Петък, 13 март 2020 година ще остане паметен за българите. Обявиха извънредно положение заради пандемията от коронавирус. Денят беше необичайно топъл, улиците – пълни с хора. По бул. „Славянски“ срещнахме не само майки с малки деца, пенсионери, домакини с препълнени чанти с хранителни провизии и дезифектанти. Шуменското ларго стана открита сцена за хората на изкуството. Ония, вдъхновените, които творят за удоволствие и за препитание. Вероятно не знаеха за заповедта на Националния оперативен щаб с противоепидемични мерки. Други гледаха скептично на „новините от фронта“. А война имаше, епидемиологична, с жертви на всички континенти по света.
Пролетните температури провокираха шуменци. Наоколо работеха кафенета и сладкарници, фризьорски и бръснарски салони, студиа за масажи, стоматологични и лекарски кабинети, търговски обекти. Нито един продавач или купувач не срещнахме с маска. В банковите офиси брояха банкнотите с ръкавици зад стъклени прегради. Затова пък регионалната библиотека, театърът, читалищни и концертни зали бяха онемели. Необичайна превенция и за културата.
Радост за очите останаха трима творци, които направиха животът весел и цветен. След пика на коронавируса през септември може би ще е още по-тихо. Като след бомбите в Хирошима. Ядреното оръжие остави планетата безмълвна преди 75 години. По-страшен ли е COVID 19? Може ли да парализира така жестоко света и как страхът управлява човечеството?…
Знаем само, че животът е по-силен от смъртта и духът надживява материята. Езотериците казват, че започва селекцията на нациите. Социолозите са категорични, че епидемиите трансформират властта. Визионерите са сигурни, че пандемията отключва нови човешки ресурси… А шуменци вървяха по булеварда и се питаха: ще празнуваме ли 24 май, как ще се проведат матурите, ще има ли балове и шествия, ще ходим ли на море и къмпинг?…
В подкрепа на българския скепсис и вярата, че няма да се дадем, беше изкуството под открито небе. Художникът Павел Друмев рисуваше една от старите сгради на Шумен. Жизнен, вдъхновен, безстрашен от върха на своята палитра.
Пред театъра Милен Михов свиреше с тромпет, китара и акордеон музика от всички жанрове. След осем години работа в Холандия музикантът разбрал, че чужбина не е родина. Не се страхува от опасния вирус. Той каза: „Театрите били затворени! Моят театър е улицата. Тук ще съм всеки ден…“
Румен е познат уличен музикант. През ноември 2019 г. пристигнал от Манхайм. Дошъл си за сбора в село Салманово и повече не се върнал в Германия. „Вирус ли? Не съм болен! Не ме е страх. На улицата съм, защото с това се изхранвам“ – споделя музикантът.
Положението е извънредно. Мерките са категорични. Колкото и да ни препоръчват социална дистанция като превенция срещу коронавирус, нуждата от общуване и контакт са нашата човешка потребност. Онлайн изкуството не може да компенсира преживяването на публиката с артистите.
Ще осъзнаем, че ако 90 процента от нашите стоки са от Китай /телефони, компютри, телевизори, дрехи, обувки, санитарни маски и облекла, та дори мартеници/, далечният Изток не може да замени живото изкуство, оцеляло през вековете. Имаме нужда да овладеем потреблението, да озаптим лакомията си за вещи. Защото и на Изток, и на Запад разбраха, че там, където промишлеността е спряла, се диша по-добре. Заразата проверява нашата национална сигурност и рефлексите на властта да мобилизира ресурса си. А до пика на пандемията през септември коронавирусът ще бъде тема за поети, художници, музиканти, танцьори. Те са живите човешки съкровища на нацията ни. И затова са най-непреклонни и излизат на уличната сцена.
Валентина МИНЧЕВА
