Христо Бойчев е български писател, драматург и сценарист, роден на 5 март 1950 г. През 1974 г. завършва специалността машиностроене във ВИМЕС-Русе, днес Технически университет. Работи в заводите на родния си град Полски Тръмбеш. През 1985 -1989 г. учи театрознание във ВИТИЗ „Кр. Сарафов“. През 1989 г. получава наградата „Драматург на годината“, а през 2016 г. е удостоен с държавен орден „Св. Св. Кирил и Методий“ първа степен. През 1997 г. печели наградата в международния конкурс на Британския съвет с пиесата си „Полковникът птица“, връчена от Харолд Пинтър. Тя е поставяна в световноизвестни театри – „Theatre de la Commune d’Aubervilliers“ – Париж, Каталунски национален театър – Барселона, театър „Таганка“ – Москва, „Гейт театър“ – Лондон, театър „Катр Су“ – Монреал, театър „На Забрадли“ – Прага, в „Франкфурт Шаушпиле“ и др.
През 1996 г. в тандем с Иван Кулеков е кандидат за президент на Република България. Води пародийно-комедийна предизборна кампания, в резултат на която получава 57 668 гласа. На 23 май 2009 г. Христо Бойчев отбеляза 40-ата държава (Катар), в която са играни пиесите му. През 2014 г. получава наградата „Златно перо“. Над 100 театъра в света са поставяли пиесата му „Болница накрай света“ – Европа, Канада, ЮАР, Тюмен в Сибир.
След премиерата в Шумен той даде интервю за нашата медия.
-Г-н Бойчев, кога започнахте да пишете?
-През 1985 г. станах студент в НАТФИЗ в специалността „Театрознание“ в класа на Коко Азарян. Имах актьорски постижения, но той ми каза, че му губя времето. Посъветва ме да започва да пиша. Аз десет години работих като инженер в заводите в Полски Тръмбеш. Когато бях директор на завода за олио, станах член на БКП, но след шест месеца ме приеха в НАТФИЗ. Вече бях на възраст и не можех да кандидатствам друга специалност. А и нали съм дребничък, с диалект от село…
– Стартирате трудно, но успешно като драматург.
-Пиесата „Онова нещо“ я поставиха в театър „Сълза и смях“, но пиесата „Районна болница“, написана 1987 г., не посмяха. Тогава имаше един мастит театрален критик Владимир Каракашев, който ми каза: „Христо, когато живееш в една река с крокодили, трябва да внимаваш някой крокодил да не ти отхапе крак или ръка!“ Една от първите сполучливи постановки на „Районна болница“ беше в театъра в Смолян. Над 100 представления! Успех имаше и в Перник.
-Пиесата е десидентска, но Вие сте я редактирали сериозно, защото сега в нея се говори за НАТО, руска агентура, комбайни с климатик…
-След началото на прехода десет години аз не писах нищо. В това време човек загубва усет към живота, към света. По телевизията правихме смешки заедно с Иван Кулеков. След като спечелих наградата в Лондон за „Полковника птица“, театрите по света започнаха да се интересуват от моята драматургия. Тогава взех „Районна болница“ да я редактирам. Имах полет за премиера на моя пиеса в Канада с прекъсване в Швейцария. Докато се разхождам край езерото в Цюрих, мислех как да намеря решение за героя си руснак. Видях, че времената се обръщат. Вече не сме с руснаците. Реципрочно се обръща дробта. Е, викам си, ами той Контузов ще стане американец! Последната редакция на пиесата е за шуменската сцена.
-Швейцария Ви е подсказала и за друг герой.
-Да, за Феро.
-Публиката реагира спонтанно, даже първично на българските персонажи, особено на Дядото и Бабата.
-Спектакълът на шуменска сцена в момента показа 70 процента от мощностите си. Защото актьорите бяха притеснени. Второто представление ще стигне 90 процента, а третото – сто процента реализация!
-В пиесата се споменава Полски Тръмбеш. Вече няма районни болници в България. На здравния пазар са областни, частни, университетски болници.
-В пиесата съм самият аз. Това е по действителен случай.
-Защо избрахте действието да бъде в психиатрия, а не в друго болнично отделение – хирургия, неврология, кардиология?
-По принцип всеки човек е малко луд. А когато има и друго заболяване, лудостта ескалира.
-Според официалната статистика, всеки четвърти гражданин у нас е депресиран, а всеки пети – с психично разстройство.
-В болниците психично болен е всеки втори! Влезе ли там, пациентът си изкарва душата с проблемите, които до тогава е крил. Но трите операции за апендицит в действието на пиесата са мои. Бях много добър приятел с хирурга, който ме оперира, вече почина. Условията бяха точно такива. Нямаше нормално обслужване… Анестезиологът е още в болницата в Бяла, Русенско, който сбърка с наркозата. Ходих сега при него за пъпната си херния. Аз му бях първият пациент, когато не ме хвана упойката и крещях от болка. След несполучливата операция той ми показва медицинските указания, всичко спазил за упойките според килограмите ми.
-Вашата пиеса ми напомни „Полет над кукувиче гнездо“ – роман на Кен Киси, написан десет години по-рано. Филмът на Милош Форман спечели пет „Оскара“-а. Там беше същият бунт срещу антихуманното общество. Защо на писателите им е по-лесно да представят персонажите си в психиатрични клиники, отколкото като пациенти в отделения на други болници?
-В моята пиеса болницата е микрокосмос на света. Това е животът. Когато я писах, не бях гледал филма. Не помня дали бях чел книгата. При мен импулсът дойде, след като ме изписаха от болницата. Отидох при един приятел-режисьор, на който разказах какво съм преживял. Той ми каза: „Защо не напишеш пиеса?“ Животът е несъвършен. Той може да бъде направен съвършен само на сцената.
-Колко много още пиеси могат да се напишат по действителни случаи… Човек получава най-големите си уроци, когато е в болница, нали?
-Целият свят е глобално е болница.
-По каква тема работите сега?
-Подготвям текстове, свързани с военната ситуация в Украйна.
-Не е ли много сложно, войната не е свършила?
-Аз пиша за хората. Войната няма да свърши скоро. За жалост…
Разговора води Валентина МИНЧЕВА
Снимки Валентина МИНЧЕВА
