От времето на благодатното въплъщение на сина Господен бяха изминали 2020 лета, когато в нашия град, най-славният и десети по население, избухна чума. Тя започна няколко месеца по-рано по азиатските земи и като ги лиши от хиляди люде, се местеше неспирно от едно място на друго по европейския континент, а после се разпростря чак по Америките, сеейки след себе си смърт и печал. Градът беше изчистен от нечистотиите от нарочно назначените за това люде. Даже нямаше нужда от манифактура за боклук, както няколко от властимеющите бяха решили да строят в покрайнините. Бунтът на непокорните поданици по този въпрос сега беше забравен. Най-после настъпи тишина и кротост без кучешки вой, воня, непристойни серенади, уличен бой.
За жалост Фонтани ди Гербери пресъхнаха пред Съдебната палата в началото на заразата, нищо че 500 000 дуката бяха изхарчени за него – европейска благодетел! В домовете на бедни и богати водата спираше по волята на Главния сеньор на града – пътят й до домовете се губеше заради управленска некадърност. Театро дел Друмио опустя. Дори пътуващите клоуни изчезнаха от площада. Художници и поети в присъствието на своите фаворитки рисуваха акварели и пишеха стихове тайно край средновековната крепост.
Търговските и занаятчийските гилдии работеха за трапезата на народа, за да оцелее до края на пандемията. Големият придворен съвет беше разпуснат и най-личните люде на републиката бездействаха, вместо да решават жизненоважни въпроси. Академиците също отмаряха у дома – Университетът чакаше края на заразата. Градските школи затвориха порти. Просветители и ученици си предаваха древните знания от балкон на балкон, ръкопляскайки за всеки успешен отговор.
Залата за ауденции на Големия синьор беше затворена. Той гледаше величествено града от прозореца си и записваше броя на болни и погребани от всеки ден. Тъжни бяха Сеньорът и неговата свита. Радостта, че гражданите им предоставиха публичните задължения за следващите четири години не топлеше сърцата им. Обещали бяха на избирателите си нови аквадукти, стадиони, конюшни за расови жребци с пари от Абу Даби, пълна Арена с празненства, а тази неочаквана зараза порази най-добрите им намерения. Мъдрец беше казал: „Ако искаш да разсмееш Господ, кажи какви са твоите замисли…“ И Господ се смееше на лакомията на управленската класа…
Разбитите пътища не спряха гнева на жителите, но Сеньорът си казваше: „Пътища c дупки? Значи повече работа за железари, ковачи, майстори на каруци и ханджии. Колкото по-дълго трае поправката, толкова повече пари ще изхарчат пътниците по време принудителния си престой. Чумата все ще свърши! Важното е да има търговци и авантюристи към крепостите и пазарите на нашия град! Пак ще дойдат да видят Конникът и крепостите…“
Докато вестоносци пристигаха с траурни новини от съседните републики, новите изкушения преминаваха дискретно от двор в двор. Нелегалните опиянения – вносен бял прашец, разпространявани тайно, не спряха въпреки градската стража…
Прииждаха хиляди пътешественици от чужбина, за които веднага проверяваха дали са чумави. Първите признаци на болестта бяха като за инфлуенцата, но после лечителите и висшестоящите уточниха конкретната заплаха, обявиха извънредно положение и наложиха на съмнителните за зараза граждани запор. Денонощно глашатаи събираха простосмъртните, за да предпазят деца и старци, скитащи на открито. За жалост точно по това време спря списването на градския бюлетин поради банкрут на собственика. Но устната реч отдавна изпреварваше скучния му характер и никой не го четеше…
Чумата покосяваше хората при разговор или докосване с болен. За да се зарази човек, достатъчно беше да хване вещите или предметите, които страдащият е пипнал с пръсти или употребявал трайно. Всички граждани носеха амулети, а за дезинфекция – кърпа с оцет.
Нямаше ласки, нямаше целувки, вирусът се прихващаше и с поглед. Маскирани като за венециански карнавал, по площадите и парковете се разхождаха най-смелите – непросветени или бунтари срещу властта. Знахарите правеха тинктури и мехлеми за прокажените. Други разчитаха на кръвопускания, четяха книгите на арабските алхимици и приготвеха лекарства от сяра, арсен, амоняк, живак.
Заедно с лекарите и нотариусите, заети да съставят завещания, гробарите имаха най-много работа. Копаеха общи ями, където нареждаха труповете като стоката в корабните трюмове. Обществените сгради не работеха, религиозните служби бяха отменени, кръчмите – затворени. Цената на захарта, главната храна на болните, беше се покачила неимоверно, разцъфна черната борса. Здравите се бранеха от заразата, вдъхвайки ароматни билки, наливайки се с алкохол, особено ракия. На възрастен се даваше четвъртина, а на дете – половин четвъртина от литъра.
Хората от манифактурата се уединяваха. Богатите се скриха с прислугата в далечните си замъци, бедните брояха делви с храна и напитки в домашните си запаси. Всички се хранеха най-умерено с отбрани ястия, пиеха най-хубави вина, прекарваха времето си с музикален съпровод или в приятна компания, за които преди нямаха време. Някой мечтаеха за невинността на местна девица, други – за мъжки лов и гуляй.
Много граждани скитаха тайно от замък в замък, защото скотският начин на живот им беше омръзнал. Въоръжени младежи яхваха буйни жребци, а в ръцете им звънтеше оръжие – чакаше се военно положение. Божиите закони бяха изгубили всякаква власт и никой не ги зачиташе, макар че бяха Велики пости. Някои бързо забегнаха в селските си имения, разхождаха се в прелестните градини – кой с цвете, кой с ухаещи треви, кой с благоуханни подправки. С молитви се кланяха хиляди на Дева Мария и искаха спасение от световната зараза, която ги направи заточеници. Служебно важните персони трябваше да останат в своите палати и да съзерцават зорко гражданите, макар да имаше специални наблюдателници за охрана.
Роднините се навестяваха рядко, съседите се гледаха отдалече, за да не ги глобят градските власти. Младите жени обаче вече не бяха така целомъдрени, а мъжете яхваха мощните си каляски, радвайки се на свободата между града и гората. Като ще се мре – да се мре! Твърдеше се, че всеки трети е заченат в тесните сенчести пътища с кипариси…
Поради страх мнозина се преселваха във вечността без нито един свидетел, за да не прихванат членовете на фамилията чумата. Погребалните служби бяха на печалба… Тази смъртоносна напаст продължи от март до юли… Астролози, гадатели, църковни служители пресмятаха по своите канони края на световната зараза, а лихварите следяха с нетърпение кризата, за да припечелят след обедняването на народа – гладен, зъл и безпътен.
Уморени от молитви и лоши новини, три дами и седем мъже, пазейки се от смъртта, отидоха във фамилните си замъци, далеч от битките на необявената война, за да се забавляват. Докато пируват, те изпращаха от време на време своите слуги до пазарите и чакаха на поляни край кладенци поръчаните екзотични храни и напитки. С пощенски гълъби редовно се информираха за водния режим, питаха за броя на чумавите и чакаха цяр за коварната болест от странство.
Десетте благородници осъзнаваха, че всичко светско и земно е смъртно и преходно. Започнаха да споделят земните си прегрешения с най-поетични описания и най-любопитни откровения. Един сподели, че се е облагодетелствал от хазната на града по време на миналите избори, друг излъгал своя съдружник. Някои били част от пътешествие, неправомерно финансирано от върховната власт. Дама си призна сладострастие с висш чиновник заради бижута. Друга прелъстила в покоите си млад рицар, за да го сватоса за дъщеря си. За своите порочност, скъперничество и алчност разказваха без свян участниците на безгрижната дружина.
В един топъл ден, когато слънцето клонеше към заник, пристигна пратеник на властта. Съобщи, че ограниченията ще паднат, ако дамите и техните кавалери се откажат от личните си привилегии и публично си признаят греховете. Всеки от компанията се оттегли за размисъл. На сутринта излязоха пак на хладина, за да се забавляват. Сеньорите и синьорините бяха горди и попитаха: „А върховната власт ще признае ли своите грехове и непристойни приключения?“ Пратеникът на дожите отговори: „Властта е недосегаема. Тя е привилегия. Тя е за богоизбрани и доброволно не се дава. Вие сте нейни васали. Избирайте!“
Минаха още дни, компанията се весели и продължи да споделя разбойническите си случки без чест и благоприличие. Един ден скуката изтощи благородниците и те повикаха епископа, за да се изповядат. Попитаха го: „Върлува ли още чумата навън, умират ли хора, намериха ли лек за болестотворната корона?“ Божият служител отговори: „Чума навън няма. Чумата е във вас“.
Една от дамите, която изгаряше от любовни желания, предложи всички да удовлетворят за последно своите страсти, а после да живеят само с личните си доходи и да не харчат без мяра. Някои от синьорините стигнаха до такива откровения, от които стана ясно, че са прелюбодействали с едни и същи богати търговци, артисти и пътешественици, но това били само мимолетни изкушения, на които не устоявали и величествата. А тези величества дори прескачали за целта до Неапол, Рим, Барселона, та дори в Арабските емирства. Някои изчаквали там края на пандемията и се криели от върховенството на закона, който ги преследвал за грабежи и убийства. Но не се скрили от чумата…
ЧЕСТИТ ПЪРВИ АПРИЛ! Това е алегория по „Декамерон“ на Бокачо от XIV век, когато върлува чумата. Преди три години родители и преподаватели направиха подписка срещу изучаването на 100-те новели в училище. В нашия свят може да се говори за всичко, но изискано и прилично. Неприличното тероризира денонощно човечеството, което трябва да се препрограмира след пандемията на новия вирус. Защото иначе пак ще разсмеем Господ…
Валентина МИНЧЕВА
