Огнян Гърбев и Веселин Ружеков.
Международното летище в София да носи името на Васил Левски предложи преди седмица акад. Юлиан Ревалски, председател на БАН. Идеята е на група интелектуалци от 2017 г. Дали правителството ще одобри предложението? Нека българите се завръщат при своя Апостол не само по повод мъченическата му смърт, а и за обединение на нацията, която няма по-свято име в историята си. „Времето нас обръща, а ние него“ – казва той. Ще обърнем ли времето за чиста и свята република? Изкуственият интелект е вече факт, но той ни предупреждава: „Аз нямам чувства, нямам емоции“. Само Апостолът може да ни вдъхнови, за да се съхраним като народ.
Валентина МИНЧЕВА
Снимки Държавен архив
