Светлин Иванов, Димитрия Милушева, Стефан Мараджиев в премиерата

Новата премиера на шуменския театър „Болница накрай света“ е актуална и днес. Тя е написана от Христо Бойчев преди 36 години и редактирана съобразно времето. Мелпомена ни напомня за проблемите на родното здравеопазване повече отколкото политиците, които сега се занимават със себе си.  В това лечебно заведение героите – пациенти и лекари, не говорят за джипита, клинични пътеки, електронни рецепти … Болните са лекувани от хирурзи, невролози, терапевти, но след това стават обект на психиатрията.  Те са неудачници, които живеят в своите фантазии и вероятно това е тяхното спасение. Един се е фиксирал за живот в Швейцария,  друг – за САЩ, трети е в ролята на Господ.

Нямата пациентка ще проговори само веднъж – в началото, когато се изживява като Мерилин Монро под светлините на прожектора. Това е шансът на Пепеляшка. Първата сцена естествено е: хирург, медицинска сестра и пациент, неупоен, но опериран. Разказ по действителен случай! Не са измислени забравените марли и инструменти в тялото на оперирани пациенти.

И понеже в медицината днес много се пише и системата прелива от бумащина, на сцената се появява ревизор. Тотален стрес за всички, защото писаното остава! Не, това не е Гогол, макар и неговата пиеса да е комедия за моралното разложение в обществото. Всеки народ се надсмива над себе си чрез своите гениални автори.

Пациентите в стая №6 са пилот с амнезия, дядо с артериосклероза, пациент с перитонит и т. н. Персонажите са много български като характер, реч, общуване. Ние не сме се променили от времето на соца до днес, далаверата ни е в кръвта, завистта ни е роднинска и социална, стремежите са най-простосмъртни – към лукса и копнежът за любов. Надеждата умира последна и всеки от героите тръпне в очакване.

На сцената се сблъскват две общества, две епохи –  миналото с телевизор „Опера“ и настоящето с НАТО и руски агенти… Но и в двете се краде, много се краде… Дизел, двигател, каквото падне. Спасението на героите е в тяхната болест, която им помага да фантазират и да се виждат в друго измерение.

Илия Виделинов и Калин Пачеръзки

Стилистиката на Дамян Тенев ни е вече позната от постановките „Мухите“ /Сартр/ и „Суматоха“ /Радичков/. Светлинни и димни ефекти, ярки костюми, цветен мизансцен. И слава богу, защото черно-бялата сценография умори театралната ни публика.

Зрителите бяха щедри на аплодисменти и през цялото време реагираха емоционално, дори подсказваха на пациенти и медици в спектакъла, когато бъркаха диагнозите. Заключителната поанта сложи ревизорът, който призна: „Имам всички болести на хората, а те – моите по мой образ и подобие. Моята най-тежка болест е параноя кератозис. Всички правят глупости на тоя свят, а аз им дадох най-голямата“.

Когато завесата финално се спусна, на микрофона се появи директорът Илия Виделинов, вече излязъл от ролята на Контузов. Той извика автора на пиесата Христо Бойчев и режисьора Дамян Тенев – автор и на музиката. След това представи сценографката  Радостина Тенева, асистент-режисьора Албена Бабева, актьорите Колю Стайков, Вилиана Димитрова, Светлин Иванов, Пламен Петков, Янислава Линкова, Димитрия Милушева, Александра Михайлова, новите участници в трупата Стефан Мараджиев и Калин Пачеръзки.

Трупата получи цветя от проф. Христо Христов – кмет на община Шумен, Ася Аспарухова – председател на Общинския съвет, проф. Наталия Витанова – ректор на ШУ „Епископ Константин Преславски“. Илия Виделинов завърши: „Благодаря на вас, зрителите, защото ние можем да си правим театър вкъщи, но без вас няма зрелище, а за нас зрелището е смисъл. На добър час на представлението!“

Валентина МИНЧЕВА

Снимки Валентина МИНЧЕВА