На Международния кинофестивал в Берлин през февруари т. г. войната беше основна тема. Неслучайно, че точно тук , в Германия, евреинът Стивън Спилбърг получи наградата „Златна мечка“ за цялостно творчество. Един от най-гениалните му филми е „Списъкът на Шиндлер“ – американски пълнометражен черно-бял игрален филм по едноименната книга на австралийския писател Томас Кинийли. Това е историята на германския бизнесмен Оскар Шиндлер, който по време на Втората световна война спасява над 1000 полски евреи от Холокоста. През 1994 г. филмът спечели 7 от възможните 12 награди „Оскар“.
А сега ще ви разкажем за
Васил Велчев – българският Шиндлер от Каспичан
Историята е описана от проф. Вили Лилков, а ние намерихме документите в „Държавен архив“ – Шумен. Еврейската трудова повинност се изгражда изцяло по Закона за военните сили от 1940 г. и по него са уредени условията на живот и труд, отнасящи се до всички, които са мобилизирани в системата на трудовата повинност. А не само за българските граждани от еврейски произход. Тази система на ангажирането на евреите на практика е използвана от официалните български власти по целенасочен начин като основен аргумент и инструмент за задържането им в страната и спасяването им от депортация.
Дирекцията на Гражданска мобилизация препоръчва да се ангажират в полезна за страната работа всички евреи, имащи мобилизационно назначение във войската, като за целта преминат в разпореждане на Трудови войски. Още през 1920 г. Александър Стамболийски създава трудовата повинност, а законът е публикуван на 14 юни 1920 г. Трудовите войски са закрити на 31 август 2000 г.
В книгата „Доблест и наказание“ на Вили Лилков е представен достойният спасител на евреите в Каспичан. През 1939 г. областният управител на Шумен Борис Казанлиев, юристът Марин Тютюнджиев и други видни шуменци предлагат на Васил Велчев – един от най-уважаваните предприемачи в областта, да се кандидатира за народен представител в изборите за XXV ОНС в Новопазарска околия. Васил Велчев приема, но тъй като е безпартиен и неопитен в политиката заявява, че „ще бъде полезен на избирателите, ако може да построи шосе, чешма, училище или друг обект със стопанско значение, но с уволнения и назначения на чиновници няма да се занимава“.
Васил Велчев (р. 1884 г. в Елена) започва търговска дейност след завършване на основно образование. През 1904 г. започва да се занимава на гара Хитрино с търговия със зърнени храни и строителство. През 1919 г. основава в Шумен Акционерно индустриално-строително дружество за производство на мебели, фурнири и шперплат. Ръководи изграждането на шосета и водопроводи и строителството на фабрика „Напредък“ за керемиди и фина керамика в Каспичан. От 1926 г. е главен акционер и председател на УС на „Напредък“ АД, което е собственик на керамичната фабрика. Построява 36 км от шосето Шумен – Силистра, шест общински дома, три прогимназии, работи за водоснабдяването на Варна, а в безводните земи на Лудогорието изгражда 21 водоснабдителни резервоара. Съдейства за създаването на професионални училища в Шумен и околията.
Васил Велчев е председател на браншовото сдружение на житарите в Шумен, член на УС на Шуменската пивоварна фабрика, председател на Търговското сдружение в Шумен (1924–1928), член на Търговско-индустриалната камара на Варна.
В парламента Васил Велчев е член на мнозинството, не е активен в политическите дебати и концентрира дейността си върху проблемите на Новопазарска околия. Осигурява финансиране за изграждането на пътища, мостове, електропроводи и водопроводи и участва в работата по благоустрояване на общините в околията.
Често се противопоставя на насилието на полицията над арестувани за нелегална и комунистическа дейност и „когато има възможност ходатайства за освобождаването им от арести, концентрационни лагери и изправителни дружини“. Става гарант на комунисти, задържани в концлагери, какъвто е случаят с Георги Кумбилиев, който след пускането му от лагера излиза в нелегалност и Васил Велчев гарантира за освобождаването и на неговите родители, задържани като отговорни за бягството.
През 1943 г. в Нови пазар са интернирани евреи от София. Васил Велчев назначава 32-ма от тях във фабрика „Напредък“, като всеки ден им осигурява превоз до Каспичан.
Прочетохме документа, който удостоверява кои са лицата, приети на работа в кереминарницата и назначени с надница от 85 до 125 лв. надница. Това са евреите: Челеби Сабат Варсано, Йосиф Рафаел Йосиф, Йосих Хаим Амалех, Хаим Синто Алмалех, Челеби Маер Коен, Семо Исак Пинкас, Азария Елиезер Соломон, Нисим Бохор Рафаел, Моис Йосиф Моис, Юда Самуел Елия, Дора Нисим Рафаел, Янко Лейбо Панича, Сасон Симанто Йосиф, Шалом Мордохай Лиджи, Исак Шапат Леви, Естер Челеби Варсано, Арон Нисим Асса, Булису Йосиф Бохор, Мирям Йосиф Бохор, Елиезер Исак Леви, Соломон Исак Сузи, Синто Бохор Юда, Марсел Шалом Лиджи, Алберт Якоб Соломон, Софи Жак Камхи, Даниел Б. Бениамин, Олга Буко Семо. Ведомостта показва, че във фаянсовия отдел на дружество „Напредък“ дневната надница е 60-70 лв. Там са работили: Дора Иеуда Шимуел, Виктория Иеуда Шимуел, Сара Коен, Сара Леон Аврам.
Документът завършва с уточнението: „Същите не са били подготвени за съответната работа и с това производството е било накърнено. Управлението на дружеството удостоверява, че на няколко пъти Новопазарският околийски управител Желев е забранявал на дружеството да приема на работа евреи, защото е имало неприятности, но по изричното желание на Васил Велчев те са били задържани на работа. Настоящото удостоверение се дава на Васил Велчев, за да му послужи, където стане нужда“.
Евреите работници получават храна и възнаграждение, по-високо от това на обикновените работници. Васил Велчев заявява, че това е правил „за да не останат гладни, защото мизерстваха там. Те се молеха. Нашият директор докладваше, че не давали производителна работа, че производството се оскъпявало с 10–15%. Аз казвах: „Няма значение, ще ги държите, защото тези хора ще трябва да се препитават, да се хранят“. Когато му предлагат да подпише писмото на Димитър Пешев, не се колебае и не се отказва от подписа си въпреки оказания натиск върху него.
Васил Велчев е арестуван и съден от Втори състав на народния съд в София. Свидетелят д-р Янаки Янков заявява пред съда, че Вечлев се ползва с името на честен човек и почтен предприемач и търговец: „Имаше добри обноски с работниците, подпомагаше близки негови хора бедни, а в къщата му живееха някои по-бедни хора, на които и наем не вземаше дори и много добре се държеше… Не се е занимавал с уволнения и назначения и въобще вземане на страна в управлението. Това беше човек, който гледаше да бъде само по-добър и по-справедлив“.
Други свидетели подчертават загрижеността му за стопанското развитие на района, почтеността му, доброто отношение към работниците и бедните хора и честите застъпничества за арестувани и интернирани комунисти и ремсисти. Дори в мотивите на народния съд за произнесената присъда е отбелязано, че: „Не е бил политик, но е бил добър стопански деятел и се е грижил усърдно за населението от избирателната му колегия, като е издействал направата на мостове, електропроводи, обществени сгради и др. Давал е често помощи на бедните работници. Застъпвал се е за освобождаването на задържани комунисти и ятаци, на народните борци, като в неговата околия не е допуснал палежи, издевателства и убийства на нелегални“.
Като „благодарност“ за хуманната и безкористна дейност на Васил Велчев, за подкрепата на нелегални, арестувани и интернирани, на работници и евреи, народният съд го осъжда „само“ на 15 години строг тъмничен затвор, глоба от 3 млн. лв., лишаване от права по чл. 30 от НЗ за срок от 20 години и конфискация на целия му имот. След четири години в затвора Васил Велчев е освободен и много скоро след това, на 4 март 1949 г., умира.
Другият български Шиндлер е Атанас Петров в Нови пазар
Той е роден е роден на 16 август 1893 г. в Лозенград /Турция/. През 1901 г. родителите му Петър Димитров и Костадинка Петрова се преселват от Източна Тракия в България. В началото се настаняват в село Река Девня, Варненско. През 1906 г. се преселват в Шумен. Бащата Петър Димитров изхранва семейството си като керемидар и тухларин. През лятото организира в селата временни хармани за сушене и редене на тухли и турски керемиди. Най-големият му син Атанас е първият му помощник, който става майстор.
През 1915-1916 г. с помощта на баща си Атанас Петров открива своя керемидарница и започва самостоятелна работа. По време на Първата световна война е редник в 7-ми Преславски пехотен полк. Ранен е в боевете при Тутракан. След демобилизацията през 1918 г. се завръща в Шумен и с по-малкия си брат се преселва в село Оскап тепе – днес Лиси връх, община Каолиново. В този район има глина. Там пред пролетта на 1919 г. открива малка примитивна керемидарница с девет наемни работници, като му помага и брат му Йордан. През лятото се прехвърля в Нови пазар и полага основите на първата занаятчийска работилница за производство на тухли и турски керемиди. Основната причина братята да дойдат в Нови пазар е теснолинейката, която пътува по маршрута Каспичан-Нови пазар-Лиси връх. Тя им доставяла дърва и суровини. Атанас Петров се оженва за Невяна Добрева – девойка от бедно новопазарско семейство. По-късно се раждат децата им Радослав, Димитър, Петранка.
След няколко години той станал собственик още на мелница, 8 воденици, основава потребителска кооперация „Освобождение“ и лозарска кооперация „Съгласие“. За керемидарницата казал: „От тези трапища и магарешки тръни ще направя букет!“ И нарекъл предприятието си „Китка“. Полага основите на нова кръгла пещ през 1933 г. за изделия от фина керамика. Решителната крачка на Атанас Петров е през 1943 г. – производството на домакинска стъклария. В Шуменския областен съд е регистрирано под №15 „Акционерно дружество – Стъкларска фабрика – Нови пазар“ с основен капитал 4 млн. лв., 800 акции. Основатели на дружеството на братята Атанас и Йордан Петрови и още пет техни роднини. Ръководител е инж. Йосиф Йосифов. Привлечени са майстори чужденци: Яко Кордон, Зигмунд, Хедел, Гернат, Обевер, Шмидт.
В периода 1943-1944 г. във фабрика „Китка“ намират препитание 60 еврейски семейства. Съгласно плана на комисарството по еврейските въпроси те са изселени от родните си градове София, Пловдив, Варна, Стара Загора и др. и насилствено са въдворени в малки провинциални градове. Атанас Петров и брат му Йордан канят на работа преселени в Нови пазар евреи.
В стара ведомост от 1944 г. са еврейските имена на хора, работили в порцелановото производство. Това са: Якоб Исаков, Сара Аврам, Гавраил Моис, Болисо Бохор, Симанто Бенаров, Лили Сомо Израел Хаим, Моис Лоя, Михаил Ховеруха, Мати Нисим, Моис Йосиф, Арон Нисим Арон, Алберт Исаков, Леон Леви, Нисим Исак, Марсел Лиджи, Ребека Марко Франсез, Моис А. Леви, Арон Израел, Израел Х. Синто,, Белуд Йос. Бохор, Йосиф Исак Вентура, Исак Мордохай Исак, Рахамем Йосиф Рафаел, Елеонора Главня, Редолфина Войта, Йосиф Х. Синто и Бора Нисим Рафаел.
Работещите евреи в стъкларското производство са: Марко Нисим Франсис, Жак Реханеим Юлзари, Мазал Бенцион Морходай, Леон Аврам Моше, Йосиф Арон Аврамов, Исак Шапит Леви, Дора Юра Шемуел, Виктория Юра Шемуел, Сара Челешби Коен, Радойел С. Ешкенази, Олга Буко Семо, Берта Йосиф Арон, Мериям Йосиф Бохор, Яко Л. Панича, Соломон Й. Мешулам, Хак Рахамин Талви, Давид Исак Давид, Софка Йосиф Леви, Гавраил Моше Сочи, Роза Буко Ешкенази, Елизер Исак Люско, Давид Яко Йосиф, Яко Перец Аврам, Йосиф Яко Йосиф, Естер Аврам, Моше Соломон Вентура, Ото Л. Зигмунд, Бенцион Менаахем Беко, Роберт Исак Узнеп, Рахамит Шимон Коен, Нисим Марко Франсез Илия Рафаел Йосиф и Дора Леви Беркова.
Над 60 еврейски имена са вписани в платежните ведомости на фабрика „Китка“. Те са обаче белязани с жълтата звезда на ревера. Вместо презрение, тя е будела в колектива съчувствие. И той им оказва пълна морална подкрепа. Нито един работник не обижда евреите, не проявява антисиметизъм. В началото на 1944 г., съобразявайки се с изискванията на израилтянската религия, Атанас Петров построява специална кухня за работещите в „Китка“ евреи, като са се спазвали рецепти с конкретни продукти, начин на приготвяне и др.
Така с участието на тези 60 еврейски семейства, включени в работата на предприятието на 23 октомври 1943 г. започва работа първата ванна пещ на стъкларската фабрика в Нови пазар и този ден става рожденна дата на стъклопроизводството в „Китка“ АД.
Атанас Петров е следвал законодателството при наемането на изселените евреи, но има един друг много интересен случай в неговата фабрика „Китка“, свързана със спасяването на съветски военнопленици от лагерите на смъртта в Германия. За нея писа през 1990 г. Стоян Костов. Във ведомостите от август-септември 1944 г. се откриват руски и грузински имена: Иван Давидов, Дмитрий Теренко, Юрий Константинов, Григорий Андреевич, Владимир Каделашвили, Иван Декашвили, Сергей Павлов, Иван Полянски, Тихон Соколски, Симон Иванов Бельовский. Надниците им са от 120 до 180 лв. Местните работници си спомнили, че това са съветски военнопленици, които избягвали контакти. Според новопазарци, те са били военнопленици, попаднали във фабриката по нередовен път. Военноплениците са безплатна работна ръка, а Атанас Петров им е плащал!
Стоян Костов прави разследване през 1982 г. Попада на бившия железничар Христо Наумов от Каспичан. През 1944 г. бил ревизор на вагони, а член на БКП от 1934 г. Местели го от гара на гара. През лятото на 1944 г. през гара Каспичан зачестяват немските ешелони със съветски военнопленици и цивилни от окупираните области. Идвали от Румъния и през гара Кардам към западната ни граница и лагерите на смъртта. През решетките на прозорчетата на конските вагони се виждали измъчените, брадясали и почернели лица на пленените съветски бойци. Между тях били жени и деца. Един ден на гарата пак спрял немски ешалон. Немската охрана разрешила на пленените да слязат на перона, което рядко се случвало. Тогава Христо Найденов казва на колегата си Теодоси Велев от вагонната служба да влезе в тоалетната, да даде железничарското си кепе и брошка си на пленник, който иска да избяга. По-късно използва друг метод. Малко преди потеглянето на влаковата композиция, тръгва от задната й страна, натиска двупръстната ключалка на пълзящата врата на вагона. Помага и набраната от влака инерция. Маха с ръка на пленниците, дава знак – който иска да скача и да бяга в нивите. Част от избягалите попадат на добри хора и работят в каспичанските предприятия „Напредък“, фабриката на братя Кулеви /фабрика „Звезда“/, мелницата на Стоян Младенов /по-късно фуражен цех/. Други поемат към селата на Лудогорието.
Стоян Костов успява да разговаря с Маруся – съпругата на Йордан Петров, защото брат му Атанас е вече покойник. Тя потвърждава, че във фабрика „Китка“ са работили съветски военнопленици. Между тях имало музикант, завършил консерваторията, футболист – участник в международни мачове, както и други интелигентни хора. Йордан Петров си признал, че веднъж докато пътува със своята моторетка от Нови пазар до Каспичан, ги видял в царевичака. Били полуживи, като сенки, говорели руски – езикът на жена му. Накарал железничар да ги преведе през нивите до фабриката в Нови пазар, като му обещал награда – стъклена кана. Групата мъже била приета в предприятието, изкъпана, нахранена, облечена с ново бельо и назначена да работи като общи работници. Само веднъж двама от съветските военнопленици напуснали предприятието и били задържани от немски войници. По чудо се спасили. След това във фабриката боядисали униформите им черни. Съветските военнопленници остават в „Китка“ до 12 септември 1944 г., когато вече в града се установява съветско военно комендантство. След години се получават писма от СССР, където живеят спасени от немските ешелони на смъртта съветски мъже и жени.
През 1946 г. предприятието внезапно е посетено от Васил Коларов – председател на Народна Република България. На 27 декември 1947 г. влиза в сила Законът за национализацията. Фабрика „Китка“ става Държавно индустриално предприятие „Китка“. През следващите 40 години е вече комбинат за порцелан и стъкло „Китка“, най-голямата фирма на Балканския полуостров. Хранеше 3500 жители на четири общини. През 1998 г. „Китка“ АД беше приватизирана на цената на шест панелки. Сега цеховете на нейния терен са бледо копие на силикатната промишленост в града.
Незаличимо е само едно име от историята на Нови пазар – името на Атанас Петров. Фабрикантът е осъден от т. нар. народен съд на 6 години затвор, но там активно се включва в стопанската дейност и след 3 години е освободен. Никога след това не се връща в Нови пазар. Умира през 1969 г. в София, навършил 76 години. Той наистина е Българският Шиндлер от Нови пазар, защото е действал тихо, незабележимо, рискувал е живота на семейството си и своя бизнес. Спасил е евреи и руснаци. Колкото – толкова! Но човешки животи. Никой не знае кой от тях какъв потенциал има и с какво може да бъде полезен на обществото.
Ще завършим пак с кино за спасяването на евреите от Холокоста. Филмът е „Пианистът“ на гениалния Роман Полански. Това е биографична военна драма за полския пианист от еврейски произход Владислав Шпилман. И тая лента е с много „Оскари“. Тя е за изкуството, което възпитава в хуманност. Талантът спасява полуживия пианист, който провокира интелигентността на немския офицер. Всеки човек е неповторим, уникален като тези 6 милиона евреи, загинали в нацистките лагери на смъртта. А още 15 милиона души от други националности имат тяхната съдба по време на Втората световна война. Затова си струва да говорим за спасените и за спасителите, когато войната в Украйна продължава да отнема човешки животи…
Валентина МИНЧЕВА
Снимки Архив
